Истории от Беличенско. Дъждовно лято. Част II

* * *

На прашното площадче в Белуша спря, по-прашен от него, рейсът за Овчи кладенци, за баните. Отвътре се чуваше разправия някаква, караница и тих бабешки хленч. Куфар паднал от мрежата и ударил една баба по главата. Пък бабата тъкмо главата си била тръгнала да оправя на баните при Кладенците, че не я бива. Качиха се неколцина, слезе само един - дядо Цаньо от Урука *. После рейсът замина надолу заедно с прашищата си, с бабичката и главата ѝ, с другите около нея, които я успокояваха или се смееха. А ние с дядо Цаньо поехме към Урука, трябваше да огледам пак къщата и поразпитам за нея.

Старецът едва пристъпя. Раматиз, казва. Отде си го хванал, дядо Цаньо? Отде... Отникъде. От работа, отде. Работил по язовири, по же-пе мостове. На млади години ходил по Персия, целия Араплък обиколил. Половин век работил само. Ако не беше тоя раматиз - досега щеше да карам... Веднъж кофата с бетона се откачи, то на язовир беше, откачи се и яз - под нея. Плисна оня бетон и кофата се разпити, щеше на пъздер да ме направи, ама доде тъй, че се упазих... Девет тона тежина, кофата с бетона. Ама дни съм имал, късмет съм имал. То какъв късмет - да се влачиш като пребит сега. Късмет... По-добре било наведнъж...

Челядта се пръснала по градищата, старецът останал сам и се прибрал на завет в родните колиби. Тука едно време живот се живееше. Като изкласи ръжта - почва Беленец, сборът при Кулов ан, и кара по месец. Хора, гайди пищят, кавали, гъдулки. Народ - така. Превървица... Сега ни сбор, ни гявол...

А едно време, като се заправи сборът, дигнат насред хорището един чардак за турчина, бея. И седне турчина на чардака, пуши си чибучката и гледа как играят. После слезе и той да играе...

Па имало по онова време айдуци. На мой прадядо Кольо сестра му била жена на Бойча, айдутин един и вайвода. Та тоя дядо Кольо ходел да го ковлади на конака в града и Бойчо, като разбрал тая работа, дошъл веднъж на Урука, забил ножа в земята и като почнал да се кара на шурея си, на дяда де, така силно викал, че чак бакърите дрънчели... Такива работи, стари... А имало и други айдуци едни, обирджии. Имало един дядо Стойко **, възможен човек бил доста, добиток много и брави, богатство голямо... На Беленец пак било то. Вън играе хоро, а дядо Стойко седи в кръчмата, гайдарджии му свирят, той пие. А айдуците го гледат от гората. Вардят го. Вечерта го пресрещнали на пътечката, прибира се дядо Стойко, и един от айдуците се преправил на търговец, стока ще купува. Поканил го дядо Стойко вкъщи да преспи, седнали до камината. Айдукът развързал цървулите си, но навоите не развързал. Усъмнил се нещо дядо Стойко в тая работа, ама късно. Излязъл навън, гледа - къщата заобиколена с хора. Изкачил се на тавана, оттам - на покрива, скочил. Ама го хванали. Горили го там с един ръжен, мъчили го - да казва парите. Той не казва. И го забират с них си, по горите. Добре, ама вайводата казал: вие сте го изгорили, пари няма да земете. Пратили вест на жена му да дойде и донесе парите. И тая ги занася у една торба. И те го пуснали човека. Ама изгорен бил. И след няколко време умрял, от изгореното ли, от парите ли - не се знае.

Минахме по пряката пътечка през една люцерна и навлязохме в овошките на Урука, там се разделихме със стареца. Поех нагоре сам, все по пресния още изкоп на водопровода, нагоре към хребета на север, дето се вижда позасъхналата като от пожар китка дървета на Голи горун. Бе топло, тихо, тъжно време, ръжта едва се полюшваше и вълните играеха в матовия блясък на деня като жив зелен седеф. Тук и там плякаше пъргавият, отсечен глас на пъдпъдък. Една полянка в гората - цялата почервеняла от ягоди, полски ягоди. Полските са по-едри и ухаят по-силно от горските, но и по-късно зреят. Замотах се из тая полянка, няколко пъти си казвах: тая е последна... Когато се изправих, полянката вече не червенееше така. Беше още по-душно и прикапваше дъжд. Побързах на сушина към Ирмянци - ако завали сериозно, колибите са под самия хребет. Минах по тревясалата калдъръмена уличка, край порутени зидове, от които е нависнала дива зеленина, край стари, вече измити от дъждовете надписи с вар по стените: „Гласувайте за ОФ“... Селцето притихнало, капките шумолеха в листака. Един пуяк, надут като пуяк, с разперена и настръхнала опашка, пумкаше предупредително и ме плашеше - като балон, който са продупчили: пум! -... а той набира душа, пак се надува, надува и пак - пум! - отведнъж... Отдавна негазена трева, занемарено, запуснато, жив човек се не мерка никъде.

 

(Следва)

 

Из книгата „Кукувица кука“ от Георги Божинов, 1980 г. /второ, преработено и допълнено издание 2016 г./

 

* Вероятно става въпрос за Цаню Белчев Цанев /р. 1900 г./ от някогашните к. Уруци

 

** Вероятно става дума за Стойно Махлебашията от Уруци, чиято история ви разказах преди време в публикацията „Бойчо войвода на събора в Белица“

Поляните между Армянковци и Димиевци.
Оттук се виждат върховете Триглав и Ботев
Снимка: Жоро Хаджиев