Захария /разказ/

Камбаните удариха тежко и отчетливо. На празник. Звънът им близна покрива на часовниковата кула, подплаши накокошинените гълъби и освободен полетя над тревненската долина. От утробата се откъсна този звук. От един път. Трептящ и звънък, ясен и ликуващ. От утробата на светата църква. Звън като плач на новородено. Звън повеляващ на целия град, че е празник. Димитровден.

Вътре в храма – иконите, смирени и мълчаливи, с ореол от бели хризантеми, бяха потънали в очакване на молитва и покаяние. В тайнствения полумрак на църквата “Св. Архангел Михаил” пламъчетата на многобройните вощеници потрепваха по лицата им, пълзяха нестройно и плахо със себеизгарящата страст да омекотят за миг строгите черти на светците.

Църквата беше изпълнена с хора. Мъжете, облечени с бели кенарени ризи, сетрета с гайтани или прости шаячни аби, с големи овчи калпаци, накичени с късни есенни цветя. Жените, гордо изправили глави, накичени със сокаи, с трептящи „смочéта“ от двете страни на сокаените шевици, стигащи чак до шарените вълнени чорапи. Прочелниците и герданите от сребро ритмично потрепваха при всяка стъпка. Повечето бяха облечени с тъкани елеци, пристегнати в кръста със сребърни чапрази. Майсторите – дюлгери, зографи и марангози (дърворезбари), стояха в източния край на църковния двор до чимширите. Върху белите им ризи грееха шевиците на кенарени кърпи, метнати през раменете им като дарове за сватба. Венци от бръшлян и бели хризантеми обрамчваха здравите и загорели от труд и слънце вратове. Такъв беше обичаят в Трявна. На завърналите се от гурбет мъже, жените даряваха кърпи и ги окичваха с цветя. Радостта от завръщането им беше голяма. От страни до входа на черквата бяха застанали тревненските чорбаджии, облечени с дълги вълнени сюртуци, обточени с лисичи кожи, на главите с алени фесове и в ръце с божигробски броеници. Сред тях изпъкваше високата и стройна фигура на Хаджи Генчо, който от дълбок кемер вадеше муска с розово масло и капваше в белите калайдисани менчета, с които свещениците ръсеха за здраве.

Захария се суетеше в църковния двор. Спираше при жените на майсторите да им честити празника и завръщането на мъжете им. Беше задянала осеммесечното бебе в цедилката на гърба си и то спеше несмущавано от всеобщата глъч и суетния. Най-накрая тя се престраши и се отправи в оная част на църковния двор, в която спокойно и тихо разговаряха, завърналите се от гурбет мъже:

- Добре сте ми дошли, майстори. Да ви е честит празникът. Какво казвате за моя Цаньо? Останал и тази година да работи? Голяма била църквата дето строял?!

Майсторите притихнаха и смутено наведоха глави. Напред излезе Богдан Попвитанов - най-старият в групата.

- Не е църква, Цаньовице, а голяма сграда от камък и дърво. Складове за жито строи в Абисиния. Заръча много поздрави за теб и близките.

След като направи малка пауза, несвикнал с лъжата, майсторът изправи глава, погледна жената в очите и пристъпи към нея:

- Малко пари сме ти събрали. На него не му платиха, но ние ще ти дадем от нашата плата. Пък после... ще се оправим.

- Сполай, бате Богдане. Сполай ви на всички. Добри хора сте, но не за парите питам. За Цаньо ми е мъчно. Ей така да го погледна, да му се порадвам. И аз като другите дар да му дам и цвете.

Захария бързо се обърна и потъна сред другите жени, за да не видят влагата в очите й. На “уста” Попвитанов му се сви сърцето. Мразеше лъжата, не бе свикнал с нея. Но като гледаше сияйните и искрящи очи на Захария, пълни с вяра и очакване пророни след нея:

- Ще се върне. Ще си дойде твоя Цаньо. Ще довърши градежа и ще си дойде в Трявна.

Камбаните удариха отново за трети път. Всички притихнаха в църковния двор и обърнаха глави към малката врата на църквата. От там вече излизаха свещениците и дяконите с хоругвите и дървените кръстове. Един подир друг, те изправяха символите на вярата, подреждаха се в стройни редици и бавно се отправяха към долния мост и пътя за Белновръх. След тях нестройно тръгна и събралото се множество. Жените чевръсто и забързано се кръстеха, като навеждаха съсухрените си тела до земята. Пъстрата група на майсторите се нареди непосредствено след хоругвите със светците. Те целуваха дървените кръстове, достолепно се прекръстваха и бавно поемаха с тържествената процесия. Хорската змия се изви по калдъръма, на места побелял от сутрешния скреж. Множеството пристъпваше с чувството за нещо тайнствено и мистично, за нещо хубаво и свято, кътано в най-свидните долапи на сърцето и съзнанието. Това кълбо от чувства и радости, бавно се разплиташе, малко плахо, но неудържимо ги втъкаваше всичките – майстори, селяни, първенци, овчари, зографи, занаятчии, чорбаджии, в радостта и величието на празника – Димитровден. Прииждаха все нови и нови люде. От някъде писна гайда. Два кавала и гъдулка побързаха да се присламчат с хороводен ритъм. Но под неодобрителните погледи на свещениците, множеството ги избута в края на шарената процесия.

Гората отстрани на пътя, беше притихнала в очакване на зимата. Цяла есен се беше съпротивлявала с всичките си багри и красоти, разлистени в короните на дърветата. Сега, уморена, очакваше страстната прегръдка на зимата, готова да сподели топлината си, закътана в най-тайните и девствени скути. Да се отдаде на дивото обладаване на стихиите, ледения вятър, снежните вихрушки и дълбокият сковаващ мраз. Но сега все още беше времето на ухажването, нежно и страстно, докосващо и възбуждащо с последните слънчеви лъчи, с нежната феерия на дантелите от скреж, посребрили върховете. Тънкия лед в крайчеца на тревненската река бе напукан като вените на човешка ръка. Чудо. Чудо на несретницата природа, което сега никой не забелязваше, а тя с любов и грижа ни подсещаше за наближаващата ледена прегръдка.

Множеството, което вървеше по каменистия път, не обръщаше внимание на природните чудесии. То беше обзето от едно радостно и светло чувство на един завършек и на едно ново начало. Края на усилната полска работа и началото на зимните празници. Пристигналите от гурбет близки, допълнително разнежваха душите и създаваха чувството за празник. Селяните усилено изкачваха височината към Белновръх и Елова могила. От колибите и прихлупените селски къщи постоянно излизаха хора и се вливаха в шарената върволица. Павурчетата с ракия и дървените бъклици с вино, бързо минаваха от ръка в ръка, като допълнително допринасяха за хубавото настроение и шумната глъч. Целта на тази шарена и пълзяща змия, която все повече приличаше на огнедишащ змей, беше голямата поляна над колибите Малки и Големи Станчевци. Там всяка година от незапомнени времена се празнуваше Димитровден с курбан и водосвет. Неусетно множеството бе изкачило стръмния рид и сега се разстилаше върху платото на Елова могила. От тук се разкриваше широка гледка към дряновските скали и Килифаревските възвишения, а в хубав и слънчев ден се виждаха и хълмовете на Търновград и последващата равнина към Дунава. Стройният ред на шествието се наруши. Последните с бърз ход изпревариха останалите и се изравниха с хоругвите. Възбудата и нетърпението беше обзела всички. Някои вече тичаха към поляната с наредените казани с врящ курбан. Обърканите дякони с хоругвите в ръце, отчаяно се оглеждаха, не знаейки какво да правят в настъпилата суматоха, опуснаха ръце и хоругви и с бързи стъпки последваха множеството. Рисунките на различните великомъченици и светци се разбъркаха. Нестройно се полюшваха и приведени напред се понесоха от прииждащото множество. От седемте казана с курбан се разнасяше приятна миризма на варено месо, девесил, джоджен и мента. Захария отиде до големия чаталест дъб, където бяха изправени хоругвите, раздяна вълнотъканата цедилка и сръчно я завърза за двата клона, които бяха най-близко до огъня. Гушна сина си и тихо се затули, за да го накърми. След като го нахрани, Захария нежно го положи в цедилката, която сега се бе превърнала в люлка. Погледна го мило и въздъхна. Така и се искаше и тя да се хване на хорото. Да поиграе, да се посмее и да отпусне душата си. Но нещо я душеше. Притискаше гърдите ú, сковаваше краката ú. Мъката, че и тази година остана сама я караше да се чувства различна, като болна, като чумава, да страни от всички и да се затваря в себе си. Беше останало само детето ú. То беше всичко за нея – реалност и надежда, упование и блян. То осмисляше дните ú и я караше да продължи. В средата на поляната се виеха хорáта. Няколко кръга от играещи ту се събираха навътре, после лудо и неудържимо се отваряха навън и пулсираха като гигантска зеница, като огромно око, което се свива и разширява, за да обхване всичко. И поляната, и планината, и света. Да забрави мъката и неволите. Да се завърти, да се пречисти и да полети там, към висинето. Да се разтвори в трепкащата от студа синева и да бъде щастливо поне днес на Димитровден.

Първия писък се разнесе в горния край на поляната до пътя – Бягайте! Кърджалиите идат!…Даалиите!

Отгоре вече тичаха през глава обезумели люде. В миг гайдарят спря да свири. Ручилото тежко изхриптя като ранено животно. Настъпи тишина. Хорото спря. Всички стояха като вцепенени с извърнати глави към пътя. Там вече се появяваха първите конници и грозните им сенки надвиснаха над поляната.

Колоната от кърджалии наброяваше около стотина разбойника. Отпред яздеше напет арнаутин. Изправената му снага беше окичена с барутници, ятагани и пищови, чиито посребрени дръжки зловещо проблясваха. Черният ат на главатаря, с побелели от пот гърди, намираше сили да се разиграе, да избърза десетина крачки напред и после свил глава, подчинен на волята на господаря си, да се върне назад. Разбойническата шайка бе събирана от кол и от въже. Черкези, арнаути, гръцки и български конекрадци и убийци, избягали от закона и превърнали се в страшилище за хората. Главатарят им – потурнак от албанските села, беше разплакал и разсипал много градове и села от двете страни на Балкана. Сега натоварени с плячка, кърджалиите се отправяха към пещерите в Дряновско. Там от години заравяха или криеха в големи дупки заграбеното от мирното население. В средата на кервана, тежко пристъпваха седем мулета, натоварени с козиняви чували и плетени кошове, покрити с тъкани черги. Сега, уморени от безчинства и грабежи, натежали от плячка и чутовен грях, те бавно следваха пътя през Малки Станчевци към Дряново.

Вълната от бягащи, падащи, газещи хора приближи в миг. Тя взриви хорото, то се пръсна и всички продължиха лудешкия бяг надолу към гората. Там в дъното на дерето, чернееха първите дървета, които бяха тяхното спасение. Крясъците, писъците и олелията ставаха непоносими. Самотни деца ревяха с глас, търсейки родителите си. Някои бяха събаряни от тичащата тълпа, други бяха повличани надолу към дерето. Роднини се търсеха и викаха с дрезгави гласове. Повечето се хлъзгаха по заскрежената трева, търкаляха се, опитваха се да станат, протягаха ръце, като търсеха опора и спасение в нищото, което ги поглъщаше, засмукваше ги надолу и ги превръщаше в обезумели животни. По-старите бяха преживели двете нападения на кърджалиите над Трявна. С очите си бяха видели кланетата, палежите, насилието и смъртта. Младите бяха чули разказите за тези времена. И страхът, и ужасът у тях бяха по-големи. Този страх пулсираше в главите, бучеше в ушите, караше телата да се мятат в лудешкия танц на спасението и себичното оцеляване.

Първите потънаха в началото на гората. Там в дълбоките дебри бяха селата Вълковци, Попрайковци, Урвата, и Големи Станчевци. С изранени от драките лица, с изпокъсани дрехи те не спираха да вървят, все по – навътре в най-големите гъсталаци. Като диви зверове там те търсеха своето спасение, оцеляване и живот.

Писъкът проехтя в горската тишина и накара всички да настръхнат.

- Детето ми! Детенцето ми! – този вопъл се изтръгна от гърдите на Захария, която бързайки със своите съселяни се сети за забравеното дете в люлката, вързана за двата клона. Тя като обезумяла се втурна обратно. Разбута всички и започна да се катери по ската. Хлъзгаше се и падаше. Шумата и изсъхналите клони се откъртваха под нея, но тя ги загребваше с ръце, забиваше пръсти и се изтласкваше нагоре към върха. След нея се спуснаха няколко мъже, като я молеха да не отива там, защото кърджалиите ще убият и нея и детето, ще намерят и тях. Но Захария не ги чуваше, тя отиваше да спаси най-съкровеното, което имаше и нямаше сила, която да я спре. Би се изправила пред всички разбойници на света. Майчинският инстинкт и любов бяха по-силни от чувството ú за самосъхранение. Нейният живот нямаше смисъл без детето и тя беше готова да се бори с всички сили за него. С нечовешки усилия се изкачваше нагоре по ската и вече бе останала сама. Само разкървавените и ръце бележеха пътя на нейното възвисяване. Вече нямаше сили. Протяжното виене се бе превърнало в хлипане, в тежки хрипове, които се откъсваха от гърдите ú при всяка стъпка нагоре по склона. Забрадката ú отдавна я нямаше на главата и разпилените ú коси се влачеха пред нея потънали в кал, скреж и листа.

***

Кърсердаринът изви врата на врания кон и го насочи към опустялата поляна. Там сред утъпканата трева бяха разхвърляни кенарени кърпи, цървули, потрошени дървени лъжици, а бакърени сахани с разлят курбан, синееха като извадени човешки очи по разкаляната поляна. Арнаутинът спря до големия горун с изправените на него хоругви. Огледа полупразните казани с курбан и погледа му се спря на отец Тихол. Той единствен беше останал сам до дървото, може би да опази светците и хоругвите или спящото в люлката детенце.

– Папаз, каква е тая гюрултия? Раята няма ли работа, та по цял ден хора играят и се веселят?

– Празник е днес, ага. Курбан струваме – с треперещ глас отговори свещеника.

– Празник казваш… и какъв е тоя празник, че такъв голям масраф правите?

– Димитровден е. Ей на този светец е ден. Него почитаме, ага. -Турчинът присви очи и бавно огледа изправените хоругви със светците. Изплю се и кафявата храчка от сдъвкания тютюн полепна по горещите камъни на огнището.

– Светец казваш, папаз. И ти вярваш ли в него?

– Вярвам преко всичко на тоя свят. Аз вярвам в него и Бога.

– И като вярваш в него и му се молиш, мислиш ли, че сега той ще ти спаси живота? - Ехидна усмивка се плъзна невидимо под надвисналите мустаци на главатаря, ръцете му тежко се положиха върху дръжките на оръжията.

– Моят живот, ага, е нищо. Той не принадлежи нито на мен, нито на теб, нито на никого. Аз съм го обрекъл на вярата си и на Бога.

Гласът на Отец Тихол укрепна, очите му загоряха и за първи път той не изпита страх от смъртта.

– Много кръв съм пролял, гяур. Много смърт съм видял и след нея не остава нищо. Освен белите ви кости, които ги глозгат враните. След смъртта няма нищо. Всичко свършва.

– Освен кости и плът, ага, ние имаме и души и в тях носим вярата, и в тях е силата ни. Сега ти можеш да ни посечеш, но утре тия хора дето избягаха от теб, ще запалят свещ за мен и ще благославят. И не за белите ми кости, а за вярата ми и любовта ми към тях и Бог. Пък утре ако е рекъл пак той и аз мога да бъда на тия хоругви зад мен. И ти днес да създадеш един великомъченик и светец.

 

– Вааай, Аллах… Светец искаш да ставаш, хората обичаш… и къде са сега твоите хора да те спасят? Теб и тия другите, които висят на пръта?! Избягаха като страхливци и ви зарязаха и вас и вярата си, и твоя Бог.

– Народа бавно зрее, ага, като курбана пред теб. Бавно къкре, но като стане готов, като почувства силата си е страшен. Ще се изправи и ще възкръсне.

– Да свършваме, папаз, че път ме чака. От вас никога няма да стане народ. Видял съм ви как се предавате, как пълзите в краката ми и се молите за живота си. Как се радвате на запалената къща на комшията и на избитата челяд. И сега тук бяхте над хиляда човека. По едно дърво да бяхте взели, по един камък, щяхте да ни спрете. Но страха живее във вас, той е в кръвта ви, завладял ви е и се предава от поколение на поколение. Вие сте роби и раждате роби, и недей да лъжеш себе си и тая пасмина, на която казваш народ. И след хиляда години пак ще сте същите. Ако не ние, други ще ви режат главите, ще ви обират парите и вие ще мълчите. – арнаутинът се наведе над гривата на коня си и впи змийските си очи в отеца.

– Аз от теб светец няма да правя, папаз – изтегли рязко ятагана си и сръчка коня към него. Тогава видя вързаната люлка между двата клона, приближи я. С ятагана разгърна притворения вълнен плат. Вътре кротко спеше малкият Боян, затоплен от огъня, зачервил бузки, той сладко премляскваше и се усмихваше в съня си. Главатаря се приближи към отец Тихол. Гърдите на коня буквално опряха в патрахила и парата от ноздрите му обгърна посивялата брада. Попът инстинктивно разпери ръце, навярно за да запази светците зад себе си или спящото в люлката дете. Острието на ятагана студено проблесна. Еничаринът бутна килимявката от главата му, и прокара хладното желязо през косата, бузата, надолу през рамото, до сърцето.

– Народ казваш, папаз? Какъв народ сте, да си забравяте децата? Да не се борите за тях? Ако трябва да умрете тук. Тези деца утре ще ви презират и ще бъдат с нас – силните и богатите. И така ден след ден, година след година, век след век ще се затриете. Ще остане само покорната рая със заешкия страх и овчето търпение. И тази рая ще предаде и теб, и твоя Бог, папаз.

Даалията се изправи на стремената, вдигна ятагана и като се обърна даде знак. Двайсетина от конниците се спуснаха към него, обградиха дървото с гологлавия отец и извадиха ятаганите си.

***

Най-накрая Захария стигна края на поляната. Лъхна я миризмата на изгоряло платно и месо. Мисълта, която я разкъса бе, че са изгорили детето ú заедно с люлката. Тази мисъл я прободе с безброй трески, като тези, които се забиваха в ръцете и нозете и, но сега те бяха от вътре навън. Запалиха тялото ú, ума ú, обзе я див прилив на сили и тя разчорлена, с изпокъсани дрехи, като привидение, като сянка, затича към високия дъб в средата на поляната.

Люлката беше там. Тежко се полюшваше между клоните на дървото. Захария се спусна с протегнати ръце и с трескави пръсти разтвори краищата на пъстрата цедилка. Детето го нямаше. Люлката беше пълна със златни пари. Те звънко издрънчаха и на нея и се стори, че това е плача на детето ú. Зарови мръсните си и разкъсани ръце в златото, започна трескаво да търси. Люлката се скъса и парите глухо си изсипаха на земята. Чак сега тя се огледа наоколо. Големите казани с курбана ги нямаше. В огнищата бавно догаряха дръжките на хоругвите и месото от обърнатите бакъри. Отец Тихол беше завързан за дървото и дългата му бяла риза бе опръскана с блажния курбан. Краката му бяха покрити с горещо месо и върху тях бе сложена килимявката на попа пълна с жълтици.

– Отче, къде ми е детето? – Захария бе застанала право срещу отеца и го гледаше в упор. Между нея и него стоеше килимявката, напълнена със злато.

– Не знам, дъще. Кърджалиите го взеха.

– Как така го взеха? Ти защо го даде? Защо не се бори за него? – почти проплака майката. Отецът оброни глава на гърдите си и затвори очи.

– Кажи, отче! Защо ти си жив, а моят Боян го няма? И за какво са тия пари? За какво ти платиха? Детето ми ли продаде? – Отеца бавно вдигна глава.

– Не знам дъще. И аз самият не знам.

– Как да не знаеш? На предателите плащат. На тия дето предават народа си. Ти си ни предал! Ти си казал на разбойниците за курбана и за хорото!!! Ти си ги довел тук!!! – Обезумялата Захария, вдигна ръце и заотстъпва назад. Краката и пристъпиха в горещите въглени на огнището. Там до преди малко бяха горели хоругвите на светците с патрахила и одеждите на свещеника.

– Боже мой, Исусе Христе, помогни ми, смили се над мен, запази детето ми живо. Майко Богородичке, моля те върни ми го, върни го жив и здрав, моля те майчице. С вдигнати нагоре ръце, с разрошена пред лицето си коса, през която проблясваха разширените и зеници, Захария пристъпваше върху посивелите въглени, разбъркваше ги и бавно потъваше в един свой свят между небето и земята, между радостта и мъката, между безумната обич и смъртта – залутан и объркан. Душата и търсеше своя път – останала без път, своята вяра – останала без вяра, своето пречистване, въздигане и упокоение…

***

Захария не прежали детето си. Малко след Гергьовден загуби разсъдъка си и подир още една година се удави в яза на Тотювата воденица до село Стремци. Мъжът ú – майстор Цаньо, създаде свое семейство в Абисиния и така и не се върна повече в Трявна. Отец Тихол не преживя срама и преди Великден се обеси на камбанарията в църквата. С парите оставени от кърджалиите се започна строежа на новата черква „Свети Георги“ в северния край на Трявна, и след време се довърши. Легендите разказват, че кърджалиите взели казаните от курбана за да заровят с тях заграбеното богатство. И днес още иманярите продължават да го търсят по околните поляни и пещери.

***

Пак е Димитровден. Гората тайнствено мълчи в очакване на зимната прегръдка. Малките шарени птичета подскачат в побелелите от скреж глогове. Над чешмата в с. Малки Станчевци стои млад мъж. Аленият фес изпъква на фона на побелялата гора. Облечен е по европейски – с редингот, прав панталон и черно-бели гамаши. В ръцете си, обути с черни ръкавици, държи бастун със сребърна дръжка във формата на конска глава. Това е Керим Муса, или малкият Боян, взет от кърджалиите преди 25 години. Превърнал се в слабост на кърджалийския главатар, той го обучи, изучи и му даде много пари. Но душата му се насити на кръв, грабежи и безчинства, пък и все го теглеше към родната земя. Чак сега един от разбойниците – българин от Габрово му разказа от къде е взет. Той не губи време и побърза да се прибере в родната Трявна, в неговото село Малки Станчевци. Точно тук, над селото, където стои сега Боян Цаньов, след две години ще построи Бояновият Хан. Но това е по-после. Сега не можеше да го види от двете сълзи, които пълнеха очите му и се стичаха по закоравялото му и грубо лице.

 

Петър Манолов