Елова могила. Част I

Преди време публикувах документалният разказ „Градецът“ от книгата „Кукувица кука“ на писателя Георги Божинов, чието първо издание излиза през 1980 г. Още тогава останах запленена от стила на автора, топлотата и обичта, с която ниже историите си, които увличат читателя и рисуват свидни картини и образи от едно безвъзвратно отминало време. Преди дни ми попадна цялата книга и открих още пътеписи и житеописания от Тревненско, които ще публикувам поетапно. Каква беше изненадата и вълнението ми, когато в документалния разказ „Елова могила“, открих безценни парченца памет и за моя прадядо Петко от някогашното село Поповци /дн. Черновръх/. Не мога да опиша с думи емоциите, които нахлуха в душата ми. И понеже имах щастието да споделя една съвсем мъничка частица от детството си с него, ми е още по-мило и драго да го усетя тъй близо до себе си и сега, когато имам толкова много въпроси, на които, уви, няма кой да ми отговори… Била съм малка и не ми е било до питанки, но и до днес си спомням за него с обич, защото често прекарвах свободните от училище дни на село, покрай старците…

Разказът е твърде дълъг, затова ще го публикувам на части, вярвам, че и други потомци ще открият своите предци между редовете, тъй като събеседниците на писателя са упоменати, както и селата в Черновръшко, които е посетил – Малки Станчовци, Поповци, Бърдените, Томчовци, Пържи-грах, Чакалите, Фъревци.

В последващи публикации ще споделя и още свидни истории от Тревненско, събрани и преразказани от Г. Божинов топло и живописно, на езика на нашите деди и прадеди…

Дълбок поклон пред огромния труд, талантливото перо и огромното му сърце!

* * *

/История от с. Малки Станчовци/

Вчера пак валя. Блъска и би дъждът, плиска и млати, нивите навеждаха гръб под него, до земята се свиваха, и ручеи плъзнаха вред. Потоп, киша и каша. Днес - нищо. Тихо, ясно. Пак жега, пак слънце, като че нищо не е било. Житата пак превили вратове към земята, презряват, прегарят и унило чакат сърпа - той отдавна е тръгнал из тях. Малките, дребни жита по баирите, из горите, по малките нивички, оплетени с бурен като с тел. Нивичките попушиха с пара малко, попушиха и спряха, и пак изсъхнаха. И пак пука сухо изсъхналата стрън. Жътва. Жега и задух.

Задух в рейса. Пътници малко, усилено махат кърпи и вестници. Няколко стринки турили на коляно картонени кутии с пиленца, купени от града. Кутиите надупчени, да се не задушат пиленцата. Една се оплаква, че квачката не ще да ги води. Друга дава съвет да упои квачката с ракия и да я намаже под крилете с амоняк. Квачката ще заспи, а като се събуди, ще признае пиленцата за свои и ще ги поведе...

Двама чичовци пият ракия в пивницата на Попуци /Бел. Г. Иванова * с. Поповци, дн. Черновръх/. Жена със златна коса минава по уличката, млада и хубава жена, чиновничка в общината. Няколко майстори с престилки се навели и заничат над един опънат конец - мерят, зидат стена. И над конеца айдушки попоглеждат към жената.

Безлюден път се вие нагоре край Еловата могила, която се дига гола и зелена, безлюдна и тя. Врабци наклякали гъсто из сливовите храсти до пътя, непрестанно чучунижат и се карат.

Пътят, измит от дъжда и озъбен с чакъла си, прехвърля хребета под Могилата и спира в Мали Станчо /* Бел. Г. Иванова – с. Малки Станчовци/.

Къщата на Даскала е от края, но Даскала го няма. Бабата му пасе овци на поляната пред къщи, на овчите шии завързани чепати дървета - да ги спъват, та да не бягат много. Дядо Даскал вчера носи вишни в града, казва бабата, две кошници, ама се върна. И сега е някъде тук, ще си доде. А ти, докато чакаш, може да се завъртиш из градината, все някоя ягода ще е останала, да позобнеш...

И докато се занимавам с ягодите, дядо Даскал дойде. Нисичък, мършав и пъргав, жив и непоседлив като невестулка, все подскача-подскача, на главата му съдрана и закърпена с конци сламена капела. И приказката му такава скоклива.

- Хайде-хайде! Ти защо не си туриш шапка на главата? Всички болести идат от туй, че човек ходи гологлав. Хайде-хайде!

Подаде ми рибарско кошче, а сам взе една пластмасова кофа, тури лозарски ножици в нея, едно ножче и грабна тояжката си.

- Хайде-хайде!...

Гората започва веднага, през пътя от изток, надолу е едно гъсто обрасло и влажно дере. Неусетно се спускаме по него все по-надолу в полумрака на гората.

- Ѐ онова, дето се белее там - казва дядо Даскал, - то са млечници... - Той реже една по една гъбите е ножчето, от пънчетата им избиват капки бял сок, като мляко. - Изтривам ги о гащите си - ето, така ги изтривам, гледай, за да изтрия шумата...

- И първите гъби трополят в кофата... - А с ножиците режа вейките и си правя пътека из гората, иначе ще се издера цял... А дядо ми веднъж карал дърва с попувалии надолу из полето и като се връщали през нощта, нападнали ги едни турци да им вземат парите. И ги взели. А дядо бил отишъл настрана по нужда и като се върнал, турците уловили и него да даде парите, а той рекъл: чакайте, че парите ми са тука, в чорапите... И се навел да ги извади, а в това време се хвърлил връз главния турчин, хванал го под чатала и изскубал това, което хванал... Дръжте ги, тяхната мама турска!... Хвърлили се тогава другарите му на турците, взели си парите, и турците после избягали, а главният турчин умрял. Така се отървали. Е ония, розовите там, те са гълъбки... Бе ядат се и те, ама остави ги... Има едни гълъбки суровки, сурови се ядат... Баща ми дюлгерин. Ходил със сто души по Романия да строи на болерите. Та един болерин там го арексал и искал да го ожени за дъщеря си, давал му цяла чаршия зестра, но баща ми - тц, не! - не рачил. Върнал се и си зел едно шестнайсетгодишно момиче от горните колиби. А той бил на трийсет години. Строели. По Коледа се връщат, жените ги срещат ей там, зад баира, в уречен ден. Парите им само злато, наполеони само, с петли, помня ги като сега, натъпкали ги в едни кожени пояси - да не ги ограбят. И като си дойдат, изсипят златото на един козяк и го делят на купчинки. Всичко пресметнато. Баща ми сам се научил да чете и пише. Самоук. А напролет пак тръгват, и дюлгерите идват при баща ми: бай Пеньо, ще ме вземеш ли и мене, нали ще ме вземеш?... Това е манатарка, само че дърта, е виж, мека, като я стиснеш, измушяла вече, не става. Пак една гълъбка, остави я. Тука знаеш какви ягоди съм брал, вече са се прекарали, но може да се намери още някоя тук-там. Има, е тука виж... Почнал съм да работя от малък, от първо отделение, па се порязах със сърпа, а майка ми вика: голям жътвар ще станеш, вика, щом си се порязал. Бях момичето на мама, тя ме научи да плета, да тъча, да готвя, да шия, всички женски работи. Лятно време пасем добитъка, па се издерем, ходим само по ризки препасани, момичета и момчета, па се изподереме целите, бабите ще ни намажат с мас там някаква, я с някоя билка, звъниче или бобовак, и ни пуснат - карай. Нищо ни няма. Аз съм прекарал всички болки, и у мене се събираха всички болести. Е и сега... Чакай да пикая, че имам простатна жлеза... Човек тряба и да се облекчи, тъй, да не му тежат газовете, че те са вредни. Аз съм прочел всички медицински книги, и с билкарство се занимавам, от народна медицина отбирам. Тая пътека аз съм я прокарал; като мина из гората, то пътека стара, ама зарасла, аз мина из нея и все с ножица в ръка - клъц-клъц! - все поклъцвам. Правя пътеката. А булки знам къде има, тия са много хубави за ядене, ама надали ще намерим. Тряба да намерим, след тоя дъжд тряба да има. Е там се белее... не, пак млечница. Хубави са с чесън да ги сготвиш. Чесънът е полезен. Тури у кофата, така. Ходех на Бърденте на училище. Даскалите разправят на баща ми: туй момче лесно се учи, много се учи, викат, и да земеш да го учиш. А другите ти момчета са разбойници и багабонти, не става нищо от главата им; ние бяхме четирима братя. Лесно се учи, викат на баща ми, и да го учиш, да се изучи. И като изкарах трети клас, отивам да се записвам в гимназията, сам, пеш до града, и съм закъснял. Че тука, на село, имаше работа и закъснях. Отивам в града и не мога да се оправя, добре, ама диплома ми отличен и се записах. Карах някое време, карах, ама не доизкарах осми клас, обяви се войната и ни взеха войници, в школата за офицери. Изкарахме я - и на фронта. Войниците много ме обичаха, с тебе, казват, не три, а трийсет години война ще караме. Искаха да убиват ротния, че крадеше заедно с фетфебела - пишат триста души войници, а те само сто и петдесет, пишат и умрелите, и болните, вземат хляба и кашкавала и го изпращат в тила да го продават на черно. Много лош човек беше и една нощ стреляха в палатката, дето спеше, аз бях в палатката и излязох навън, но не можа да се разбере кой е стрелял. А през осемнайста, като пуснаха от айроплан позиви да напускаме фронта и да се връщаме, много войници се върнаха и тогаз станаха Владайските събития, и войниците ме караха да се върнем и ние. Ама аз останах. Аз съм мирен човек и се подчинявам на заповед. Останах с част от войниците на фронта, после бяхме заложници в Солун, даваха ни по един хляб на ден, вино и пари по един лев. Добре беше. После ни пуснаха и се върнахме. Аз бунтове не правя. Заповед. Е онова, дето се жълтее, дали не е пачи крак? Ама я откъсни, ако е млада, и я отрежи, не я скуби, че да покара и друга. Пачи крак е, виж каква е жълта и хубава. Я сега да минем отсреща дерето. Ама чакай първо да пикая, че имам простатна жлеза. Човек тряба и да се облекчи, че газовете са много вредни за функцията на всички органи. И язви, и киселини, и всичко друго иде от газовете. Всичко е на нервна почва. И гологлав не тряба да ходи човек. Е там сме копали за лисици, при оня камък, зад вира там. И една видрица съм заложил, я сега да я видя... Като я поставях в дупките, а отвътре пет лисичета ме гледат... Няма нищо, кой знае къде са се преместили... След войната карах матура, после ще уча университет. Баща ми иска инженер, че романските инженери много слаби, често ги бъркали, та инженер искаше да ме учи, но тогаз трябаше по Германия да се ходи за тая работа, трябаше поръчителство, човек да те издържа там, па няма такъв човек. Та записах право. Учих някое време, четох като луд, денем и нощем, нервите ми се разбиха. И рекох: тая не е за мене. И се оставих. Дойдох да работя при баща си земеделие. Добре, ама един ден баща ми му казали, че съм ходил на Чучура, едно ново заведение в града, таман го отворили, имаше там мезелъци и пиене, и ми забранява да ходя там. Добре, ама аз не съм малък да ми забранява. И рекох: тъй ли? Тъй. Тогаз се отделям. Тоя двор, сегашния, къщата е оттогаз. Копнах дръвчета, същите тия дървета, дето са сега, тряба да имат петдесет години вече, а разправят, че сливата живеела само петнайсет-двайсет години. Е ги, петдесет години, и още раждат. Станах даскал в Бърденте. Па бях с комунистически разбирания тогаз и Омарчевски с министерска заповед номер сто и едно ме уволни. И Попзлатев тогаз беше даскал, с него учехме заедно в Бърденте, и много се учеше той, много помнеше, а аз повече четях, той умря от захарна болест. Даскал, трапезарии уреждам ученически, читалище, книги, членски внос, застраховки, декларации, заявления - това беше тогаз заниманието на даскала. Като ме уволниха, селяните искаха пак аз да им уча децата и ще ми плащат, но им казах, че не може, защото ще дойде една рота да ни стреля, не е законно. Па и свидетелства не мога да издам на децата. Ами, викам, да си намерите един даскал. Тогаз, казват, ти ще ни намериш. И им намерих, едно комунистче от града, той сега е в София. Искаха кмет да ме правят. Ма, викам им, недейте, че тряба да ви глобявам и ще ме намразите. Нищо, викат. Ама къде се забодохме в тия драки ние, карай по-нагоре, там тряба да е по-чисто. Все се одрах. Бабата пак тряба да кърпи гащите. Ти не ги ли одра, по-здрави ли са твоите? Що аз ги одрах. По на чисто си минал май... Кмет станах аз, и бях някое време кмет, па имаше трудова повинност, правим калдъръм на пътя, ама калдъръма лош, един камък здрав и един гнил. Наведнъж глобих триста души. И врекна оня народ... Бях и толстоист като ученик, не исках в казармата да взема пушка, и ме затвориха, па идва баща ми, донесъл една печена кокошка, един рибник и ракия. Баща ми плаче. И ми казва. Сине, казва, прави това, което правят всички, това от мене да знаеш. И се съгласих тогаз. Тука някъде имаше една дупка на язовец. Язовецът къде рови, там си ходи по голяма нужда. Изрови една дупка и там ходи в нея по голяма нужда. Затова язовците миришат. Като хване царевицата, заваля я и ръфа кочана. И затова са такива тлъсти язовците. И кучетата ядат царевица. По-рано, като беше частно, щом почне да зрее царевицата, беше забранено да се пускат кучета из къра, което куче се намери - бум! - убиват го... Все се изподрах, бабата ще ме бие. Млечниците са малко лютиви, ама ядат се. А други няма... Тъй е. Всичко тече на тоя свят, казваше един мой приятел. И човек тече, и живота тече, и докато го видиш - изтекъл целия и само капки капят накрая. А какво е било, що е било - не знаеш. И защо е било - и това не знаеш. Тъй е тя. Свят. Лъжовна работа.

Човек тича, мести се, прави това, прави онова, блъска се. Накрая - нищо... Тука тряба да се пооклъцка малко с ножицата, отдавна не съм минавал по тая пътека и зарасла. Човек като не минава по една пътека - и тя дивее...

 

(Следва)

 

Из книгата „Кукувица кука“ от Георги Божинов, 1980 г. /второ, преработено и допълнено издание 2016 г./

 

* Вероятно става дума за Даскал Тотю Пенев Тотев от с. Малки Станчовци /в някои източни е посочено, че родното му село е Големи Станчовци/, роден през 1896 г., който бил дългогодишен начален учител в училището в с. Стояновци. Баща му се казвал Пеньо Тотев Белчев /1851-1927/, а майка му Рада.

с. Малки Станчовци. Снимка: Жоро Хаджиев