Честити 82 лета на писателя Стоян Цонев – дългогодишен главен редактор на в. „Тревненска седмица“!

Честити 82 лета на писателя Стоян Цонев – дългогодишен главен редактор на в. „Тревненска седмица“!

Да е здрав и да столети! Да летосписва изминалото с мисъл и сърце за настоящото и бъдното! Пожелаваме успех на

На многая лета, дядо Стояне!

 

Скръб и бръшлян

/разказ/

 

Баща ни изглежда се стресна като отидохме в Трявна и си намерихме сами квартира. Пристигна един ден с чувалче боб за училищния стол. Доплати на хазаина квартирата, купи ни една каруца дърва и отишъл при директора на училището.

- Оставям ти ги два близнака неопитомени – казал. Бий, ако трябва, ама хора искам да ги направиш! Ти ще си им за баща, ти ще си за майка…

И толкова. Гладът скоро ни захапа, защото по-големите ученици ни научиха да продаваме купоните си за храна и да си купуваме малка „Арда“ кариочка. И този занаят усвоихме. Да не разправям пак какви дивотии съм правил от глад. Брат ми все се измъкваше, все мене хващаха. Свършихме и дървата през зимата и чакахме покрай линията някой добър машинист да ни хвърли някоя буца въглища от тендера. Кучешка работа…

Белите обаче вървяха подире ми и директорът биеше…

Добре, че е биел. Благодарен съм му. Но се учех добре, като изключим математиката, която и до ден-днешен не проумях. Попаднах на чудесни учители – Станко Станчев по рисуване и Цаньо Антонов по дърворезба, който беше лауреат на Димитровска награда. Без тях щях да изляза непрокопсаник. Те ме пускаха и в къщите си, не зная защо възрастните се пристрастяваха към мене. Безпомощен ли съм изглеждал, надежда ли съм вдъхвал… Или съм запълвал празнини в техния живот.

Виждах как бай Станко, така му викахме фамилиарно, дялкаше композиции от дърво като „Героите на Шипка“, „Никола и Гергана“, как ваяше от орех или брекина тигри, мечки, сръндаци, орли… От Цаньо Антонов също научих много, макар и да беше педант като немец. Изпипваше всичко до блясък и сълза, личеше му, че бе изкарал специализация в Мюнхен. От него се запознах не само с орнаменталното богатство на Тревненската художествена школа, но и с човешката анатомия, попаднах у тях и на томчета от Гьоте и Шилер.

Как да не им се поклоня на такива хора? Не забравям и учителя си по стилознание и вътрешна архитектура Енчев. Божичко, какво богатство откри и той пред мене! Стряскал съм гидовете в елинските и римски руини, в готическите катедрали и бароковите дворци на Виена с познанията си по история на изкуствата. Толкова много съм попил навремето. Как да не съм благодарен на тези талантливи и благородни люде, като и хляба си вадех по-късно с придобитите от тях знания и умения!

Рано научих, че животът съвсем не е справедлив. Бой съм ял и в народната милиция по онова време, за този, дето духа. И заради човешка мерзост. Не съм злопаметен, простил съм всичко. Не търся мъст, защото, който я търси – трябва да изкопае поне два гроба. Единият за себе си. Но си имам едно на ум до ден-днешен, защото малцина признават добротата за качество.

Станахме хора, защото имахме хъс да станем. Повечето хлапетии идвахме от селата, не бяхме разглезени и не се вземахме толкова насериозно, като градските момчета. Животът ни неусетно започна да се пречупва, нещо в гените започна да се развива…

Градът разваляше някои от нас с пороците си, други успяваха да се изградят и зареждат от духовното, което бликаше отвсякъде. Достатъчно беше да влезеш в старата църква „Св. Архангел Михаил“, да видиш дърворезбените потони в Даскаловата къща. Отвсякъде проникваше минало, надграждана красота и идиличност, особено от чемширените дворове, калдъръмите, еркерите и стрехите. По онова време не се бяха сетили да сринат кивгирения мост в центъра, няколкото пасажа от стари възрожденски къщи, които бяха на мястото на днешното читалище и на бившия универсален магазин. Част от възрожденското излъчване все още се усещаше, урбанизацията все още не беше стегнала центъра в гранит и бетон.

Тези размишления сега, може би не са моя работа, но тогава бродех ли бродех… Горе над Трявна, до старото черковище, в параклиса, който никой не охраняваше, в сандъци и разпиляни наоколо по пода, имаше прекрасни италиански витражи, поръчани от царицата. Някой ги открадна, дори се знаеше кой… Но той беше по-равен от равните.

Имаше все още запазени чудесни селца около Трявна като Станчов хан, Белица, Фъревци, Енчовци… Там имаше искрици от живот, още дъхаше бивша заможност и духовност, имаше училище, иконите в църквите не бяха окрадени, в старите гробища се извисяваха импозантни паметници и кръстове на хора, живели достойно или дали живота си за България. Сега всичко е забрава, скръб и бръшлян…

Докато аз се скитах, брат ми Йордан дрънкаше на китарата и ходеше на дневки. Така викаха на дневните забави с танци, които ставаха в малкия салон на старото читалище или в салона на вълнено-текстилната фабрика „Ангел Кънчев“. Сега и тя е в бурен и бръшлян. По-лошо дори – в недонатрошен бетон, в който съскат змии. И за тази разруха никой не поема вина.

Близнакът се занимаваше и с „жичкаджийство“, не случайно по-късно стана електроинженер. Още тогава сам си направи радиоапарат, с който слушахме „Свободна Европа“. За безопасност, да не ни сгащят, че много лошо се пише, а и правеха внезапни ревизии – той инсталира някакви жички по дървените стълби към квартирата. Като стъпеше непознат – горе звънеше.

Междувременно, и аз трябва да съм понаучил нещо или направил впечатление, защото на Деня на славянската писменост, под звуците на „Върви народе, възродени…“ ме изтъпанваха на читалищната сцена да рисувам по памет двамата просветители Св. Св. Кирил и Методий. Понатрупах самочувствие…

И пак много четях. Освен мръсничките порнографски книжлета на Слави Езеров, търсех вече и много по-сериозната литература. За това ми помогна един учител от гимназията Сергев, който живееше на нашата улица. Попаднах на „Мъртвите сибирски полета“, „Отнесени от вихъра“, „Вълненията на младия Вертер“…

Намериха се и свестни по-възрастни хора, които се опитаха да ни спасяват от нелепите ни увлечения и младежки глупости. Наливаха в главите ни от житейския си опит. Бай Иван Даракчията ни спасяваше от студ в дарака отвреме-навреме, а готвачът на техникума бай Мишо ни спасяваше от постоянния глад, който и насън ни преследваше. Що загорял боб по дъното на казана сме изяждали късно вечер…

Но, станахме хора, както беше обещал на баща ни директорът на училището бай Кольо Божков. И други помагаха да се очовечим. Хората не бяха още озверели. Някой ме посъветва, трябва да е бил учителят ми по история и по немски Цанко Киряков, да завърша като частен ученик, с приравнителни изпити, и Дряновската гимназия. Тогава ние, „талаш майсторите“, можехме да кандидатстваме само в едно висше заведение – Лесотехническия институт. Ами като бях зле с математиката? Така, че трупнах още едно средно образование. Завърших с отличие и двете. Дипломните ми работи по вътрешна архитектура и по дърворезба също бяха на високо ниво. Но, по Божие провидение, не се занимавах нито с едното, нито с другото.

Бавно осъзнавам, че знанията ми и добрата професионална подготовка пет пари не струват без благословията на Партията.

Трябваше да науча някои неща и за класовия подход, който ни докара до това плачевно дередже. Много имаше да уча.

- Внимавай, моето момче! – съветваше ме бай Станко, който ме учеше да правя портрети на членовете на Политбюро със суха четка. – Разгръщай и шумата, където стъпваш, защото може и да хлътнеш…

Разгръщах аз, цял живот разгръщах… Но пак съм се подхлъзвал на чурук клечка, че дори жена ми се е налагало да ме спасява. Половинките ни имат невероятна интуиция. Но, това са подирни работи.

Стана така, че пак с дипломи в ръка и с неподплатени надежди, увиснахме през лятото с брат ми в Трявна като препикано мушкато. Искахме да поскитосваме още, да поергенуваме до казармата… Дадоха ни да разберем, че не съществува такава алтернатива. Гладът пак ни се озъби, изпъдиха ни и от квартирата. Опитахме се да захванем някакъв часпром, но будната „народна съвест“ не спеше – остригаха ни главите нула номер, разпраха ни тесните „суинг“ панталони… И се заканиха, че ако не се захванем на държавна работа или не поемем към село – ще ни се набият ръцете с тухлен прах някъде към Ловеч, откъдето някои не се връщаха. Мамо-о-о!

Имах вече опит, че не са празни приказки. Родната милиция метеше, чистеше социалистическото общество от „нездрави“ елементи.

 

 

Стоян Цонев

Из книгата „Под знака на Телеца“, 2019 г.