Тревненски бУдил: Кукувица кука на зелена бука. Част II

...Прикапа дъжд над гората. Ситен дъжд, като мъгла се провлече. И отмина. Парче от дъга се метна над дола като недоправен мост. Мечка се жени - дъжд вали, слънце грее. После дъгата полека развали моста си и го премести другаде. Гората оправи разрошените си пера, почна да оцежда капки и светна, окъпана и още влажна. И някъде там из влажното зелено все кукаше кукувица, наблизо и надалече. Горе по линията изгърмя влак, свирна дрезгаво, късо и затихна - хлътна в тунела. И пак се чу кукувицата. Все кукаше. И докато кукаше - дойде юни.

Обичам тоя месец, улегнал и силен.

Тогава тръгнах за Мръзяци /* Мръзеци/, през гората. На едно място овци пасат, на поляната коза и козле шарено подскача около нея. Възрастен човек и дете при овците.

- Добър ден.

- А? Ми те, пасеме ги, пасеме... к'во да праим.

- Добър ден.

- А? К'во приказва?

- Казва „добър ден".

Приказваме си с овчаря. Внучето превежда. Внучето е от дъщерята, не от синовете. Синовете не го щат, та живее при дъщерята и зетя, той бригадир по тунелите. Направили си договор да го гледат, да го перат и хранят, докато умре, а като умре, да го изпратят по християнски. Участвал в железничарската стачка през деветнайста. Бил войник в Радомир. „Въшка щеше да ни изяде, вика. Една оди, сто води, за илядо место дири. Сега нема въшка. Добре е. Мирно е. Зетят разбран човек излезе. И се живее, кара се. По-рано си чувах. Ама бях писар и пиша нарядите за жито. В ония, нарядните години. Все гледах да пиша по-малко на хората. Ама един се амбицира и рече, че съм му надписал. Стигна до съд. И тогаз от притеснение и от нерва ми заглъйнаа ушите. Та досега. Всичко на тоя свет иде от нервата...".

Мръзяци е нагоре в гората, все през гората - най-горе. Под върха Бъз, който линията обикаля, за да се изкачи още по-нагоре в Балкана. Орехи стари, рекичка шумоли край тях, къщите се не виждат в шумата. Един железничар преглежда кошерите си и разговаря с друг един, с ботуши, за някаква история, която се случила в селото тия дни. Жена някаква забегнала с един машинист. А мъжът ѝ толко добър човек, толко кротък. А тя гяволица, хубава. Писала писмо, че мъжът ѝ я ревнувал три години, девет месеца и осемнайсет дни. Как ги па пресметнала! Оттогаз сигур се залюбила с машиниста. А мъжът ѝ търпи. Зел я, кога била бременна от друг, и дъщеря ѝ сега е на петнайсет години...

... После с един дедо Дамян търсихме раци. Над къщата на дедо Дамян има едно зелено мочурище, пълно с мъшясали камъни от бигор, а между камъните растат самодивски хурки. От бигора сълзи вода и там се въдят раци. На дедо Дамян му трябват раци за лек. Болен е от рак и му казали да се лекува с раци. Намерихме само един рак, на опашката му се налепили малки рачета. „Хайде да го оставим, дедо Дамяне - рекох на стареца, - да се навъдят повече...".

И го оставихме.

- ... Тука, на нашето место, землоделията беше слаба - казва дедо Дамян. - Нали видиш - Балкан и гора. Житото, колко се овършее, го смичаха с шейни надолу. Толкоз просто беше, че и коли немаше. Имаше големи гори тука, ама ги изсякоха. А виж тая липова гора, видиш ли? Беше моя ливада едно време и само по края имаше липи. Оставих я тая ливада и не я косих, и цялата букна с липак. Е сега к'ва е...

Дойде един човек и почнаха да се разправят с дядо Дамян за забегналата мръзлячка - тя жена на негов, дядо-Дамянов балдъзин син. Хрисим човек, дава ѝ пари, а тя хойка. Добър човек, за него ли е това: надал се да намери пън с гъби, а намерил пън с мрави...

На дядо Дамян веждите растат не нагоре, а надолу и той ги подкастря - да не му пречат да гледа.

По една пътечка през липовата гора се отива до линията, там е и спирката, на най-високото тук място. Оттам по линията и гърбината на хълма на север, през една остра върлюжка, обрасла с глогове, пътеката се спуска малко, после пак се качва - и се качва на връх Бъз /вр. Бъзовец/.

На самия връх има една изсъхнала череша, клоните ѝ обърнати на север. Най-силните ветрове тук духат от юг. Железничар един от спирката пасеше коза и каза, че тука някъде, на това място, навремето Фердинанд си бил направил летен палат ли, канел ли се да го прави... Харесало му това царско място, отдето при ясно време се гледа столицата на Второто българско царство. Вечер също се виждат светлините. Но сега времето омарно и нищо се не види... И от палата нема помен. Но пък широти... Гори, мъхнати тъмни долове, поляни отиват далече на север нагънати, иде ти да ги погладиш с ръка и да им огладиш гънките - отиват на всички страни и толкова далече, че накрая се превръщат на омара. Зелен покой навред.

Тръгнах от хълма надолу и стигнах пак до линията, тя тук излиза от един тунел и веднага влиза в друг. Между двата тунела - кантонче. Изоставено, незаключено, стъклата почупени, вътре гребло, лопата, кофа смачкана. Вън - леха лук, няколко дръвчета, една черешка саморасляк расте до самия праг и върхът ѝ опира до покрива. Кантончето останало от времето на диверсантите и недоверието. От двете страни зеят дупките на двата тунела, а от другата страна на линията - зелен, тъмен гъстак се спуска още надолу. Сега тунелите никой не ги пази, влаковете си посвиркват и минават. Само един насип се смъква понякога откъм Креслюци. Изсекли гората над линията и самият хълм се смъква полека, та него вардят човеци от тия колиби.

Дъждът дойде от запад. Ту се усили, ту отслабне, топъл летен ръмеж шумоли в листата на габърите и буките. Стоиш на дъжда и той те мокри, стоиш като земя и жадно пиеш влагата. Смъквам се надолу по насипа, през гората, натежала от капки - при най-малко докосване те се събарят всичките. Надолу се провижда ливада с избуяла трева, лъсната от роса. Дрехите мокри, обувките джвакат, плъзгам се и падам, търся пътека, плъзгам се, падам и ставам отново. Улавям отделни овчи пътеки, те са утъпкани само там, дето

минават по тясно място из драките, но щом опрат в простора на някоя поляна - разсейват се. После намерих една по-широка пътека, човешка пътека, и по нея се спуснах до реката в дола. Жаден съм, а изворче не намерих. Дъждът беше спрял, когато слязох на широкия път за Руюци. По пътя растат две грамадни ябълки; там до тях приклекнал един човек, прегърнал торба, пълна с коприва. „Какво чакаш тука?". „Ами чакам, казва, една каруца, иде отдолу...". „Тия двете, викам, раждат ли?". „А че раждат та... Ябълките дребни, ама траят много, йовки им казваме. А дърветата никой не ги гледа, не им разкопава земята и пак си раждат. Отка се повня, все такива ги повня, големи...".

(Следва)

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

* Снимки – Жоро Хаджиев