Няма събитие в историята на борбите, водени в името на България, в което Тревненския край да не е дал свое участие и скъпа жертва. На 6 септември 1885 г., една от паметните дати в нашата история, телеграфните станции разпространяват вестта за Съединението на Княжество България и Източна Румелия. В тази акция на българите, която подобно на Априлското въстание, потресе света, единствената и страшно нелепа жертва е майор Райчо Николов от някогашното тревненско селце Райковци, героят от две войни - Сръбско-турската от 1876 г. и Освободителната от 1877-1878 г., белязан със славата на подвига още като 13-годишно момче.
Тази първа решителна стъпка към постигане на българското
национално единство, предприета 7 години след Освобождението, по блестящ и
категоричен начин е защитена от народа ни в Сръбско - българската война -
най-кратката и ентусиазирана война в нашата история. В нея вземат участие и
тревненци.
Подполковник Пенчо Шиваров от Трявна /* Бел. Г. Иванова - за когото ще
ви разкажа в отделна публикация/ и капитан Никола Бонев от
Плачковци са герои от Освободителната война, и двамата са възпитаници на
Одеското военно училище.
След подписването на Берлинския договор, Пенчо Шиваров
заедно с други офицери от Княжеството се прехвърлят в Източна Румелия. Той е
назначен за командир на 5-та Казанлъшка дружина от Източнорумелийската милиция.
Привърженик е на среднистката идея и активно работи за нейното осъществяване.
Участва в организирането на гимнастически дружества и селски караули, през
които минават военно обучение около 5 000 души от Казанлък и околията. През
1883 г. е произведен в чин капитан, а по време на Сръбско-българската война -
подполковник.
На 9.IX.1885 г. става командир на Бургаския отряд, включващ
1, 2 и 3 пехотна Бургаска дружина и 11 Айтоска дружина. Съставът на отряда е
наброявал около „400 бойци и 100 саби”. Частите заемат позиция на южната
граница и са готови да посрещнат всяка изненада от Турция. По-късно, когато
опасността не идва от юг, а от запад, част от командвания от него отряд е
изпратена да действа в Северния оперативен център, за да участва в отбраната на
Видинската крепост, а друга на Сливнишкия оперативен военен театър. На
9.XI.1885 г. главнокомандващият княз Александър Батенберг назначава Пенчо
Шиваров за командващ Източния корпус, разположен в Южна България. По негово
разпореждане части от корпуса и отделни офицери са изпратени в Сливница.
Въпреки че не взема пряко участие във войната, подполковник П. Шиваров има
определени заслуги за успешния й край. Без своевременното изпращане на части от
Южна България към мястото на военните действия, не биха били възможни победите
при Гургулят, Сливница и Пирот. Тук трябва да търсим заслугите на този офицер,
награден с орден „Св. Александър” - III степен.
До обявяването на Сръбско-българската война, капитан Никола
Бонев служи в различни дружини на младата Българска земска войска. Командирован
е в новосформираното Военно училище в София, където е взводен командир на
първия випуск офицери, по- късно видни български военачалници и генерали -
Радко Димитриев, Анастас Бендерев, Рачо Петров и др. По-късно поема
командването на 5-та запасна дружина от 1-ви пехотен Софийски полк, съставена
предимно от запасни войници и доброволци. Петте роти на полка действат предимно
в състава на предните охранителни отряди и вземат активно участие в първите дни
на войната. Техните действия са насочени за забавяне настъплението на
противника и за печелене на време до пристигането на резерви от Южна България на
Сливнишката позиция. Към дружината са командировани голяма част от юнкерите,
доброволци от Военното училище. Много от тях са наградени с по два ордена „За
храброст”, а капитан Никола Бонев е отличен с орден „Св. Александър” - IV
степен. Той изпълнява и длъжността военен комендант на София. Като такъв приема
всички пристигащи в столицата части, като ги направлява и изпраща на фронта.
Поема грижите за доброволците от Ученическия легион - на него се дължи
изпращането им на фронта и участието им в овладяването на град Пирот.
В Сръбско-българската война участва Рачо Славейков, личност
с богата военна биография. Доброволец в руската армия като преводач на
Комисията, ръководена от полковник Леонид Соболев, а след това ординарец на
генерал Скобелев. През 1881 г. завършва Елисаветградското военно кавалерийско
училище, произведен е в чин подпоручик и определен да служи в конницата в
столичния гарнизон. Периодът е крайно неблагоприятен - през м. април с. г. е
извършен политически преврат, правителството на Петко Каравелов е свалено от
власт, отменена е Търновската конституция и на княз А. Батенберг са дадени
неограничени пълномощия. Най-непримиримият му противник Петко Славейков е
интерниран в Трявна, след което е принуден да замине в Източна Румелия. На 9
октомври 1881 г. той пише на сина си: „Добре е да останеш в Северна
България, там има по-добро будуще за тебе.... но се боя, че според положението
ни днес, ти не само мъчно ще се провъзведеш /като офицер/, но и всякога ще си
на тръне и в опасност”. Тази е причината, поради която Рачо Славейков се
отказва от назначението и с огорчение да напише: „Но за сина на Славейков по
онова време то бе невъзможно и аз се принудих да замина за Пловдив, дето ме
зачислиха подпоручик в учебния ескадрон“. Тук може би трябва да се търсят първите
наченки на конфликта му с Батенберг. През периода 1882-1884 г. той е адютант на
генерал - губернатора на Източна Румелия Александър Богориди и става пръв негов
биограф. След падането на княз Богориди, Р. Славейков преминава на служба в
Румелийския ескадрон. Какво е било участието му в Съединението не е известно,
но със сигурност той го одобрява като политически акт и възприема като чисто
българско дело.
Със заповед на Военното ведомство от 2.Х.1885 г. е назначен
за временно командващ 4-ти ескадрон от новосформирания 3-ти конен полк в
Пловдив. Полкът по време на Сръбско-българската война е причислен към предния
охранителен Царибродски отряд, който заема позиция на границата и влиза в бой
през първия ден на войната - 2 ноември 1885 г. Ескадронът на поручик Славейков
е трябвало пръв да посрещне ударите на Дунавската дивизия. Въпреки
първоначалните успехи на дивизията и завземането на Цариброд, тя не успява да
достигне определената й линия Вишан - Калотина, за което принос има и
ескадронът на Славейков, благодарение на своята маневреност, умело
разпределение и разузнаване. Малобройният Царибродски отряд отстъпва към
Драгоманския проход, а на следващия ден - 3 ноември, частите му се оттеглят на
Сливнишката позиция. Поручик Славейков остава на мястото си, за да охранява
отстъплението и разузнава за противника. Задачата е изключително отговорна,
защото много военни части се намират още в Южна България, което предполага
по-голямо превъзходство на противника. На 4 ноември ескадронът му е прехвърлен
на левия участък на Сливнишката позиция да охранява фланга откъм Брезник,
откъдето се очаква настъплението на Моравската дивизия.
На 6 ноември Р. Славейков прави донесение до началника на
левия фланг капитан Михаил Савов и до началника на щаба на отряда капитан
Стефан Паприков за хода на събитията, което според политическите му противници
е причина княз Батенберг същата вечер да напусне Сливница и замине за София. По
повод отправените обвинения, Славейков пише: „Обвиняват ни в страшно
престъпление, че бидейки с ескадрона си на левия фланг на Сливнишката позиция
на 6-то число, съм пратил невярно донесение за движението на Моравската
дивизия, което донесение накарало капитан Паприков и княза да земели съдбоносни
решения за отстъпление”. Всъщност в донесението на Славейков не се
споменава за действията и напредването на Моравската дивизия, а само за една
колона от нейното разпределение, което не застрашава София и не може да бъде
причина за такива генерални решения от стратегически характер. Аргументирано,
Р. Славейков оборва всички обвинения на своите противници. Според него въпросът
за оттеглянето от Сливница към София е бил поставен още на 5 ноември и отново
разгледан на следващия ден, много преди неговото донесение. На това предложение
се противопоставят Анастас Бендерев, Олимпий Панов и други млади офицери. А
заслугата Сливнишката позиция да не бъде отстъпена без бой, той смята че се
дължи най-вече на намесата на началника на артилерията капитан Олимпий Панов.
В генералното сражение на 7 ноември при Сливница Р.
Славейков не участва, но признава, че то именно изтръгва победата на
българските капитани над сръбските генерали, че то решава изхода на войната и
негови герои са Анастас Бендерев /Бел. Г. Иванова – чийто баща е родом от
Трявна и за когото ще ви разкажа в отделна публикация/, Олимпий Панов, Рачо
Петров и редица други млади офицери. Изявата на поручик Славейков става на 15
ноември при овладяването на Пирот. Участва в атаката на връх Келташ, южно от
града.
На тържествения парад в София, когато победоносните
български воини дефилират пред двореца, най-впечатляваща е появата на ескадрона
на Р. Славейков. Екатерина Каравелова разказва, че трийсет гайдари вървели пред
ездачите с високи калпаци, а пискуните на гайдите сплашили коня на княза и той
трябвало да го замени с коня на Олимпий Панов.
След този триумф и награждаването му с орден „За храброст”
- IV степен, а също и предсрочното му производство в ротмистър /1886/, няколко
месеца по-късно блестящата военна кариера на Р. Славейков завършва по
политически причини. Изхвърлянето му от армията е най-тежкото морално
наказание. През 1887 г. емигрира в Русия, където е командирован в 24 драгунски
Лубенски полк в Кишинев. През 1891 г. завършва Висшата кавалерийска школа в
Петербург и служи в руската кавалерия. В България се връща заради болния си
баща, но му е забранено да заема военна или друга държавна служба.
Преживяното по време на Сръбско-българската война оставя
трайни следи в съзнанието на Р. Славейков. Войната е кратка, първата след Освобождението,
изнесена изцяло от българските воини без чужда помощ и за нейното обективно
представяне, за истината ще се бори до края на живота си синът на Петко
Славейков. Две седмици той воюва на фронта, но половин век безпощадно и
справедливо защитава нейната правда като журналист, военен историограф и
критик.
През 1897 г. в списание „Мисъл” е публикувано неговото
изследване ”Сръбско-българската война и чуждия печат”, в което Р. Славейков
прави критичен анализ на книгата на Карл Регенспурски „Сражението при Сливница
на 5, 6 и 7 ноември 1885 г.”. Авторът е полковник, един от известните военни
писатели на австрийската армия, чиито трудове привличат вниманието на
европейските военни кръгове. Той идва в София по настояване на княз Александър
Батенберг, а поводът е книгата на ротмистър Анастас Бендерев за
Сръбско-българската война, където за първи път открито се споменава за
отстъпателната позиция на княза от Сливница на 7 ноември. Това е денят на
прелома в хода на боевете при Сливница и на цялата война. Регенспурски е
трябвало да проучи историята на войната ни със сърбите и по възможност да
заглади впечатлението от обвинението на Бендерев. Полковникът е добре посрещнат
от висшите военни, всичките противници на Бендерев. Като непосредствен участник
в събитията, имащ реална представа за военните действия, развили се през
периода 5-7 ноември на Сливница, Р. Славейков не е съгласен с постановките на
Регенспурски, разкрива редица неточности в изложението на полковника и
критикува обосновано: „През цялата книга от първата до последната страница е
прокарана явна тенденция, че княз Александър е бил алфата и омегата на Сръбско-
българската война, и че само на неговите целесъобразни разпореждания се дължи
славата на Сливнишката епопея, пише той. В името и усилията на жертвите на
българския народ, такъв едностранчив възглед трябва да бъде отхвърлен и всекиму
да се въздаде според заслугите”. Р. Славейков винаги е признавал заслугите
на А. Батенберг за Съединението, но отрича да е имал такива по време на
войната. „За нас българите, пише по-нататък Р. Славейков, не е безразлично
как е представил пред света тоя авторитетен писател нашата къса, но бляскава
военна деятелност. Нещо повече, ние трябва с внимание да следим какво се пише в
чужбина за нашите действия в тая война”. От тази гледна точка Р. Славейков
разглежда труда на полк. Регенспурски, още повече, че книгата, както е
отбелязано в подзаглавието, е написана по достоверни източници. Авторът е
обикалял полето на сражението, получил е, както твърди самият „обстоятелствени
и ясни отговори” от Военното министерство на около 200 поставени от него
въпроси, относно сражението при Сливница, което предполага едно вярно и
сериозно представяне на събитията. Оказва се, че полковникът, който се е наел
да опише историята на войната, не се е запознал с трудовете на българските
автори за нея и по този начин е игнорирал най-преките източници за описваните
действия. „Какво може това да означава? - пита Р. Славейков, незнание
или едно просто недоверие към описуемите от тях събития”.
За Р. Славейков Сръбско-българската война е един от
най-важните периоди за войсковата ни историография и посочва, че тази война е
била върховно изпитание за новата българска армия и младото българско
командване, възпитано в духа на руското военно изкуство. С уважение говори за
руските военни дейци, допринесли за изграждането на българската армия. „Каквито
и да ни са личните чувства спрямо русите, пише Рачо Славейков, ние в
дадения случай имаме работа с един завършен исторически факт, който не може и
не бива да се игнорира: не българските офицери, а руските инструктори възпитаха
войската ни към първите победи”.
Известно е, че руските офицери са отзовани от българската
армия след Съединението и командването е поверено на младите и неопитни, но с
висок боен дух български офицери, които въпреки грешките, с цената на живота си
успяват да победят една много по-добре организирана и въоръжена армия,
ръководена от опитни генерали. „По време на Сръбско-българската война ние
бяхме младенци във военната наука и изкуство и победите си добихме не с тях, а
с оня буен стремеж на народните сили, свойствен на всички възраждащи се народи”.
Затова остро критикува д-р Константин Стоилов, ординарец на княза по време на
войната, а по-късно министър - председател, който чрез спомените си „хвърля позорно
петно” върху военните събития през 1885 г., охулвайки офицери и войници от
армията ни без основание. „С какво право човек, получил офицерските си
пагони не по общия закон на производство, а по съкратената процедура, достъпна
само за хора фаворизирани, които нямат понятие от военно изкуство, с какво
право питаме ние издава той категорична присъда за некадърност?”.
В продължение на две години /1927-1928/ Р. Славейков води
полемика с Военноисторическата комисия при щаба на войската, във връзка с
отпечатания от нея труд за историята на Сръбско- българската война, издаден
през 1925 г. На страниците на вестниците „Мир”, „Отечество”,
„Военно-исторически сборник” се води дискусия между официалните историографи и
бившия командир на ескадрон по много въпроси: за ролята на Главното командване,
възразява против написаното от тях, че е имало подробен план за водене на
военните действия, но най-ожесточен е спорът относно военачалниците, изнесли
генералното сражение на Сливница и допринесли за успешния край на войната.
Главнокомандващият княз А. Батенберг и началникът на щаба на Западния корпус
капитан Стефан Паприков на военните съвети са защитавали становището да се
отстъпи Сливница, та дори и София, а ротмистър Анастас Бендерев - началник на
десния участък на позицията и капитан Олимпий Панов - командващ артилерията,
настояват за настъпателни действия. Най-засегнат от членовете на ВИК е А.
Бендерев. Те се стремят не само да отхвърлят заслугите му за Сливнишката
победа, но дори го обявяват за виновен за непълното разгромяване на сърбите
след превземането на Мека цръв. Към особено заслужилите в тази война Р.
Славейков отнася още имената на командира на Северния отряд Атанас Узунов, на
военния министър Константин Никифоров, на капитаните Рачо Петров, Михаил Савов,
Христо Попов, Иван Белинов и др. Тази обективна оценка се приема и потвърждава
и от днешната военна историография.
Споровете около Сливнишките боеве се пренасят и на
страниците на в. „Слово”. Там Р. Славейков се изправя срещу генерала от запаса
Иван Фичев, признат авторитет във военните среди, който се опитва да дискредитира
личността на ротмистър Бендерев пред обществото и да потули истината около
дейността му. ”Г-н Фичев много благоразумно е избягнал да разглежда въпроса
за значението на височината Чепан и завземането на Петровски кръст, който
въпрос е един от най-важните в споровете ни и в който изпъква съобразителността
на г-н Бендерева”.
Защитавайки историческата истина, през 1930 г. в „Спомени и
преживелици”, Р. Славейков ще напише: „ ... ако той /Бендерев/, не беше
проявил упорита инициатива в трите дена на сражението /за която инициатива тъй
много пишат и говорят днес, но която тогава още не беше проникнала в съзнанието
на военните/, то сърбите щяха спокойно да съсредоточат силите си на избрани
изходни пунктове и щяха след това да почнат енергично съпротивление, и при
тогавашното разхвърляно положение на недостатъчните ни още сили, сражението
неизвестно как щеше да се развие. Заслугата на Бендерев в случая е, че той чрез
самоволните си действия на 4-то и 5-то число побърка правилното съсредоточаване
на левия сръбски фланг, а на 7-мо число /б.м. това е денят на прелома в хода на
боевете при Сливница и на цялата война / - чрез вземането на Мека Цръв, а
особено на Петровски кръст на Чепан, заплашвайки пътя на сръбското отстъпление
- принуди левият сръбски фланг да се отдръпне към Драгоман, което автоматически
повлече отстъпването на целия сръбски фронт при Сливница”.
Тълкувайки фактите от историята, Р. Славейков аргументирано
оборва всички необосновани твърдения, държи всекиму да се признае заслуженото,
без да се самоизтъква, въпреки че и той самият е един от героите в тази война.
Тук трябва да споменем името на още един представител на
Славейковата фамилия - Иван Славейков. Като кмет на София през периода
1885-1886 г., дейността му е свързана предимно с военновременната обстановка,
създадена по време на Сръбско- българската война и обслужването на войските,
преминаващи през София към западната ни граница.
На фронта пребивава и Петко Р. Славейков. В качеството си
на главен инспектор на Червения кръст, осигурява болнични помещения по пътя към
Сливница, лично купува и пренася медикаменти, превързочни материали, храна и
дрехи от София за фронта. Точни сведения за дейността си в продължение на 21
дни, той дава в отчета си пред настоятелството на Червения кръст. Движейки се
със санитарния пункт само на километър от бойните действия и рискувайки живота
си, Славейков още веднъж всеотдайно изпълнява своя дълг към България.
Съединението като общонационално, самостоятелно българско
дело, поражда една самобитна патриотична изява - доброволческото движение.
Веднага след обявяването му към Пловдив се отправят първите младежки доброволчески
чети, от които се формира известният Ученически доброволчески легион. Сред тях
са и възпитаниците на Петропавловската духовна семинария в Лясковец.
Тревненецът Никола Чушков - ученик в семинарията, а по-късно известен учител,
читалищен и просветен деец, в спомените си пише: „На 6 септември 1885 г.,
когато Гаврил Кръстевич, владетелят на Източна Румелия, бе снет от властта, аз
и мои другари - съученици от семинарията участвахме в публично събрание в двора
на същата, където се взе решение пряко волята на учителите, да напуснем
занятията, да се запишем доброволци и отидем в Южна България в защита целостта
на Отечеството ни, смятайки че Турция на всяка цена ще иска да се бие и
възвърне отнетата област”. На 7 септември всички доброволци от семинарията,
наредени под училищното знаме, с песен се отправят през Лясковец и Горна
Оряховица за Търново. Настроението е приповдигнато, държат се патриотически
речи, записват се нови доброволци. Търновската ученическа чета наброява 185
души, а само семинаристите ученици 109 души. На 10 септември сформираната
доброволческа чета, начело с учителя Георги Рафаилович - далматински свещеник и
преподавател по латински в семинарията, се отправят към Пловдив, където са
посрещнати от Чардафон Велики, един от героите на Съединението. Висшето
командване раздава оръжие на легионерите и ги разпределя в две роти с командири
поручик Илиев и подпоручик Петев. Никола Чушков попада във втора рота. До
започването на войната легионерите провеждат строеви и бойни учения, усвояват
всички видове стрелби. Когато започват бойните действия, те се отправят към
София, а оттам през Сливница и Драгоман се установяват в Цариброд. Легионът е
оставен като резерв на Западния корпус. Едва на 12 ноември, след среща на
представители на легиона с министър-председателя Петко Каравелов, на
легионерите е разрешено да потеглят за фронта. Водени от капитан Стефан
Тепавски, на 14 ноември те влизат в Пирот заедно с настъпващите български
войски. След пристигането на австрийския посланик в Белград граф Кевенхюлер, сраженията
са прекратени и след обявяване на примирието, легионерите са върнати в София и
снабдени с уволнителни билети.
Доброволческият порив обхваща и българските студенти в
чужбина. След обявяване на войната част от тях се завръщат в Родината,
сформират Студентски доброволчески легион и вземат участие в отбраната на
Видинската крепост. Сред студентите - легионери са бъдещи известни учени,
общественици, политици. Между тях са тревненците Пенчо Н. Райков, студент в
Лайпциг и Христо Славейков, който следва инженерство във Франция. Доброволец е
и наскоро завърналият се от Париж художник Иван Попдимитров - най-малкият син
на иконописеца поп Димитър Кънчев. На фронта талантливият творец създава
няколко композиции батална живопис. Между доброволците, защитили Съединението,
е 18-годишният Димитър Илийчев, по-късно доктор по философия от университета в
Лайпциг, зет на тревненския иконописец и поборник Цаньо Захариев.
Доброволци в помощ на българската войска изпращат
поборническо-опълченските дружества, едни от най-активните в съединисткото
движение. Опълченецът Христо Богданов от Раданци се сражава в отряда на капитан
Коста Паница, който защитава десния фланг на Сливнишката позиция и е награден
със сребърен медал. Във войната участват опълченците Досьо Стоянов Чехларов,
Цаньо Брънеков, братята Васил и Константин Кулови. Издирени са имената и на
други участници от Тревненския край: Никола Касев - резбар, Бончо Колев Петров
- кожухар, унтерофицер, сражавал се в редовете на 8-ми пехотен Приморски полк,
Колю Рачев - подковач, награден с медал „За заслуга”, Петко Косев Кожухаров - кожухар,
награден с бронзов медал, Тодор Дончев - бъчвар.
Сред загиналите в Сръбско - българската война са:
- Иван Дамянов от Брежниците - убит при Цариброд
- Пенчо Генов от Трявна - убит при Видин
- Христо Иванов от Трявна - убит при Видин
- Цаню Канъков от Гуглевци - убит при с. Гайтанци, Видинско.
Сръбско-българската война, започнала на 2.Х1.1885 г.,
продължава само 15 дни. С цената на стотици ранени и убити, националната
независимост и териториална цялост на страната са защитени, за което принос
имат и тревненци. Българската войска, макар и по-малобройна, водена от своите
дръзки капитани, спечелва уважението и възхищението на Европа.
Лидия Горанова
Из „Известия на Специализирания музей за
резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 4, 2015 г.
Подполковник Пенчо Шиваров 
Никола Бонев 
Петко Р. Славейков 
Ротмистър Рачо Славейков 
Христо Славейков 
Иван Славейков 
Ротмистър Анастас Бендерев,
чийто баща е родом от Трявна
Оплченецът Христо Богданов от Раданци,
който по време на войната се сражава
в отряда на капитан Коста Паница
Опълченецът Цаню Иванов Брънеков 
Резбарят Никола Касев от с. Генчевци 
Пенчо Райков като доброволец в Студентския легион
по време на Сръбско-българската война
Никола Чушков 
Художникът Иван Димитров /Попдимитров/ 
Д-р Димитър Илийчев
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.