Кукувица кука на зелена бука. Част I

... И ето го това време, зелено и бурно, трескаво като болест, която поражда трескави сънища. Валя, валя, валя... уж се изваля. Небето се очисти, пътят просъхна, гората изтърси перата си. Слънцето светна ясно. Но все приличаше малко на дъжд. И валя още веднъж. И тръгнаха тогава черните пролетни облаци, и тръгнаха ония кратки, озонни пролетни дъждове, нашарени с гръмотевици и слънце, зелени и весели, кукувичи дъждове. В такова време се случи Гергьовден. В манастирчето, което през цялата година комай пустееше и глъхнеше в горите, се изсипа колибарският народ. Избръснати старци, баби, издокарани със старовремски пременила, измъкнати от дъната на сандъците и с гънки от сандъците, сукмани и елеци, спастрени за гроб, с дъх на нафталин, восък и старост. Заблеяха агънца и дечица, накичени с венчета от гергевка, заручаха свирки и пищялки, завъртяха се въртележки с кончета и автомобилчета, засукаха се къделите на захарния памук, затрепкаха балончета и се заплете човешка глъч.

Ручило се обади дебело и го сподири гайдуница, кемане застърга теловете си и заговори с ръждив, грапав човешки глас, задрънча там синджир на мечка.

Манастирчето отвори широко портите си, народът заприижда радостен, тръпен и тържествен, понесъл подаръци по обичая. Подаръци всякакви: сърцераздирателно плачещи агънца, кърпи, гащи, ризи, чорапи. Обичаят стар, а нещата нови - едни домоткани и домоплетени, други купени от магазина, че така е по-лесно. Но агънцата домашни. Завъртяха се, засуетиха се около подаръците няколко чевръсти манастирски старчета, започнаха да ги прибират набързо и трупат накуп. Агънцата на една страна, другото - на друга. Но другото стана голяма купчина - защо му са на манастирчето толкова ризи и гащи? Тогава пъргавите манастирски старчета насметоха народа и почнаха да му продават на търг нещата, които той беше подарил. Едни дълги долни гащи с връзки на крачолите и с учкур не от връв, а от ластик, първоначална цена лев и половина - кой дава повече? Има ли, има ли?... Има, има! Народът се тълпеше и купуваше подаръците си, беше му интересно и весело.

Ние с бай Коло Прозорков /* Кольо Митев Прозорков /1901-1973 г.//, автор на книгата за историята на Станчовханския край/ от колиби Прозорковци стояхме настрана и гледахме шарките на навалицата. Агънцата - и те стояха настрана, навързани едно за друго да не бягат, и бяха неутешими. Десетина агънца да имаше, не повече, и те всичките мършавички, като за оброк. Никой не ги закачаше. Но по едно време, гледаме, като свършиха продажбата на другите подаръци, манастирските старци се добраха и до агънцата. Няма-няма, па току откачат някое агне от агнешкия връз и току го поведат извън манастирския двор. „Къде го водят, бай Коле, да го колят ли?" „А, не" - отговаря кратко бай Коло. И вярно, след някое време гледаме - агънцето пак се завръща обратно, живо-здраво и блеещо. Само че водено от друг човек. „Каква е тая работа, бай Коле?" „Виж к'во - отговаря бай Коло. - Христос не е бил прост човек и ако е рекъл, могъл е да стане най-големият финансов ревизор. Ама за изпълнител по бюджета не е имал дарба, то се вижда. Изгонил търговците от храма... А тия агънца ги дават оброк на манастира, без пари. Добре, ама някой, кой си няма агънце, а иска да подари агънце - купува някое от тия агънца, подарените, и отново го подарява. Само че не може да го купи тук, не е прилично. Затова агънцето го водят навън, там правят пазарлъка с манастира, купуват го и го водят вече като подарък. И гледаш после - сто души подарили по едно агне, а агнетата само десет. Такава една манипулация. Христос не може да я разбере тая манипулация, а манастирският фиск печели...".

Бай Коло разбира манипулацията по-добре от Христос, занаятът му такъв. Бил четиридесет и шест години секретар бирник на Станчофанска община и пет години касиер на текезесе, преди да стане дезесе. А от Сръбската война насам, казва бай Коло, в общината са се изредили тамън трийсет и трима кметове...

Станчовият хан, първият, е съборен вече, но стои ханът на Станчоолу Митю, сина дядо-Станчов. Той умря преди петдесет години и беше на сто години човек. Друмът минаваше оттук, идеше от Мечия боаз през Белуша, връх Леска, Мръзешката локва, чукичката Бабата, Сухия Лом, Бели бук, Петровски юрт, Иванкова пътека, Поповци – и слизаше оттатък Балкана по Якънлийския боаз. По нея минавали конете на старите Асеновци, а Иванковата пътека иде от Иванко, убиеца на Асеня... Та на тоя друм дядо Станчо направил хан за кърджиите. Него не помня, но сина му Митю зная добре. С кърджилък се занимаваше и той, караше четири-пет коня. Имаше свирка и свиреше с нея. Като мине през гората - свири. Да се знае, че минава. Едър един, висок човек, като почне да приказва - ще се захласнеш. Женил се беше три пъти, беше на седемдесет години, когато се жени третия път. А бабата му - на петдесет. Имаше си и либовница в Мръзеците. Като засвири със свирката - тя изкарва овците да ги пасе и там се срещат. Веднъж в Дервенския боаз дедо Митю убил един турчин - удушил го с ремъчката на костурата си, и спрял на ханчето на баба Ванковица, целият изподран, с разкъсано ухо. И тя го прибрала и прегледала. После един месец Митю не смеел да мине през боаза... Такива работи ставали. А па мой дядо Коло и един негов приятел правели и те кърджилък. Па замръкнали веднъж на полето до Сливен, там ще спят. Добре, ама през нощта ги нападнали двама турци да ги оберат. Конете се спуснали, изтопуркали и събудили дядо и другаря му. Стават и с товарниците убиват турците. Земат им и пищовите. И доскоро тия пищови се търкаляха из таваните... Па имаше у Руюци /* Руевци/ един Иван, Иван Пръчов - страшен човек, ходеше се с едно дълго шишане, само плашеше хората с това шишане, и децата не смееха да минат покрай къщата му. Едни очи имаше - само те погледне, и те тръпки побият. „От моя дом пепел нема да остане", викаше. И вярно, къщата му я няма сега, и мястото ѝ затрито. Снаха му се случи бездетка. После се изселиха, но от тоя корен семка не остана.

А през турско у Байреци /* Бахреци/ имало един друг, дедо Никола Мазника. Правел чобанлък по Анадола, спечелил пари и се връща насам с кучета, магарета и овци. Тоя род, неговия, и сега го има. Мазниците - така им викат. Че приказват мазно така, сладко...

А от Пръдлеци /* Пръдлевци е махала на днешното с. Горни Дамяновци, Станчовханско/ имало един човек, беден и заборчнял с данъци. Дошъл турският бирник и гледа - с трън да завърти из къщата му, нема к'во да закачи. И казал, че ще му опрости данъците, ако пусне газовете си четиресет пъти. Сиромахът, какво да прави, пуснал ги четиресет пъти. А четиресет и първия път ги пуснал по-дълго и рекъл, че това е за согоч на султана... согоч, демек за чест и здраве на султана... Оттогаз останало туй име на тия колиби.

Фъртуните пък - името на тия колиби иде от туй, че там са сприхави като фъртуни. Скарат се, сбият се, ама бързо им минава и се сдобрят.

И прочее. А от Байреци един Георги заминава за Америка. В Чикаго става бръснар, позамогва се и в Калифорния прави ранчо за пуйки. Нали пуйки много по нашия край, той, човекът, отбира от пуйки, та и там навъдил пуйки. И чак оная година дойде тук на гости, шейсет години не бил в България. Колите му - всекидневни и празнични, синове, дъщери, унуци - всичките с образование. „Доволен съм, казва, че пак видох България, сега вече мога да умра", казва...

А Креслюци /* Креслювци/ иде от кресък. Минавал през Балкана веднъж един владика и чул некакъв кресък долу в дерето. И рекъл: „Какъв е тоя кресък?". Оттогаз останало туй име на тия колиби - Креслюци. Те са точно под върха, отдето през тунела линията се въззема нагоре. Пък Мръзеци иде от мраз, студено. Че са на студено место. От туй село имало едно време двама хайлаз ергени - Мокър Петко и Безгрижен Добри. Връщали се сутрин по видело с гайдите си от седенки в Креслюци. И на Добря измислили песен: „Добри на Дена думаше: „Защо ме, Дено, не рачиш, дали си немам гащи кичести, или си немам пояс кърмъзен, или не зная да свира на гайда и на цигулка, а сега и на свирка се уча...". А Дена му отговаря, че има любе хубаво, хубаво и работно, и че на него ще да пристане...

Колибите повече се заселвали през кърджалийско време. Българите, като се заселвали, давали клетва, че няма да се връщат по старите места. Закачил съм малко от тия, старите българи, и ги помня. Мъжете с потури, елечета и антерии облечени, с ферме (като елече нещо, но се облича над антерията). Салтамарка, подшита с кожи. Зимно време - кожух. Цървули, бели навои, кожени калпаци, пояси. Без гащи. А жените - голема бела риза с широки ръкави, високи яки, вълнен сукман, опасан с широк колан, на колана чапрази, широка пазва, кожух или баскин. И те с навои, цървули. Без гащи и те. На сукмана отзад - две опашки. И нещо като фесове носеха на главите си - едно плитко търкало, като дайре, обшито с червено сукнено кече, на него копринен пискюл, подвързан с кърпа върху търкалото. Обици, гердани, пендари и махмудии. Стегнати бяха жените, стегнато и хубаво се облачаха. Просто беше онова време, ама и хубаво беше, като си го спомня отпреди четиресет-петдесет години.

Четири пъти Заговезни правим на годината. Преди Великден - Велики пости, 42 дни. След постите – отговелки. Яде се бел мъж - сирене, изпечено в тиганя, стапя се и се смесва със захар. Това на отговелки по Петровден. А на Кривата неделя, предпоследната, кога се заговява за Великден, кумецът отива на гости у кръстника. Приготвя печен пуяк и пита голяма от хубаво брашно, буренце или бинлик вино, шише ракия. Кръстникът също се приготвя. Постилат трапезник - един дълъг месал за трапеза. Пуща се презръчник - една дълга кърпа над колената на всички, та всички да си обърсват ръцете в нея. Хапнат гостите и шулето с вино почва да ги обикаля. Кумиците в това време пеят песни. Какво пеят... Да кажем, имаше такава една: „Мама на Кита думаше: „Не оди, Кито, на Гюргюлова чешма, да те не земат читаците...". Таквизи песни имаше, таквиз се пееха. Гостите слушат и докато слушат - пак огладняват. Пак ядат. Накрая - баница. След баницата - хоро... Двайсетина празника имаше на годината, без неделите. Сборове, курбани, служба на оброк - обрекъл си курбан на некой ден, кога ти се случило некое премеждие и си се отървал... Торонясване на нова къща - пак гости. Имени дни. Излизане на първа оран. Тогава жените посипват пепел около добитъка. А на Власовден надяват кравай на рогата на воловете, ако воловете ги хвърлят - на добро е. Болести по добитъка лекуваха с баене. В пръстена паница с вода пущат живи въглени, с една ножица режат водата, баячката се прозява и бае, после с тая вода добитъкът се полива. А при градушка гърмяха срещу облака, поставяха брадвата с острото нагоре, да посекат облака. При суша - тръгва пеперудня. Една девойка, окичена с клонки и цветя, тръгва от къща на къща и стопаните я заливат с пълни бакъри, заливат и себе си. При киша изгарят големи дъждовни глисти... Имаше тлаки, меджии, седенки. Па като почнат зиме годежите и сватбите... Кога извеждат булката от къщи, гайдарят пее: „Стъпай, пристъпай, млада невесто, напред пристъпай, назад не гледай; както се дели жито от слама, тъй се отделя чедо от мама; в момкови двори две слънца греят, в момини двори две майки плачат...". И прочее.

Хубаво беше онова време. Шарено и весело. Народът по-сдушен така, по се сбираше некак. Сега некак... знам ли к'во да кажа... Прозорковци /махала на днешното с. Горни Дамяновци, Станчовханско/ е в гората. Гората се разлистила буйно, мирише на зелено. Слънцето свети залено през гората. Далече някъде кука кукувица. Кука и не спира.

- Чуеш кукувицата?

- Е?

- Нищо. Така... Като го чуя това пиле - и ми напълни душата. Дедо Станчо от Креслюци.

- ... И като го чуя... тъй, доде ми сила... Чакай аз да преброя колко години ми остават... А, не верувам, досега са се нанизали 84, нема къде да се поберат повече... Ти поседи, а аз ще полежа, че така ми е по-добре... Не ме бива нещо. Видиш ли го нашия дол какъв е? Не дол, ами дъното на дола. Гора. Над назе минава линията. Ако се откачи машината, ще ни изпомачка. Веднъж се откачи. Еле, добре че се случи нанагоре. Ако беше нанадоле - грозна работа... Целият ми живот е минал по тая линия и у тоя дол. Мой препредедо го избрал и арексал. Много ототдавна то. Бил в гората и секъл дърва. Па дошли и двама турци и му зели цървулите и навущата. После през неговото село, из полето некъде, минал един от тия турци. И моя препредедо си познал навущата, познал и турчина. Изскубал един кол от плета и като го подбрал... Утрепал го. Зел си навущата. После бегал. Зел си торбичката, чръжката и бегал. Къде-къде да спре? Айде у тоя дол, че е див; да го не намерят. Направил си колиба у дола; заживел си. И така се заправило Креслюци. От препредедо ми Василчо. „Василчо, питат го, къде оди?". „Одих, вика, да гоня диви прасета от нивата." Имало много диви прасета. И сега ги има много, ама тогаз по-много. Добре, ама турците го намерили и тука. Фанали го и му заковали краката с букая. Имало тогава в Руюци един дедо Петър, той напоил турците с ракия. А препредедо все си плюнчил петата и полека измъквал букаята. Измъкнал я, минал през комина, бутнал плочата и избегал. И така отървал кожата...

А дедо ми уста Станчо работил с Колю Фичето. Правели на женския пазар у Търново една къща и дедо ми спорел с едно арнаутче за усталък. И зел дедо, та изделал арнаутчето от камък. И го зазидал тоя камък у къщата. То стои като маймунка клекнала, и сега си стои - къщата с маймунката. У Търново. И много се мразели с това арнаутче. Веднъж изпуснали една дъска отгоре и тя премазала пръста на крака на дедо. Една баба ще го лекува. Ама подкупили бабата да тури отрова в меелема и той като се превързал, тя веднага хукнала отровата по кръвта му. Бил тръгнал да пътува, ама стигнал до Средни колиби и там умрял. Това бил дедо... А мене ако питаш, мене целият ми живот мина по релсите, тъй започнах, тъй изкарах. Сега като ходя, ми прилошава малко и кръвното ми дава зор. Ама като лежа, по-добре ми е. Сиромах си бях и сиромах останах. А веднъж едни кондуктори ме питат: „Дедо Станчо, викат, ти като си сиромах, сигурно не си можал да си откупиш човек да ти направи децата, ами сам си си ги правил?". „А, викам, верно е. Ама като съм сиромах, викам, мене па са ме откупували. Та може и некой от бащите ви да ме е викал...". Те се смеят, ама ги залупих.

 

(Следва)

 

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

* Снимки - Жоро Хаджиев

Руевци

Руевци

Руевци

Руевци

Бахреци

Бахреци

Бахреци

Бахреци

Бахреци

Бахреци

Бахреци

м. Пръдлевци на с. Горни Дамяновци, Станочвахнско

м. Пръдлевци 

м. Пръдлевци 

м. Пръдлевци 

Фъртуни

Фъртуни

Креслювци

Креслювци

Креслювци

Креслювци

Креслювци

Креслювци

Креслювци

Креслювци

Креслювци

Креслювци

Креслювци

м. Прозорковци на с. Горни Дамяновци, Станчовханско

м. Прозорковци

м. Прозорковци

м. Прозорковци

Пътят за м. Прозорковци

Краеведът на Станчовханско -
Кольо М. Прозорков