Елова могила. Част II

 /Истории от с. Поповци, Томчовци и Пържи-грах/

... В кръчмата на Попуци /Бел. Г. Иванова – Поповци (дн. с. Черновръх)/ се намерихме с бай Петко *. Вчера препих, мама му стара, казва бай Петко, осемстотин драма изпих. Бай Петко е силно набръчкан, с червени бръчки, едри и здрави, той е кощиляв, но як старец още. Та сега тряба да хвърля още една ракийца, казва, да си разбия махмурлука. Па и да си допълня църкалката. И тръгваме...

Църкалката е едно плоско стъкле, човекът го долива от време на време и си го носи в задния джоб - да се намира. Ще ходим на другата страна на Елова могила, северната. Бай Петко иска да види как са кумбалките, дребните сини сливи, как вървят, може ли да си купи малко, та да си свари ракия своя, и откъде да ги прекара с магарето. Все в кръчмата, омръзна ми, казва, нека да си имам и своя, та като ми доде човек, да го почерпя. Че моите сливи нещо не станаха, с цвета им нещо стана и завързаха тук-там...

Стъпката на бай Петко е подвижна и бодра, човекът свикнал да шари по тия баири и в гората е като в двора си. Ходим все из гората, гъста млада гора, вън от нея е такава жега, че се не трае. А в гората е прохладно, мирише на дъбова зелена шума.

Е там, на онова място, сочи старецът, видях веднъж двама млади да се любат. Тя с едни бели крака, мама му стара, и като ги дигнала... А той, като ме видя, веднага ѝ закри лицето, да я не позная. Ама я познах. Беше кондукторка, разоставила се с мъжа си. Сега работи в кравефермата, една омърлявена, цифката (сопол, мърсол) си да не хвърлиш на нея. Ама като се постегне, пак я бива... То това нещо по хората оди.

Като излязохме от гората и взехме пътя за Керени, дядото ми показа един стар камък, паметниче до пътя, на него написано нещо, буквите издълбани, но лишясали, та се не четат.

- Тука един ерген беше заклал една мома * - отбеляза бай Петко. - Беше хубава мома, но не го искаше и той я заклал. Като я заклал, срещнал баща ѝ да му каже, а после отишъл и се предал на властта. Три години го осъдиха... Има три чешита убийства и първият е по любовните работи... Ние като работехме едно време, работехме все далеко от село. А у село си имах една мома и тя драскаше земята за мене. И веднъж един мой приятел, беше войник и си дошъл на отпуска, и ми съобщава, че моята изпратила китка цвеке и писмо на друг един войник. А, тъй ли? Тъй. И я оставих нея. Работехме тогава в Лом-Черковна, чорбаджията беше богат човек, имаше дъщеря и се запознахме с нея. Арексахме се. Що аз много хубаво им приказвам на момите. И се взехме с нея, тя е моята стопанка, баба Бела. Бях на двайсет и пет години, ама вече си бях направил къща. Работехме тогава чепата мазилка, а после почнах по винарските изби. По няколко пъти ги минавам аз тия мазилки и на проба с вода ни капка не пропуща отникъде. Веднъж двама майстори се завъртяха край мене, бяха решили да ме сменят, докато съм в отпуска. Мазали, квото мазали, а после на пробата тече като из кошница. Учих и сина тоз занаят, две години го водих с мене, ама не е за него тая работа. Все по врата се пипа, по врата му капе вар, а той все бърше и се ядосва, пцува. После се отказа. Не е за него тая работа, секи се не лови на тая работа, не му иде отръки секиму. И стана кондуктор. По рейсовете. Ѐ го, виж го тука, на снимката... (Бай Петко вади омачкана снимка, на снимката - син му в пълна кондукторска униформа.)... Добър занаят нашият, хубав занаят. Ама до време. Едно лято извадих осемстотин иляди, на ония пари. Бяха много пари и тогаз. Ама не съм стиснат. Тоя поиска заем - на̀ ти. Оня поиска - на̀ и тебе. Има хора стиснати, в задника му свински косъм не мож да набиеш. Ама и стопанката ми добра, спестовна и къщовна. Мъжът може с кола да вкарва вкъщи, а жената само на върха на иглата да изкарва - пак не може да ѝ подделее... Тъй е тя... Тия, дето строят стената у село, видя ли? Като мина там, побойват се от мене. Контролата ми казват. Като мина, все гледам как върви стената, добре ли върви, та затова се побойват малко от мене. Аз и сега поработвам малко, ама не мога да се качвам нависоко. Свет ми се вие. А веднъж, като бях взел лекарство за склероза, ми се маеше главата и щях да забода глава в стената. Е ония къщи там насреща, то е Томчоци /Бел. Г. Иванова – Томчовци/... Има там един дъртак като мене, Генчо **, мой приятел, да идем да го видим жив ли е. Пече хубава ракия той. Па може да ни даде и по едно парче медена пита. Че въди пчели.

Спуснахме се в гористия дол зад Могилата през една тъмна и влажна гора с прави гладки габъри, по добре утъпкана пътека, настлана със стара шума. В дъното тече поток, минахме го и залазихме нагоре, през мочурляци и драки, през поляни с нацъфтели сочни треви. Полъхва мирис на липи.

- Тия липи ги посади синът на Генчо - казва моят спътник.

- Даскал човек, в града учи, ама е много мераклия по пчелата. Мухичките сега много работят. А едно време Генчо имаше цял камион, беше бая възможен човек. Камионът три тона, товареше шест, и отде се зимаше душата на туй нещо... Те - две-три къщи само на припека, туй и цялото село. Колиби. Прадядо на Генчо дошъл още у турско, тук намерил добро място, тук се заселил, Томчо се бил казвал, дошъл от Кучешлии, шумленско някъде. Тук било такава гора, че като се качат да кърнят, не слизат от дърветата, от дърво на дърво вървят. В старо време туй. Тряба да има триста години, море и от триста нагоре ако не е. В един гроб намерихме една плоча с писмо, Исус Христос Победител, попа го разчете и казва, че е на триста години. Попа знае черковнославянски. Пък аз учех френски едно време. Парле ву франсе? Вуи, вуи. Бях дружбаш и като работехме надолу по Тракията, ходехме на комунистически събирания. Добре, ама имаше там в тоя град един джандар, ама гооолям, висок човек. И той ме би за събиранието, аристува ме и ми обрули ушите, и сега ушите ме болят. И вече не ходехме на събирания, ами си останахме само дружбаше. А дядо Томчо, като дошъл по тия места, имал триста овци, направил си колиба от коруби. После дошъл един друг дядо, Стойчо на име, но Томчо не го пуснал при него си да живее. Ами му казал: от дерето натам - за тебе, от дерето насам - за мене. Така... А като дошъл турчина за даноци, дядо Томчо се скрил в нужника, ама дигал врява вътре. И турчина питал кой е там, а баба Томчовца рекла, че е дете. И турчина рекъл, че това не е дете, ами е дъртеж-пърдеж. Но не отишъл да види, заминал си турчина... Е я къщата на Генчо... Някой няма из двора, може да е отишъл някъде... Брей, Генчо, тука ли се бре?... Я излез бре, да те вида!...

Пустота, отникъде ни звук. Само липите ухаят и пчелите бръмкат из тях. Моят спътник повикна още няколко пъти. Тогава някъде отвътре изскърца врата, хлопна меко. От някое прозорче като че мръдна перде. Но човек не излезе.

Постояхме така някое време, постояхме, почакахме. Нищо.

Тогава бай Петко извади своето джобно църкалче да се почерпи сам. Надига стъклето и тегли от него - то дълго и стегнато скърца и чмока от теглене. Подава го и мен. Не ща̀. И пак го надига, още веднъж, по-длъжко. Накрая го сваля, казва: ох, топла, сгряла се. Въздъхва, изръмжава сладко с гърло, слага дървената тапа и го прибира.

И тръгваме си обратно, няма какво да правим тук повече.

- Има стиснати хора на тоя свет - мърмори бай Петко. - На тая земя всички сме гости... Пък аз не съм стиснат... А сега ще заобиколим малко - добавя той, като сваля каскета и бърше олисялата потна глава. - Ще ударим през Пържи-граха, онез там колиби, дето се гледат на усойната страна. Имало там един дядо в старо време, сеел грах. Викали му: какво правиш сам у гората, ей... мечки ще те изядат!... Как живееш, с кво се раниш?... А той: пържа си грах, вика... И тъй останало, Пържи-грах, името на туй село. То кво село, две къщи и половина...

И отиваме към тоя Пържи-грах през зараслите пътеки, по припека, през гората, през малките мочурчета, които раждат извори, през габър и бук - надолу, в дъното на усойния дол, дето всичко е усойно, диво избуяло, диво зелено. Там един едър и пълен човек - градски човек, види се, дошъл на село за малко, тегли една магарешка каручка, а една стара жена бута отзад каручката. Отиват да събират сено. Бащата на този човек седи пред къщи, подпрян на патерици, и се припича на слънце. Едно прасе пасе в градината. Усоето е гъсто зелено и влажно, зеленината се изпоплела сама, такава е силна, заплела и къщата, и сякаш се готви да всмуче и къщата, и всичко, направено от човека по-рано, да го изсмуче, изпие и преработи на листа и дървесина. Старецът с патериците не чува и вече не види. А и не помни.

Когато бай Петко му се обади - не го позна и това силно огорчи моя старец.

... - Аз съм се спорил в съда относително добитъка, за закупуване на добитъка и прочие. Аз закупувам, но аз съм закупувач. Джамбазин е друго, джамбазин кандърдисва купувача и продавача. Това върви между хората. Тичал съм като грешен гявол и съм се сгърбил, и съм станал на осемдесет и две години...

 

(Следва)

 

Из книгата „Кукувица кука“ от Георги Божинов, 1980 г. /второ, преработено и допълнено издание 2016 г./

 

* Същата история съм чувала и от столетницата баба Ганка Колева, родом от с. Войниците. По думите й едно момче било „хвърлило“ мерак на едно момиче. Той я преследвал, ама тя го не щяла. И веднъж, когато се прибирала от хорото в Черновръх към родното си село Керените, той я настигнал по пътя и я заклал. Има паметник на мястото... Имам някакви детски спомени, че и моята баба Донка, дъщерята на прадядо Петко, ми е разказвала и показвала този паметник, тъй като доста често ходехме пеша до село, но днес няма и помен от него…

 

** Вероятно става дума за Генчо Петров Генчев /р. 1896 г./ от с. Томчовци

 

***  Бел. Г. Иванова – Прадядо ми Петко Михайлов Петков /1901-1986 г./ е родом от Поповци. Съпругата му Бяла Колева Цанева – Петкова, моята прабаба, е родом от русенското село Лом Черковна /1914-1988/ 

Центърът на с. Черновръх с бившия магазин
и новия Хоремаг в дясно

Елова могила
Снимка: Почивка.бг

Прадядо ми
Петко Михайлов Петков
/1901-1986/

Съпругата му, прабаба
Бяла Колева Цанева - Петкова
/1914-1988/,
родом от с. Лом Черковна

Стара къща в к. Пържи-грах
Снимка: Жоро Хаджиев