Истории от Беличенско. Дъждовно лято. Част IV

Друг дол, в дъното му църцори вода, здрачна гора. А насреща в склона - пак колиби. Сенари возят натам три коли сено. Един почернял от слънцето мъж с оръфана сламена капела държи воловете за юларите в едната ръка, в другата остен, побучва воловете с остена през рамо и пристъпя заедно с тях. Къде отиваш?, пита и железните му зъби сияят. Кажи на бай Койчо, къщата му на края, кажи му: Иван от Мечово /Бел. Г. Иванова – к. Мечовци/ го вика утре да му коси, той го знае...

Колиби, десетина къщи, десетина човека, лесно е да се намери бай Койчо. Бай Койчо казва: добре, знам за Иван, ще видим... Той току-що се върнал от коситба и утре пак ще коси. А сега, привечер, ще изведе кравата на паша. Селянин, ама и нещо не селско има у тоя човек. Бил учител, това е не селското. Оттук е, но тук няма своя къща, живее у брат си, и нищо свое май няма. Цял живот учител, все по околните колиби, никога у своите - нямало много деца тук. Няма нищо интересно в живота, казва, тъй си мина тоя живот, живота е суета една... Жена му починала преди десетина години, синовете изучени и двамата, хванали пътьовете си далеч оттук, сега е сам. Тъй си мина тоя живот... А българинът си прави къща, сбира имот, после един ден остарява. Тук сме все стари, след десетина години няма да има никой, всички ще измрем и ще останат само къщите да пустеят... Защо българинът се лакоми? Иска да стъпи на здраво българинът. Да стъпи и да потропа с крака, за да провери дали е здраво... Пък аз нямам ни къща, ни двор, така караме. Даже и кравата - и тя е на брат ми. И къщата. Нищо с нищо. Само малко частно косим. Като прекосим, па друго ще доде. Така...

Идва една стара жена, може би снаха му, жената на брат му -начумерена и напушена. Криви нещо, като ходи. Не е раматиз, казва човекът, ами падна от кола, та се уби и не може да ходи... Бабата се връща отнякъде, разсаждала пипер - морно увиснала и сърдита, все мърмори нещо, някакви стари следи на човешки образ има в лицето ѝ, но много отдавнашни, съсипани и очукани вече. Мърмори нещо на себе си, пилета цвърчат около нея, тичат подире ѝ, молят я нещо, искат да ядат. Тя не ги гледа, гази през тях, влачи нанякъде крака си и все мърмори...

После слязох на шосето под Мечово да кажа на Иван, че бай Койчо ще дойде да му коси утре. Дъждът за последен път избоботи татък зад балкана и синината му постепенно отмина на изток. Не иска да вали. Привечер и камионите се прибират, вдигат надупчения от капките прах, вече успял да просъхне. Прахът бавно уляга по шумите, нависнали отстрани и отново побелели.

 

(Следва)

 

 

Из книгата „Кукувица кука“ от Георги Божинов, 1980 г. /второ, преработено и допълнено издание 2016 г./

 

* Снимката е илюстративна. Фотограф – Жоро Хаджиев