Спомени и предания за възникването на Плачковци

Това, което ще разкажа, е предавано от поколение на поколение. Още от детски и юношески години разговарях със стари, живели и препатили хора от нашия край. Те разказваха спомени и предания за хора и родове, за случки и събития, за местности и селища. Още тогава в мен се зароди мисълта да събера и оформя чутото, доколкото ми позволяват силите, в единен разказ за заселването, възникването на наименованието и развитието до днес на Плачковския край.

Този разказ е съставен от спомени и предания от различни векове и не претендира за точна научна достоверност. По-скоро това е разказ, съставен от словото на многобройни хора от народа, живели в течението на историческото време в нашия край и били участници и свидетели в множество ежедневни или съдбоносни събития, за които говорят просто и безхитростно, отразявайки своето непресторено мнение и оценка.

Опазването на българския дух в нашия край през вековете, е всъщност огромната историческа заслуга именно на тези хора. С тези няколко встъпителни думи започвам своя разказ.

В 1598 г. българското население в Търновския край се вдигнало на въстание срещу турското робство /т.н. Първо търновско въстание/. Поробителите потушили въстанието с изключителна жестокост. Много българи били избити, други заточени. Опожарени били българските села. Отново родният Балкан приютил оцелелите бунтовници.

В редиците на бунтовниците били Слав Ненков Богданов от с. Плаково, Търновско и сестриният му син Генчо. Хората от рода на Слав носят прозвището „Плачковите“. Център на подготовката на въстанието бил Плаковският манастир, в който се събирали съзаклятниците. При потушаването на бунта, манастирът бил изгорен до основи.

Съзаклятниците предварително се били уговорили, ако въстанието не постигне успех, да се укриват в горите на Балкана и да се заселват там. Уговорено било и за наименование на новозаселените колиби, махали и села да се взема собствено име или прозвището на първия заселник, като към него се добавя наставката „ци“. Тази наставка означавала, че носителят на собствено име или прозвището, е участник в Търновското въстание.

На юг от Трявна се намира висока могила „Голямата Калимявка“. Край тази могила правят колиби и се заселват бегълците от Търновско след потушаването на бунта – Слав Ненков Богданов и сестриният му син Генчо. Тази местност и до сега се именува „Славков трап“. От там те се преселили на юг, през реката, където изградили наново колиби. Синът на дядо Слав – Ненко, направил къща в землището на днешната махала Горно Плачковци.

В Ненковата къща се родили синовете му Богдан, Петър и Ною. По-късно Ною издигнал друга къща, в която израстнали Богдан, Стоян, Кольо, Боньо и синът на Боньо – Никола Бонев Богданов /* Всъщност, името му е Никола Бонев Колев/. Никола получил в Русия военна подготовка. По време на Руско-турска война /1877-1878 г./ той бил произведен в чин „Поручик“ и служил в щаба на руското командване. Възложено му било да охранява Тревненския проход. С умел маньовър поручик Никола Бонев не позволил на турските войскови части, заели местността „Мъхченица“, през Стоевци, Йововци, Късовци и Трявна да ударят в тил Габрово.

Другият Ненков син – Петър – направил трета къща в близост до първите две. В нея се родили и израснали Пейко и Иван. За нещастие на родителите малкият Иван бил отбелязан от поробителите да бъде взет на служба като турски войник. Огромна била родителската мъка. Тогава се намесил по-големият син – Пейко. Той предложил при събирането на войниците, родителите му да предадат него, понеже бил вече паметен, като се заклел пред тях, че рано или късно ще се върне. И като истински българин, удържал на думата си.

Минали години. В един празничен ден на мегдана, на мястото на днешното читалище, се завъртяло буйно хоро от млади колибари – моми и ергени. Край хорото майки и бащи се любували на младите. Но и тревога помрачавала погледите им – на хорото, до момите, неочаквано се заловил и турски войник. Коя ли майка ще изгори? Но момите и момците вече знаели, че това е синът на Петър Богданов Ненков – Пейко, завърнал се от омразната турска служба.

Същата вечер Пейко се явил в колиби Йововци, пред къщата на своята годеница. Той все още бил с турски дрехи и вратите на този български дом се затворили пред него. Но не изтраяло лудото му сърце, за него нямало преграда – и през комина на къщата той влязъл вътре и отворил на другарите си, останали вън. Бащата и майката не давали дъщеря си на друговерец. Но какав друговерец бил синът на Петър Богданов от колиби Плачковци? Скоро се разсеяли всички съмнения и още същата вечер Пейко завел годеницата си в своя дом.

Мъките на Пейко по време на принудителната турска служба го калили като заклет враг на поробителите. Той и жена му отгледали двама сина – Митьо и Стойчо, които се включили активно в освободителното движение. Митьо заминал като дюлгерин в Сърбия, където заедно с Българската легия, участвал в завземането на турските казарми в Белград. При сраженията бил ранен в крака.

Ще разкажа накратко и за рода на Генчо – сестриният син на Слав Ненков Богданов.

В землището, където се заселил Славковият род, дошъл да живее и един от потомците на Генчо – Енчо. Негови синове са Иван, Ненко, Димо, Цаньо, Христо. Всички те изпитали на собствения си гръб жестокостта на турските поробители. Иван, като драгоманин, бил убит от турците край Нова Загора. Цаньо се занимавал с керванджийство и през 1850 г., съградил край прохода през планината къща, дюкян и хан.

Братът на Енчо – Новак, създал малки колиби Плачковци. Друг заселник бил Бойчо Петров Богданов от Славовия род. Той направил къща с дюкян и мелница на м. „Баталя“. Трети заселник бил драгоманинът Момчо Христов. Той заел мястото край сегашният железопътен мост. Това са основоположниците на новото селище. Те започнали да си думат един на други – „горните“ или „долните“. Така възникнали наименованията Горно Плачковци, Долно Плачковци и Малко Плачковци.

Колибите Долно Плачковци създали основата на днешния град Плачковци. Синовете на заселника Цаньо – Димо, Кънчо и Ною, издигнали къщи. Край тях съградили домове и Момчо Христов, Христо Момчев, Цаньо Момчев, Кою Момчев и др. През 1891 г. заселниците построили църква, която назовали „Св. Прор. Илия“, на името на Плаковския манастир. /* По сведения на Лидия Горанова, дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна, църквата е построена през 1882 г. по инициатива на Доню Коев от Пунговци и плачковчаните - Бони Колев, Бони Христов, Петко Стоев и Бойчо Петров. Строежът е започнат от майстор Георги Грозев от Джуровци (Престой) и завършен от Уста Драгошин Драгошинов от Новаковци (Зеленика) и помощника му Маню от Веленци. Църковното място е подарено от братята Белчо и Косьо Станеви от Ковачевци/.

На 2 август бил празника на храма. И до днес на този ден – Иленден, всяка година, населението от целия край се събира на традиционния Плачковски панаир.

Над Плачковци влезли в експлоатация каменовъглените мини „Принц Борис“ и „Бъдащност“. Търговецът Тодор Тевекелев, организирал събирателно дружество, което построило ресторант и хотел. На горния етаж на хотела се помещавала пощенска станция.

В богатия на гори Плачковски район започнало дървопреработване. Търговци на дървен материал били: Къню Станев, Никола Митев и др. Братя Никифорови открили предприятие за дървообработване „Прогрес“. Дамян Митев от Горно Цоневци монтирал към мелницата си парен котел и динамо за производство на електрически ток. През 1912 г. влязла в експлоатация презбалканската железопътна линия от Горна Оряховица към Стара Загора. Плачковци е гара на линията. Това благоприятствало бързото разрастване на курортното дело в района. Впоследствие били построени коксови пещи.

През 1925 г. бил построен общинския дом в Плачковци, в който и до днес се помещава Кметството. Открита била Популярната банка, създадена била кооперация „Предела“ за преработка на дървен материал, която разполагала със собствени потребителни магазини. Положени били основите на Държавното горско стопанство.

Дълго време в Плачковци нямало училище. Нашите деди ходили на училище в Енчовци, водени от даскал Колчо. По-късно приспособили две стаи в Плачковци, в които учели децата от първо до четвърто отделение.

След Руско-турската война, бил повдигнат въпроса за изграждане на прогимназиално училище. Един родолюбец от този край, по това време, живеещ в София, изявил желание да дари средства за построяването му, която по негова молба, трябвало да носи името му. Този родолюбив българин бил генерал Никола Бонев, някогашният поручик по време на Освободителната война, който възпрял набега на турските войскови части от Мъхченица към Габрово. По различни причини предложението на Никола Бонев, не било прието. Дар от него за родния му край, останала само ясногласната камбана на Плачковската черква.

В течение на много години тези спомени събирах при срещите и разговорите си с дълголетници от нашия край: Пенка Ненкова, Ганка Пейкова, Дончо Ноев, Цончо Енчев, Митьо Нейков, Момчо Христов, Колчо Кънчев, Стойчо Пейков, Дамян Ноев, Радка Димова, Цаньо Митев, Добри Пенев, Пейко Новаков, Станка Тотева и др.

Самият аз съм потомък на рода на участника в Търновското въстание през 1598 г. – Слав Ненков Богданов. Живея в Горно Плачковци – квартал на гр. Плачковци.

Хората си отиват, но събраните спомени, претворени в писано слово, остават во веки веков и опазват човешкият опит и мъдрост за идващите поколения. Тази мисъл ме подтикна да напиша горните редове.

 

Спомените са събрани от Деньо Добрев

Подготвил: Иван Ненков

 

Из статията „Векове на отстояване на българския дух“, публикувана в. „Тревненски зов“, бр. 46/18 ноември 1986 г.

В първата къща в колиби Горно Плачковци се заселва Цаньо Иванов.
На снимката, правена около 1930 г.,
са застанали внуци и правнуци на първия заселник

Митьо Пейков, р. 1850 г.,
в колиби Горно Плачковци

Полковник Никола Бонев Колев

ЖП гара Плачковци, 1911 г.

Изглед от Плачковци с църквата "Св. Прор. Илия",
на преден план, 1925 г.

Кметство Плачковци, 1925 г.