Тревненски бУдил: Кукувица кука на зелена бука. Част III

... За Конарското се отива по един коларски път на изток от гарата. По коловозите още тичат ручеи от вчерашния дъжд, който се изваля уж и уж небето е ведро, а пак припича. Ето една поляна до пътя, и се познава, че била горски разсадник едно време, поляната подредена и терасирана, виждат се стари лехи, по които изсекли подрасналите борчета. Тревата нагизнала от влага. На долния край на поляната един кръгъл дълбок групань с вода. Жаби отгоре над водата, почиват си на слънце, разкрачили крака и ококорили очи любознателно. По пътя се задава глъч. Един висок младеж с кадифени панталони носи торба, от която стърчи гърлото на дамаджана, ракия навярно. Другият – нисичък възрастен човек, носи и той торба, но с коприва за прасето. „Има ли, питат, риба в групаня?" „Имало е, но жабите я изяли...". „А тютюн намира ли ти се бре, човече - пита възрастният. - Дай един, че тютюнясах...".

„Тая коприва я брах за прасето - казва. - Сега по едно прасе гледаме. С баща ми караме букачки доле, на линията, за подпори на мината. Мината е довършена, ама тогаз си работеше. И я управляваше един чех. Та на тоя чех караме букачките с баща ми. Вземахме по осемстотин, по иляда лева на ония пари. Па веднъж некой писал анонимно писмо, че печелим много пари. И доде да прави проверка на писмото самият министър-председател Александър Стамболийски. Беше дошъл на гарата, свикал всички и разпитва чеха как вадим тия пари. „Ами с труд ги вадим - казва чехът. - Плаща ни човекът по сто и петдесет на букачка и за един ден може да извадим толко пари, че да купим една торба брашно, торбата беше шеесет кила.

А Стамболийски - помня го като сега, бурен мъж беше, засукал ония мустаци нагоре - казва, че щом с труд изкарваме тая надница, трябва да ни даде още пари. И така остана тая. Беше за трудовия човек Стамболийски. После ние пак возехме и некой път, като не може да изкараме надницата - чехът ни пише повече. По три букачки карахме, само на предницата, а задният край се влачи. По три букачки два пъти на ден, че беше далеко местото. Лапандрак бех тогаз, ама го помня Стамболийски..."

... С пълномощника на гаровите колиби тръгнахме към бай Цаню, царя на Конарското. Така му викат - Царя. Сам си живее горе като цар, сам с жена си, други няма наблизо. Синовете му слезли в града, той останал в планината, навръх планината. Овци пасе, бере ябълки и сливи, прави ракия, продава ракия. Целият Балкан негов. От върха се откриваха просторите на Конарското, зелените поляни, из които бяха пръснати изоставените къщи. Видяхме овците първо, пасяха на едно свлачище. После видяхме и пастиря им, царя - висок човек, сух и изпечен като маждрак. Човек на шеесе и шес кози кожи - както каза сам. Дедо му някъде в средата на миналия век заради убийството на едно заптие избягал от долните колиби някъде и дошъл тука. Имало повече гора тогава. Секли гората, чакали да изсъхнат дърветата, палели ги - и оставала пепелта, дебела като тор. И на този тор се раждали дебели храни. Имот много, кой да го работи. Имот от дере до дере. Като почнат спорове за границите на имотите, викат свидетел да каже кой докъде работил. „Дотук съм го видел да работи"... значи, дотук негово. Още в турско време конарете от село Конаре отвъд Балкана пасли конете си тук, те владеели това място. Но веднъж станало убийство на турчин и трябвало да се плати кръвнина. Конарете отказвали да платят, платили кръвнината северните колиби - и оттогава започнали да владеят конарското било.

Преди малко - пек, пот, жега. Сега небето засиняло от запад, пригърмява от време на време, става хладно и почва да ръси. Бай Цаню вади един сгънат полиетилен и го дава на пълномощника, че той ще си ходи на село - да се не мокри. И пак почна разговор за Мария. Оная, мръзлячката, дето избягала с машиниста. Май че пак била се върнала при мъжа си, огняря. Много добър мъж човекът ѝ - тих, незлобив, беше я прибрал, тя петнайсетгодишна беше бременна със сегашната си дъщеря, хванала я от някого, май че пак от машиниста я хванала. И тогава огнярят я прибрал. Такъв добър човек, а тя бяга от него. Пък хубава, мръсницата.

„Беше прислужница при мене, казва пълномощникът, метеше, и я уволних дисциплинарно. А веднъж в чекмеджето набарах една кутия, нейна беше. Не ми е работа да гледам, не е добре да се гледа, ама погледнах: вътре обувки, нещо като комбинезон, едни гащи, чорапи. Машинистът я обличаше хубаво, ходеше при нея вкъщи, когато огнярят е на път и го нема. Даже научила момичето си да му съобщава кога не тряба да идва - ако мъжът ѝ е дома... Ходиха на съд уж, ама след съда огнярят пак си я прибра. Макар че преди това казваше, че не сака да я види. А може и Мария да се е уплашила, че машинистът ще ѝ удари текмето след някоя година. Вече четири години правят любов...".

Ръмежът се усилва, ситен, и се сгъстява, оредее малко и пак се сгъсти. Крием се под един глогов храст, но дъждът отминава встрани.

Когато поспря, пълномощникът се наметна с полиетилена, цепнат отзад, и пое към своето село, татък през баирите и поляните на север.

...Когато заваля, в кръчмата на Байреци нахълта група жени, стари и млади, еднакво почернели от слънце и труд, огрубели и безцеремонни като мъже. Познах ги: беше звеното, което копаеше картофите долу при реката. Като минах край тях, ме питаха защо съм сам и къде ми е булчето, и откъде съм. „От града съм", рекох. „Добре де, викат, ами като си от града, познаваш ли Станчо наш?" „Кой Станчо?" „Ми Станчо бе, Станчо, не го ли знаеш? Той готвач в оня ресторан, дека е на кръстопъта, дека точно на средата на кръстопъта седи милиционера с една маалка и маа да дава път?..."

- Не - рекох, - не го познавам тоя Станчо, в града има хиляда Станчовци.

- Ма наш Станчо е един, бре, как тъй да не го познаваш?... Добре де... Ми Пенка наша знаеш ли, бре? Она мете училището.

- Кое училище?

- Ми кое... онова, дека е на оная улица, дека излаза на две улици.

Баш там е!

- He - викам, - не познавам и Пенка.

- Как тъй да не я знаеш, бре, на такова лесно место е?! Тогава ти не си от града! Той не е от града, мари, манете го, тоя лъже, че е от града!

Кой го знае откъде е на майната си! Ха-хо-хииийй!

Жените се смееха презглава и стояха, затънали в една голяма нива, засята с лапад, и лападът беше по-висок от тях. „Защо ви е тоя лапад, питах ги, какво ще го правите тоя лапад?"

- Ами че това не е лапад, бре - отвърнаха жените, - това са картофи и ние ги плевим от лапада...

Дъждът все ръсеше тихо и поеше тревата.

По долните места на север са почнали вече коситбата. Коситбата започва от ниските места на север, където лятото идва по-рано - и постепенно, полека, без да бърза, се дига полека нагоре, към високите планински пасища и поляни. Към Конарското, дето Балкана раздипля долове и зелени широти, дето вододелите са объркани и се чудят кой път да хванат. Ягодите вече се прекараха, ония, от първа ръка дето са, най-едрите, тъмночервено лакирани, ароматни и благи като мед. Остана да доузрява дребосъкът по усойничавите сенки само. Зреят горчивите диви череши, има ги много тъдева. Копията на киселяка изкласиха, отвърдяха и загубиха крехкост - не стават вече за ядене.

Бяхме по тия места, когато зелената шума на буките още се правеше и беше нежна и несигурна като соковете, от които излизаше. Сливите цъфтяха тогава и целият Балкан се белееше, засипан с преспите на цвета.

А когато всички треви се дигнаха, буйни и дебели, и напръскаха зеленото с боите на своя цъфтеж, когато се разсвириха всички горски пилета самодейци - някъде през свирките се обади самотният стоманен звук на чукче и на брус по коса.

Има там, на върха, но не при Царя, а малко по-настрана – един наш си, български бай Иван. Малко силикозен, с малко грапав и гръмлив, селски хитър глас. Тоя бай Иван ковеше коритце да храни кокошките си, а овците бяха пръснати надалече около колибата и не се виждаха, само звънците им се чуваха едвам. Овците няма защо да ги варди, няма и от що да ги варди. Широко навред, поляни без краища и межди, цяло поле навръх планината.

Бе минал един облак с близки светкавици и трескавици, бе заминал - след него остана ситен, поителен ръмеж. А когато звънците съвсем заглъхнаха в ръмежа, бай Иван остави коритцето и викна: „Е-хеее!... е-хеее!...". Отвърна му звън, задрънчаха хлопки, тънки тунчове и дебели тюмбелеци понесоха своя празничен, разноглас пиринчен-бакърен порой към колибата. „Бля-аааб!..." - поблейваха овците и търчаха, и подрусваха руната си, разделени на път по билата на гърбовете им. Бляаааб!... И спряха наблизо с провиснали мокри руна.

И пак повториха молбата си: „Бляаааб!...".

- Бляб-бляб, ама нема ляб, нема ляааб! - рече неумолимо господарят им, бай Иван. - Нема ляб, щом идете сами и не водите другите...

По-голямата част от стадото бе останала там, пръсната по билата, затаена в пашата си, и можеше да нагази в залесеното. Все там им е окото - у високата трева на залесеното...

Бай Иван облече своя розов полиетиленов ямурлук, дълъг до петите му, и тръгна да дири останалите овци. Ти върви по мене – каза той, - аз да обирам росата, че то росно...

Тревата мокра, шубраките, щом ги пипнеш - изливат цели котли вода. И ръмежът се усили. Това беше дъждът косач, той вали все по това време. Докато не си окосил тревата, няма страшно. Окосиш ли я, завехне ли малко и замирише на билки и сено, падне ли тогава такава мокрота по него - край на сеното. Сеното става на тор, чернее, дига пушилка под вилите. И добитъците вече не го щат, не им е благо.

- Тамън се показаха на баира, и свиха надоле - бъбри бай Иван. - Гяволи. Къде залесеното свиха. И се затаили да ги не чувам... За глупаво животно го имат това овцата. А оно голям гявол...

И бай Иван бърза.

Овците наистина бяха над младата гора, където пашата е забранена, и бяха се стаили - стаили и звънците си някак и крадешком се промъкваха към забранената сладка паша. Но овчарят им подръкна и ги върна. На мене посочи пътечката, която водеше надолу към линията и гарата.

Ръмеше и слънцето пекна пак. Росата по издънките и побуялите треви блесна. Край пътечката червенееха гъсто зрелите капки на ягодите.

Кукувица кука из букаците.

Малко ѝ остава да кука - иде коситба.

Лято иде.

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

* Снимки – Жоро Хаджиев