Тревненски бУдил: Истории от Беличенско. Дъждовно лято. Част I

Жегата изпила Белуша /Бел. Г. Иванова – р. Белица/, но тя пак тече по малко, шумоли в бързеите. Където няма бързеи, водата спи и не мърда зеленият жабунясал каймак на пяната. Водата е синкава, твърда и денем се напича доста. Нощем изстива. Сутрин се плискаме с нея, излизаме от общината двамата с общинския прислужник и по мостчето отвъд, към усойната страна, търсим камък, дето водата бързѝ. После тръгваме по работата си. Човекът вечер до късничко стои в кръчмата отсреща, след това се прибира да дежури при телефона. Сутрин рано е на крак, червен и ухилен, набръчкан и като че не напълно изтрезнял.

Белуша се казва и селото. Малко село, да има трийсет къщи. Малко, но на център. Околните колиби, пръснати по ридовете и доловете, все тука се стичат, към дола на Белуша. Ако се направи напречен разрез на балкана и се погледне отдалеч, може да се види, че тая му страна е полегата. То и без разрез се вижда. Но полегатостта е много дълга и правилна, много плавна и постепенна - постепенно се стапя и чезне в просторите на север. Иначе няма нито една права линия. Мястото нагънато, една неразплетима плетка от върхове и падини, долове, долини и лъки, облите била на рътовете отиват неизвестно къде и все чертаят вододели. Всеки рът е вододел, всяко изворче отива при друго, по-голямо от него, и реките текат успоред на балкана, не напреко. Реките, и малки да са, правят цял край, зад хребета на тоя край стъпва друг, по-нисък и по-плосък от него, със свой хребет граничен. По-натам друг. И гори, гори, навсякъде гори. Не някакви бездънни и непроходими. Не. Малки, из тях зелени поляни тук, ниви белеят там или браздят скромните си редове. На зелени талази се свличат горите от върховете още, гонят се едни други, разбушувани и плискащи, изриват се на цели водопади. И чак в полето някъде пресъхват струите им, и тъмнеят там зелено мокрите техни остатъци и пръски. Гори, а в горите се заселил българинът. Колиби тук и там, разсеяни из най-скритото, най-дивото. Дивото си останало пак диво, като го гледаш отстрани. А като го разгърнеш, виждаш: българинът го опитомил. Тук овошка забол, там нивка лепнал в брега - то Господ го дал да бъде бряг, а не нива. Но българинът поправил Господ. Всичко огледал, премерил на око, опипал и опитал всичко. Може да се живее, рекъл българинът. И заживял.

Отломъци от нявгашни истории се търкалят наоколо, ненужни и потъмнели, с нечетливи вече писмена, черти и резки по тях. Цялата тая местност, додето се види хоризонт, е все Белчуг. Белчуг ще рече пръстен. Белчуг е пръстенът около Белуша. И вярно, прилича малко на пръстен, и скъсан е той само на едно място от ждрелото на реката. Издирили и изнамерили, че някога тук славянски княз бил Белчун. Белчун е и върхът, най-високият в пръстена, осемстотин петдесет и четири метра, че и десет сантиметра отгоре - премерили го добросъвестно. Връх със седловинка, дига се откъм балкана. По реката надолу имало Кулов хан, хан при кула. Ни хан, ни кула сега. Името останало. И споменът останал - за някогашните сборове при тоя хан. По цял месец траели тия сборове, целия май, когато всичко зеленее и шуми и агнетата са втасали да бъдат опечени. Там, в широката лъка на реката, се сруквал народ от целия околен балкан, ял, пил, веселил се. Беленец се казвал тоя сбор. Хайде на Беленец... Помнят го, той спрял не много отдавна. Не спрял, а просто пресъхнал, смалил се като народа тук и станал нищо... От робството пробили тъмнините му, идват към нас припламващи отблясъци на стари огньове, полуживи царски предания. До царете тук били близо - ден път пеш или половин с кон. Ханското казват на местността; Болярска кория - на една гора. Царски юрт, Царски трап, Царукова долчина, Царското - това са все места. Царев Ганчо - имало такава фирма на кръчмар. Голяма работа. Не такъв бил Ганчо и не онакъв. Царев. Точно. Ганчо, кръчмар и търговец, навремето ще да е бил само Царев и никакъв друг. Поставил си името на металически печат. Царев Г. Не защото баща му бил цар, а защото бил просто от колиби Царето. Има такива. Само Белуша е скромна като името си и като реката тиха. Община, училище, църква - стига толкоз. Общината е от време дахалийско, още в края на по-миналия век имало тук кьойбашия (Начапник, шеф (тур.)). Училището май е единствено в околността, и то повечето му деца са докарани от града. Имало доскоро и други училища, но ги затворили - довършили се децата. Църквата била без камбанария. Веднъж местният поп се присмял на неколцина местни търговци, че не им върви алъш-веришът. Било в кръчмата това, пийнали били търговците и се докачили. Скокнали, единият хванал попа за брадата, друг го възседнал, трети го подкарал отзад. Да, но попът случайно бил грамотен човек, докачил се и той, дал ги на съд. Търговците изтрезнели чак тогава, уплашили се и обещали да издигнат камбанарията, камбанѐто, само да не стига до съд работата. Така и станало. Даже и песен излязла за тая случка. И може да се каже - оня поп въздигнал Божиото камбанѐ на своята светомъченическа, издръжлива гьрбина.

Сега никому не е до камбанѐ.

Лятото зрее вече и продължава да зрее. Старците и бабите - колкото ги има в селото, то други и няма - плъзнали по коситба. Мирише на зелена трева, на окосена трева, която завяхва, на ягоди. Белуша от своето дъно вдишва жега и издишва влажен хлад. Кукувици се обаждат, но по-рядко, гласът им се чува до коситба. Гургулици мъркат, скрити в шумите. Овчи звънци подрънкват, като из нанадолнище се спускат. Денят си отива, горещината още стои, това са първите горещини на лятото, което набира сила. От реката иде полъх на влага и риба. Лято - хубаво, сочно, меко, каквото и трябва да бъде. Паднаха доста дъждове, тревите избуяха добре и сега трябва да се приберат. Вечер от околните баири се връщат косачите. Дезесето повика косачи от другаде, че не може да смогне само с бабешките и старешки сили, които са останали тук. Надойдоха от Герловско и Делиорманско групи от млади турци, захванаха ливадите наред. Селото говори само за това: турците вземат скъпо и прескъпо на декар и дезесето им дава, защото няма накъде, защото тревата си отива, прецъфтява, ако не я повалиш о̀време - губиш я. Турците спят по колибите, да им е близо и сутрин рано да почват. А в село се връщат вече само тукашните косачи, старците. Те ходят да косят частните си ливадки. Слизат, нарамили коси, под мишка със сноп трева. Или повели някоя мъничка, смешна детска каручка, впрегната с магаре или крава. Лете е, всичко тича и събира, залудо не седи.

Една вечер възлязохме с деловодителя на общината по баира от север. Минахме колибите Урука /Бел. Г. Иванова – к. Уруци/, те са близо над Белуша и от тях се отваря простор към целия юг. Продължихме през ливадите и горичките нагоре - там, под хребета, се белееха десетината къщурки на колиби Ирмянци /Бел. Г. Иванова – к. Армянковци/, отдето беше деловодителят. Имаше доста път дотам през доловете, през поляните и горите, по бели пътеки и стари, огризани коловози. Колибите се гледаха с ръка да ги досегнеш, но все далечни. Не бързахме. Деловодителят млад човек, но болнав на вид, бърбореше непрекъснато, разправяше болестите си. Нерва, казал докторът, нервастения... Трябва барем петстотин апа да съм изпил - и нищо... Не може да стои в стая с четири стени, съклет го хваща. И хапетит няма за ядене. Половината от заплатата отива за илачи, написани на една дълга рецепта... Всеки ден минава по тая пътека през гората, все по изкопа на водопровода под баирчето, дето се вижда една посивяла дървена бандера (Триангулачна пирамида (гр.)), подпряна с камъни, а наоколо, в една тревясала орница, стоят, сгърчени и закелявели, няколко сливки. Садили ти тия сливки навремето по това място, тук сливи бъдуват, много хубави черни сливи стават - за ракия и сушене. Целия тоя баир насадили със сливи, за да не го вземе горското и да сади гора. Добре, ама не угледали сливките, народът се пръснал, минавал добитък и ги съсипал, и само тия няколко дръвчета оцелели... Чакай, чакай да починем малко, че отмалях...

Деловодителят сяда на тревата и обърсва челото си.

...Че и не знае откога му е така. Почнало тъй, без да се усети човек. Лесно се заморява, все го души, все сила няма и хапетит няма да яде... Още като направили текезето, другарите му се разотишли по градищата, един насам, друг натам, да си вадят хляба. И той искал да отиде. Все се канел - а днес, а утре. Не отишъл. Забакнал се нещо тук и не отишъл. Мило му за родните места, как да ги остави?! Останал си. Останали и местата. И Голи горун си стои, ѐ го там, на хребета, китка позасъхнали дървета на връхчеца, и Ирмянци си е същото, и Белуша. Ама като че не били вече същите. Колибите се изпразнили, останали без хора. Днес тая къща се затвори, утре оная. Първо младите бягаха, от моя пора, после и старите почнаха по тях. Поогледаш се - няма тогова, няма оногова. Един по един се изнизаха... И деловодителят захирял като дръвче, негледано и некопано, като ония дръвчета там, закелявелите, на тях козите си чешат рогата, кога ги сърбят... Понявга ме тегли и мене към града. Ей така, да отида и аз да се оправя на една страна като хората. Ама там ще ми стане мъчно пък за тука, знам си. Не мога аз на паваж... И да ми пушат комини, и да ми бръмчат автомобили... Не мога, не е за мене. Та съм се объркал вече и не знам накъде...

Деловодителят пак забърса бледото си чело с кърпичката, свита в шепа, и тръгна напред с разглобената си походка.

...Тъй, останах надве... И от мисли, от какво ли - измощех. Измощех и като ходя, се завалям. Много мисля аз, това ми е. Мисля много и то ми зема силата. Тряба да не мисля толко много, пък мисля, идат ми мислите, какво да ги правя. И ги мисля, и ги мисля, все ги мисля, тъй ги обръщам и инак. Така си осъмвам някой път на мисъл, опра донякъде и не мога да мина. А мислите ми въврат като червеи и ме пият, пият... Такива работи... Ще кажеш: маани се от общината. Мислил съм. Ама и в дезесето не мога, че нямам сила. То и в дезесе не е цвеке. Старци. И те като мене. Че и ги няма, малко са. А работата вали, тече, една на друга настъпва. Мъчат се хората, а файда много няма, да речеш. Тъй е тя. Тъй ще е... А, ягоди!... Втасват вече и ягодите...

Наведохме се да берем ягоди на една полянка. Ситни червени зрънца, скрити в тревата край глоговите храсти.

А на тебе не ти тряба да ходиш чак в Ирмянци, каза деловодителят, няма какво да правиш там. Едни никакви колиби, няма нищо за гледане, само дето път ще биеш. Десетина къщи останали живи, на седемнайсет други ударен катанецът. Няма там къщи, каквито дириш, зная аз какви дириш, ама няма. Проста работа, плетня, омазана с кал и белосана. Дива работа. На тебе ти тряба нещо по-друго, зная аз... (Трябваше да огледам десетина къщи за предприятието, вили да ги правят или почивни станции.) Ирмянци е далече от път и превоз, и изобще... Е, може да прескочим до Димие /Бел. Г. Иванова – к. Димиевци/, че е по на питомно място... Деловодителят все гледа някак да ме отбие от Ирмянци, кой знае защо... И оримак (Хоремаг - пивница и магазин в малките селища в близкото минало) има в Димие, и всичко човек може да си купи... Бре, още ягоди. Голяма занимавка са тия ягоди, заплеснеш се и отиде... А в тая долчина зимата срещнах един вълк. Вървя си аз пътеката, дето минахме, а той вървял наспоред мене, ама по-нагоре. Слизам в деренцето, не слизам, ами се хлъзвам, че то хлъзгаво беше, и почвам да се изкачвам на другата страна. Па се обърнах някак, гледам - и той се смъква в деренцето. Ако бях се позабавил малко, ако не бях се подхлъзнал - щяхме да се съберем двамата долу. Пък нямаше и дръвце в ръката ми, нищо, така си. Изоках му аз, то си и страшно сам човек. А вълкът само възви надолу, беше тръгнал да пресече дерето, къде мене беше тръгнал и не ме види, ама възви. Изгуби се из дерето. После казаха: въртял се бил край едни кошари в Димие, сутринта снегът бил изтъпкан. То и вълци няма, какво ги имало едно време. Моята баба ми е разправяла: зиме да не смееш да се подадеш навън, пълно с гад. Все на глутници, на глутници, целият балкан ечи от вой. До вратниците опирали, отвътре ги гледали как се точат... Сега няма, довършиха се. Па се и изтровиха доста. Ама както е тръгнало, народът понамаля, може пак да се навъдят...

Баба ми е разправяла, била тринайсетгодишна, кога дошли руснаците. Дошли и спрели до село, правели клади, клали огън. Може и злато да са заровили. Злато има много заровено тъдява, ама не се знае къде е... Ще ти кажа една, па ти - ако щеш вярвай. Там ей, оттатък, има едно друго дере, и там има едно кладенче. Минал веднъж през зимата старец с шейна, за дърва отивал. Добре, ама шейната се засилила, земята се била размекнала до кладенчето и единият плаз се забил в земята. Мъчил старецът да го извади - не ще. Затегнало се и не мърда. Поровил с дръжката на брадвата и що да види - един ботуш... догоре пълен с жълтици... Та такива работи. Голям ботуш, разправят кои го видели...

Та злато има де, ама не го знаеш къде е. На късмет, ако излезе... А има си хора, нарочно по тая работа ходят, с книги, там всичко описано, къде, какво, знаци има. Под Белчун, да кажем, бил царски палат. Има там една скала като престол изработена, ама не човек я изработил, а сама си. И там до палата имало кладенец, и царицата, като се навела веднъж над тоя кладенец, изтървала огърлицата си, тя огърлица с жълтици и скъпоценни камъни. Търсят го тоя кладенец, ама не знаят го къде е точно. На самия връх отгоре извира едно изворче, ама тая работа не е при изворчето, а при кладенеца... По-рано се въртяха едни турци тъдява, трима души, питаха за едно чатал-дърво. Бук, разклонен още от дънера и отсечен. Ама кой ще да го знае туй чатал-дърво... под него било закопано имане голямо... То кой го знае, няма и да каже. Да ти падне тъй някак... дѐ късмет... А може и да е изваден тоя дънер... Сега оттука ще цепим право за Димие, то е близо, има оримак там, има фафли и бира, и мента. Ние в Димие ходим да купуваме, че в Ирмянци няма нищо...

Къщи не се виждаха, само дървета и храсти, и многобройни овчи пътеки се разсукваха из стръмнината. Първата къща, която се показа, беше тъкмо тоя оримак - той и кръчма, и магазин. Една каменна къща, по-голяма от другите, всред широк, разграден, тревясал двор. Било училище едно време, когато имало деца. Спрял да бие звънецът, замлъкнало училището, дворът тревясал. Една голяма стая, дето учели четири слети отделения, останала празна, паяжини виснали от тавана. После стаята станала оримак. Една дебела жена седи до прозореца, вътре е само тя, прозява се и плете. Хора рядко идват, повече вечер идват, и то за хляб, тук е и хлебопродавница. Има вафли и бира, мента и консерви, краве сирене. Друго май няма, пък и не трябва. Ние с деловодителя сме жадни и ще пием бира. Не, той не ще бира, мента ще пие. Жената донася напитките, после пак сяда и почва да плете. Ние пием и си приказваме. Вън се смрачава, гаснат баирите един по един и пръстенът на Белуша се пълни със здрач. Почват да идват хора - кой за хляб, кой на приказки. От ливадите идват с вилите и косите. Идва един висок мършав човек с фуражка и гумени цървули, обути на босо, и празна чанта през рамо. Мянко му викат, той е куриер, но не на цялата община, а само на тая страна, която е на припек, отсам реката. Оттам си има друг куриер.

С Мянко сяда в кръчмата и един друг човек, по-млад от него, той е от тукашните колиби, но живее в града, дошъл да помага в сенокоса. Разговорът, усилен с двама човека и две пития, почва да се разгаря. Скъпо вземат турците, вика Мянко. По шест лева на декара, ако е частно. Вярно, млади мъже с големи коси. Ама какво е това - шест лева?! На какво растат шест лева, джанъм? Няма сметка. Сам ще си кося... И у прасетата няма сметка, казва деловодителят. Прасетата е башка работа, възразява Мянко. За прасетата аз си знам, дай един молив да ти кажа сметката... За прасе сто кила деветдесет лева ти дават хората. Взел съм за него от „Родопа“ четиристотин кила смески по десет стотинки, ще отчувам още едно прасе с тия смески, за мене си. А първото ще израсте дѐ от коприва, дѐ от тикви, лятно време се намира. Само шетнята му е от мене. Тѐ ти сметката. Едно прасе ми излиза без пари... А шетнята не струва ли пари?, пита деловодителят. Струва, казва Мянко, но шетнята не я броя. Това е. Едно прасе цяло си е твое. Заколиш го на Коледа и от копитата до ушите нищо не хвърляш, така ли е? Па наредиш сланината в качето. Една розова сланина, една крехка - ще ти трае до другото зиме. Ама тряба добро каче. Качето прави сланината. Ако е от туршия, ич и да не чакаш добра сланина. Всичко е до съда...

Мянко - и той пие мента. Каква е тая мода на мента, защо мента? Ами защото е зелена - отговаря Мянко. Заради ментата нему викат още и Мянто. Както тече ментата, която жена му мълчаливо налива - дебелата кръчмарка се оказа негова жена, - така почват да текат и спомените на Мянко за младите години. Бил дюлгерин, па отишли с тайфата да поправят един манастир. Ама къде Мянко ще поправя манастир?, казва Мянко. И молитва да чете? Че калугерите ни караха да четем молитва на ядене. Взехме се ние с един мой приятел, имах един приятел тогава, и отидохме на село, селото, дето е до манастира. Отидохме ний там, пийнахме си в пивницата колко ни тряба, до чертичката, и си се връщаме. А манастира затворен. Тропаме да ни отворят, че там и спяхме, у манастира. Отвориха ни, влизаме, ама къде ще спиш, брате... онова вино кипи, ще ни пръсне обръчите. Взехме се, та в черквата, на хладно. Дай, казва приятелят ми, да запалиме една свещ, че се не види. Като запалихме свещта, гледаме - един голям престол, целият от дърво, изрязан тъй и нашарен много мераклийски. Това е владишкият трон, казва приятеля. Дай сега, казва, да седнеме и ние на него, да видиме дали е убаво, като седят Владиците. Седна той и вика: да живее, ура! И аз извиках, но свещта беше пред мене и угасна, та пак я запалих. И като я запалих, гледам приятеля ми се оклюмал на трона и вече свири на нос. Я се подмести, викам, че и аз да седна на тоя трон малко. Сбутах го и се наместих. То тясно, за сам човек - не, но за двама тясно. Не мож да мръднеш, пък ние мърдаме, дървото пращи, ботурясваме се един друг, дървото пука, а ние викаме и оная черква кънти, ще падне. Най-сетне рече: прас! - и се намерихме на земята, прегърнати с приятеля. Бутнахме свещта, та щяхме да се запалим, и черквата щяхме да запалим. Голяма бела щеше да стане. Хайде сега да си вървим, викам на приятеля, строшихме трона. Бегай бе, казва, тука ми е добре. Тебе ти е добре, ама строшихме трона, че утре какви ще ги дъвчем. Та го хванах за един крак и го извлякох навън. А на другия ден казахме на калугерите, че не искаме да оправяме Божия храм. И си взехме очите. Работа много имаше, стига да ти се работи. Двайсет години съм дюлгерувал. Спрях. Обрамчих чантата. Седемнаесе години не я свалям. Стига толкоз. Сега па нещо друго, че и чантата дотежа, ще я хвърлям вече. Ѐ заводът търси работници, по шеесе лева плаща командировка, ако не си жител. Ама аз съм жител, та не знам... Няма сметка, каза един възрастен селянин, който се бе присламчил на масата и чакаше някой да го почерпи. Няма сметка, щом е без командировка. Море аз знам къде има сметка, рече Мянко. Дай ми ти мене малко сермия (сермия – главница /пари/), та да закупя десетина-петнаесе прасета, женски и мъжки, па тогава ела ми разправяй. И у прасетата няма сметка, казва възрастният селянин, като си свали капелата и прекара ръка през челото си. Имаше сметка, но сега няма. Веднъж - ще карам прасета у града. Пазарният ден се беше случил на Гергьовден баш. Къде си пошъл, вика жената, няма да има пазар. Нищо, ще видим, квото излезе. В талигата - два коша, у кош по четири прасета, осем прасета. Накрай града ме пресреща един човечец, един свит такъв, държи под мишка торбичката си, у торбичката, види се - парите му. Какво караш, що караш? Прасета, казвам, карам. Поспряхме, поразговорихме се. Дай да ги видим тия прасета, казва. Дай сега едно прасе, за прасе съм тръгнал. Добре. Колко? Толко. Петстотин. А, много му е. Четиристотин и петдесет. Запна се оня човек на тая цена и не помръдва. За петдесет лева не можахме да направим пазара. То колко ще дойде сега - петдесет стотинки, та пет лева ли, на сегашни пари де... Влазам аз у града, там ме пресреща един приятел, ама добър приятел, той обущар, ама и като джамбазин малко. Къде? На пазар. По колко им дириш? По толко. Добре, остави пазара, казва, няма пазар, дай всички прасета дома. И с прасетата - та у него... Тогава дойде и оня човек, дето си стиснал торбичицата с парите под мишка. Той вървял все по мене. Дойде и се хвана за едно прасе. Давам илядо, казва. Даваш, ама късно, не са мои вече. Надойдоха и други, всеки хванал по едно прасе за крака, държи го и го не пуща. И всеки дава по илядо. Добре, ама за прасетата вече нямам думата, на приятеля съм ги дал. Той обущар, ама ги обръсна по едно илядо и петстотин всичките. Такова нещо е търговията. Търговията е таликатна работа, иска да ти сече. Много е терикатна и тънка. Та у прасетата има сметка, ама да въдиш прасета и мънички да ги даваш. Да имаш две-три женски тъй и на година да ти дават по две-три прасила, по десетина-петнайсет прасета на прасило. Това разбирам... Де сега!

Възрастният селянин обърса пак челото си и вдигна чашката със зеленото питие. С честен пот на чело той беше заслужил почерпушката си от Мянко.

Навън е хубава лятна нощ. Като млечен път насипани светлините на колибите из планината. А тъмно е наблизо, нищо се не види. Само светулките палят и гасят своите залутани фенерчета. В реката долу се надвикват жабите. Един милион жаби излезли на пазар и се надвикват, карат се, всичките искат да си купят по едно прасе. Всяка хванала прасето за крака и го дърпа към себе си, и крясъкът се носи на вълни, на вълни из дола. Далечен морен кучешки лай се мъчи да въдвори ред в тая жабешка цигания.

* * *

- Аде мао, какъв пипер искаш?

- Сладък, Мянко, сладък. И малко лют.

- Па и лют малко...

Мянко, бутнал фуражката назад, презрамчил чанта, обул гуменяците на босо, кокалест и пъргав - шета из село. Разнася пощата, вестници главно. Разговаря с бабите през вратниците и приема поръчки за разсад на пипер от града. Минахме с Мянко през Урука, по една калдъръмена уличка, тя доста вдълбана в склона, изровена и занемарена. Но пък мястото зелено и просторно, мястото на Урука. Чешми по уличките, много трева, много овошки, лозници оплели къщите, всичко е гъсто и буи. Огледахме тук една къща, неголяма, но с обширен двор, тревясал стар харман, ограден в полукръг с един каменен зид, позлатен от лишеи. Дворът се спуска в долчето, пълно с трънак и гора и едва намокрено на дъното от сълзяща водица там. Дворът окосен скоро, стопаните пак заминали за града и къщата опустяла. През няколко ридчета, през пъстротата на поляни, мешани с горички и ниви нататък, е колиби Царето. Няколко празни къщи, глъхнали всред големите подивели дървета и ечемиците, които зазряват. Оттам - през гол, прйпечен баир - припор му казват на такъв, скалата отдолу се озъбила тук-там на повърхността и се напекла. След припора, дето и трева не расте, а колкото расте - е вече прегоряла, горе, на високото, са къщите, притихнали в ранната жега на утрото. Едно момиченце (то дошло от града на гости при баба и дядо, както са дошли и всичките деца из колибите) клекнало на пътя, до него желязна чиния с малко вода, а в чинията се къпят три малки патенца. Плискат се ония патенца, въвират човчиците си под крилете, едно друго се пощят и се учат да квакат. И за трите има достатъчно място в чинията. Недалеч се щурат техните братя и сестри, всред тях майка им клатука задница и с червената си заоблена човка изследва тинята от близката чешма.

Мянко се отбива в една-две къщи, оставя по някой вестник. И поемаме нататък. Коситба е сега и тук, мирише на трева, която цъфти, още жива или окосена и вехнеща в горещината. Някъде клепят коси, стоманено и отчетливо се гонят ударите на чукчето, съскат брусове по острията, съска трева, срещнала острия̀. Наредили се старци като жерави и пристъпят по откосите. Вързали бели кърпи на бели глави, маат ония коси, свирят като хала или като духала ония ми ти старешки гърди, хвърчи оная трева... Мърдат, мърдат. Зор няма, откосът е от сянка до сянка. Трева се пече сега и тряба да се прибере, сега е времето, да не захванат дъждове. Тук има тайфа от пет-шестима турци косачи, те косят една много стръмна ливада и откосите ги карат все надолу по стръмнината. Не са някакви снажни, йовковски турци. Това е ситен народ, но млад и жилест. Косят високо и лошо, гледат да заметат колкото може повече място. Няма кой да придиря, тревата си отива, пък и косачка тук не може да мине. Почват от по-ниските места и колиби на север и постепенно се дигат на юг, по високите, дето тревата зрее по-късно. Дръжките на косилата им прости, груби - две дръвца, вързани с канап. Българинът си прави дръжка от рог. Един от косачите казва, че бил радиотехник в Герловско. Радиотехник, но дойде ли това време, оставя апаратите, взема коса на рамо и потегля с тайфата си. Тъй правели дедите му някога, тъй го учил и баща му, коситбата е потомствен занаят на герловци. Като мине коситба, пак е радиотехник - до другото лято. Мянко казва на турците да се вардят от змии, че има тука много змии. На своя бавен и несигурен български език турците обясняват, че са виждали смокове, но змии не са. Все то, казва Мянко, змия. Има ги много. Ами какво ги правите, като са толкова много?, учудват се турците. Ами какво, бием ги, казва Мянко, какво друго. А защо ги биете?, питат турците. Ами защо, отговаря Мянко, защото змия. Студено животно...

Турците го гледат някое време мълчаливо, като деца, и размислят. После измъкват забучените в земята коси и пак се нареждат един след друг. Вадят от кобурите отзад брусове и почват да точат: шъъъп-шъп!... шъъъп-шъп!... А ние с Мянко ще търсим вода, че жегата ни изсушила. Чешмата е в едно усойно влажно долче, гъсто обрасло. Водата върви от няколко пълни чучура и е студена. На таса, калаисан и светнал сребърно, вързан със синджирче за чешмата, е избродирано с нещо остро: Спомен от общоселска грижа. А малко отстрани: крадено. Да се знае. Та ако рече някой да го отмъкне за своя нужда, да гледа тая дума, и тя да го гледа. Ми, казва Мянко, беки ще спре някого или ще го уплаши. На колко чешми само синджирите висят. Че и синджирите ги няма биля. То не е като едно време. Тука това тасче се зачувало, че е пукнато, не го ли гледаш! Не са го арексали, значи...

(Следва)

Из книгата „Кукувица кука“ от Георги Божинов, 1980 г. /второ, преработено и допълнено издание 2016 г./