Тревненски бУдил: Истории от Беличенско. Дъждовно лято. Част V

* * *

По реката надолу, от юг, има равна зелена поляна. Реката всяка година изяда по малко от нея и брегът е все прясно отсечен. През поляната лъщи поток, той идва от южна страна, от тъмните шумаци, задръстили дола. Край потока върви пътечка нагоре, все из гората, все нагоре, на юг, провира се през габъри и млади дъбици, гали се около скалите и върти все нагоре, настойчиво и неуморно. Кой знае накъде отива, пък няма и жив човек да попиташ. Пътечката от двете страни отрупана с ягоди, сега им е силата. И затова е много дълга тая пътечка.

В гората бафна куче и тръгнах по лая. Косачът, младо момче, разсъблечено, коси. За една слива вързано кучето. Майката на момчето обръща с вила пресъхналите тънки откоси, разхвърля ги да съхнат.

И пак нагоре, нагоре през зелената гора - към Глутниците.

Дълги ниски обори и кошари, купища тор. Дебела една циганка седи на сянка под черешата и кърпи нещо. Циганчето се покатерило на черешата и зобе недозрелите плодове. Какви сте вие тука, питам. Ние ли? Говедари сме, говедари, отвръща циганката. Гледаме малачетата... А вчера из полето май преминал белият търговец. Градушката де. Омела май цялото поле, тъй викат. Лоша работа...

Като влизах в Глутниците, срещнах малачетата. Черната чарда идваше от паша. Малачетата - всичките се спряха да ме видят, не бяха ме виждали, и огледаха ме добре с бялото на големите си и подозрителни биволски очи.

После настигнах една биволица, караше я стар човек. И той спря - да ме поразпита отде съм, що съм и по какво съм така насам. Вижда се, ябанджия човек - каза старецът, дядо Стойко на име. Какво, умрели къщи? Аз съм бил търговец човек, от таквизи работи отбирам малко нещо. Търговийца правехме едно време, прасета карахме да продаваме, малките у кошовете, големите вървят по пътя като нас. Що прасета са минали през ръката ми... Ама до време всичкото... Та къщи, викаш? Умрели къщи.

И дядо Стойко ме поведе дома си. Посрещна ни снаха му, една оперена, млада и хубава балканджийка, бяла и червена. Мълчаливо донесе столчета, постави ракия на едно столче, на другото - парчета от медена пита. Беше горещо и все така душно, край нас бръмчеха пчели, кошерите бяха наредени съвсем наблизо в дворчето. Да се вардиш добре, каза хубавицата, че в такова време жилят много... После тя се зае да кладе огън, тури над него голям котел ператник и го напълни с вода да се грее.

... И пара̀ що е минала през ръката ми - чет няма. Беше... Ти пий, аз ракия не употреблявам... Моят дядо ми е разправял, дошли някъде от полето, дето имало по-нагъсто турски села, били помежду тия села. Та бегали и се заселили тука. Най-напред долу, в дола. Пък там минавал път, сега не минава, ама тогаз минавал, и по него минавала турската казна. И айдути нападнали казната, обрали парите, те бели били, сребърни пари, и напълнили един габър с пари, а отгоре - плоча. Добре, ама имало книжа с тия пари и като се запалило дървото, изгорели книжата, а парите се стопили; и ги намерил един човек, та напълнил една конска торба с пари. А имало още пари, но те били описани в книжата и се не знае сега къде са... като изгорели книжата, и не се знаят, значи, къде са. Тя на късмет тая. Парите по хората ходят. Днеска имаш, утре нямаш. И имота така. Имах двеста декара гора, сега двайсет лева пенция. Ама се не ценеше гората. Парите си дадохме за къщи, матриял имаме за още един етаж, ама пари нямаме... Ти яж мед, яж, то хубаво на пита тъй, да се дъвче и смуче. Той от мащерка меда, най-хубав мед става от мащерка. Яж ти, мене не гледай, че аз мед не употреблявам...

Снахата шета по двора, простира пране, потъква огъня, стройна, пъргава, оправна.

Върхът Белчун е близо от юг, надвесен над покривите. Зловещо синее облак, затъмнило се цялото небе там и прогърмява глухо. В затишието се чува от гората кукувица, жужат пчели, някъде някой чука по дърво и се чува ек.

... Брат ми дюлгерин ходеше и като нямаше кой да работи тука имота, аз го работех, и с търговийца се занимавах. Все пеш ходехме. А брат ми умря, от осемнайста година, като бил по окопите, хванал задух. И баща ми - и той, в Съюзнишката. Днеска го убили, на утрето става примирието. На Дъсчен кладенец било това то, другите си дойдоха, а него го няма никакъв и до ден днешен...

Кукувицата кука там, в зелените буки под Белчун. Небето от юг все така засиняло страшно и тътне, голям дъжд се лее там. До нас притупаха първите тежки капки.

Младата жена ходи из двора, напета и стегната. Има ли някое магазинче в туй село, вашето, питам я, човек да си купи цигари? Че има, има. Магазинче има. То и кръчма. А кръчмарка е тя. Аслъ има захват на кръчмарка. Бе кръчмарка-кръчмарка, ама днеска сме тука, утре ни няма... Защо така? Защото така. Невестата се подсмихва леко и достойно: местим се...

Отидохме в кръчмицата за цигари, тя е много наблизо, досами къщата им. Жената почна да мете вътре, да подрежда. Заръси тих дъжд, от върха се спуснаха повесмата на дъждовна мъгла. Кукувицата в гората не спираше да кука.

В града се местим, каза жената. Пак ми се щѐ в търговията да е някъде. Ама в ресторант, че по-чиста работа... Не е много лесно, но човек, като има връзки, нали знаете... Мястото е намерено даже, само да почна... Не ща̀ в кръчма, че в кръчма мъжете много псуват. Пък не мога да търпя да псуват мъже...

Дъждецът поваля, поръси и отмина. Мрачната синина на небето се сви, пренесе се и тя на изток, някъде зад върховете. Блесна слънце пак, светнаха горите и тревите като нови, окъпани и свежи.

От една малка чукичка под Белчун селцето се вижда в ниското, вижда се като червени и сиви кубчета, насипани в зелена длан. Едно детско пищовче пляка от време на време. Разговарят хора в селото и всичко се чува. Пее петел. Вече две кукувици се обаждат от гората, едната по-близо, другата надалеч. В гората бъбрят гласове, викат по волове - деее, деее!... Овца блее. Едно пиле вика: човек, човек, човек!... - остро и рязко. И последните капки отминаха, дъждът отмина и на изток бълбука само далечен грозен тътен. Над баирите светна дъга. В папратта насреща изпълзя стадо от чернорижи овци, само един звънец подрънква, овчарката им се кара: къде си навирате задниците ма?! Късо и сърдито подвиква, като да джафка куче. И само като заслушаш, се познава, че това е човешки глас, а не кучешки. После овчарката стои замислена край овците, стои разкрачена, единият крак стъпил на висока туфа. Овците излязоха всичките от гората, развлякоха се по поляната нагоре и скоро се закриха зад един кичест бук.

Белчун, върхът, който прилича на седло, е вече близо и тръгнах в подножието му. Там има път един, осеян с ягоди. От пътя до самия връх мястото е малко, но върло изправено и цялото с папрат. А надолу ливадка със сливови дървета, и тя стръмна. Една изсъхнала забучена вейка в ливадката е знак, че стопанинът на тая ливадка бахчия (бахча̀ - Остар. Зеленчукова градина) забранява пашата там. На хребетчето, дето слиза върхът, се вижда малък паметник. Преди две-три зими тук, по тоя път, минавали трима човека, а под върха ги причаквала лавина. Откъснала се тъкмо когато минавали, убила ги и тримата. Нищожно връхче, невинно наглед... А в бахчията под пътя, дето станала тая бяла история, само една слива пречупена, другите си стоят. И там, отдето се смъкнал снегът, сега избуяла папрат, малките полянки из папратта нямат толкова трева, колкото ягоди. Зеленият живот си върви...

По пътчето се зачуха гласове. Двама мъже, съблечени по фанелки, идват насам, поспирват се и се навеждат, пак вървят. И двамата едри и си приличат малко, но единият по-млад и фанелката му - само дупки. Оказаха се братя, памукчии, правят захарен памук. Дошли тука на сбор, след два дни ще става сбор на една поляна оттатък Белчун. Тоя сбор става всяка година по това време и събира народа от колибите на Белуша. Та дошли на сбора. Ама предварително дошли, да огледат хавата, докарали си инвентара с такси, но таксито заобикаля доста и им излиза скъпо. Сега искат да намерят по-пряк път за града, затова тръгнали по това пътче. Да проверят дали по него ще може да се спуснат към Цепераните и оттам на изток, за да хванат голямото шосе през прохода. Братята са родени в колибите отсреща, татък, зад Овчите кладенци.

- Бяхме - казват - седем-осем хъшлака и майка ни ни правеше попара в един голям пахар, дървен. Докато видиш, ометем го тоя пахар и искаме още; пък аз все плюех в него, за да не ядат другите... Добре, ама и другите се научиха да плюят... И глей ни какви мъже сме станали, всичките сме такива... Пръснахме се после кой накъде види, че в колибите гладория. Ние се преселихме в града, хванахме се със стрелбища, въртележки, все такива панаирджийски работи, че е весело... тръгнахме по панаирите и сборовете, това ни е нам професията. Хубава професия, ама иска инвентар, па и рискуваш по някой път. Тъй е тя. Па и гладен оставаш някой път, и това го има... Животът се развива... А сега правим памук. Него децата го търсят, ама тука деца няма, та не знам... Розов памук, бял, червен... Хапнеш нещо - глътнеш нищо... Ма върви. Като шекер. Пък да видим дали тука ще провърви...

- А тука... - по-младият от братята, тоя с надупчения потник, посочи колибите зад хребетчето, - тука веднъж, като бях по-млад, дойдох да си търся жена. От колибите съм, барем от колибите да си взема жена. Не ща̀ от града... че в града жените... Па имаше една тука, с нея се имахме от по-рано, пишех ѝ писма. Един приятел много хубаво ги пишеше тия писма... И дойдох аз, тя съгласна. Излязохме ние, беше вечерта, излязохме по поляната двамата, тъй, да си поприказваме и да се разберем. Не бяхме изминали и сто и петдесет крачки и тя взе, че ми легна... Е, рекох, госпойце, не си за жена ти... Натиснах я аз де, няма да я оставя тъй, ама рекох: дотука!... После н’ам кво стана с нея, трябва да се ожени някъде... Е, бате, по тоя път ще може да се мине, вървели са и други коли скоро. Трябва да попитаме за една каручка само. Ние че ще бъдем на жива загуба - ще бъдем, ама баре пак да видим тия балкани, че може да се не случи да дойдем скоро. Животът се развива...

Братята се обадиха на една жена, която работеше в някаква градинка под хребета, питаха я дали има колай да пазарят някоя каручка от колибите и да се спуснат с нея надолу до шосето. После те се върнаха обратно по пътя, заобиколиха върха и слязоха към палатката, дето беше инвентарът им за захарен памук. Палатката се виждаше долу на поляната, беше сама, окърпена с разни на цвят парчета. Разделих се с братята и се спуснах без път право надолу, през гората, да търся пътя за Белуша.

Свечеряваше се, гората беше здрачна и тиха, чуваха се далечни звънци, стадо се прибираше. Затънах в някакво зелено тресавище и едва се измъкнах от него. Минах един поток, и още един, хващах случайни пътеки, които все свършваха донякъде. А гората не свършваше и в ниското долу нямаше проглед, човек не можеше да се оправи накъде да върви. После просветна малко. Нагазих в една зазряваща голяма ечемичена нива, най-сетне и гората остана назад. Но отпред пак гора, бахчии, гора, в гората някой бърбори. Бърбори непрекъснато, все повиква и псува. Зашушнаха овци, засумтяха зад храстите, човекът, който ги псуваше, беше овчарят. Той ходеше, свиркаше, викаше, хвърляше тоягата си по някоя овца, псуваше на майка цялото си паство и в почивките се навеждаше да бере ягоди. Беше вече съвсем здрач, когато излязох до една ливада, наполовина окосена. Косачът, еднорък човек, беше още там, стоеше и приказваше с един горски, който беше пиян и се канеше да пали гората. Косачът го разубеждаваше.

Мястото беше открито откъм север. Долу, в дола, струпано на малка купчина, светеше скромното съзвездие на Белуша.

Из книгата „Кукувица кука“ от Георги Божинов, 1980 г. /второ, преработено и допълнено издание 2016 г./

* Вероятно става въпрос за Цаню Белчев Цанев /р. 1900 г./ от някогашните к. Уруци

** Вероятно става дума за Стойно Махлебашията от Уруци, чиято история ви разказах преди време в публикацията „Бойчо войвода на събора в Белица“

*** Майстор Рали Иванов Стоянов /1886-1980/ - потомък на прочутия род на Божколерите от Армянковци – потомствени майстори строители и резбари. Рали е син на Иван Стоянов Божков /1852-1912/ и Райка Ралева Ангелова /1860-1944/. Иван, който също бил дюлгерин по занятие, е брат на известния майстор – строител Божко Стоянов Божков /1840-1896 г. в Котел/. Повече за него можете да прочетете в публикацията „Майстор Рали Стоянов от рода на Божколерите“