In Memoriam

На днешния ден, преди 99 години, е родена изкуствоведката Христина Милчева, написала едни от най-докосващите и вълнуващи слова за старите ни майстори - зографи, цветорезци, марангози. Освен обичта и богоговението пред усталъка им, с  документална точност и достоверност, тя разказва историите и житейските им съдби, препредава духа и атмосферата на онези отдавна отминали времена, и ни прави съпричастни на най-значимите им творчески достижения…

В нейна памет публикувам още един от вълнуващите й художествените очерци, посветен на големия тревненски майстор – строител и резбар – уста Генчо Новаков – Малкия /1846-1912/, родом от с. Генчовци. Учил занаята при едни от най-изявените ни майстори – дюлгери – Архитектон Димитър Сергюв и Уста Генчо Кънев – Големия…

Светла им памет! Респект и Поклон!

* * *

Уста Генчо Новаков

 

Както се издигат боазите и синее горе проходът на Мъглижки извор, тъй се издига на възбог в просека на Балкана и тяхната църква. Нея направи уста Генчо Новаков от Генчовци, когото именуваха Малкия, най-голям майстор след уста Генчо Големия. Мястото на старата църква бе стояло празно и дойде време след свободата да се направи нова. Дотук е черковният двор, а тука е старото училище. Епитропи и настоятели бяха изпроводили хабер на генчевските колиби да слезе майстор Генчо да им направи църквата. Той слезе от селото си с майсторите и двамината си сина. Тук, в Мъглиж, намери топла и благодатна земя. Във всеки двор - смокини, цъфти лавър, напролет варят сто казана с гюл, към боаза по реката се редят воденици на по три камъка, тепавици, шумят потоци. От синьото кладенче се отива до Шипка, хората са сърдечни и гостолюбиви като въздуха. Хем топъл, хем тънък и здрав, тъй както идва от боазите.

Старите майстори от Трявна бяха правили манастира над Мъглиж преди едно поколение - преди един пояс майстори. По тяхната диря дойде от Балкана и уста Генчо Малкия и стори църквата в Мъглиж - бяла и хубава като светъл облак. Колкото по наближаваш, толкова по се възвисява. Тя блести сред боазите, а през големите й прозорци се вижда целият Балкан.

Издигна я майсторът на нежната хубост сред боази, гюлови градини и потоци. Като млад момък той бе правил камбанарията на Фичевската църква в Свищов, преди да срещне Рада в Генчевци. Пренесе тоя слънчев купол от Дунавската равнина в Балкана и направи църквата. Колкото е високо бялото й тяло, толкова и куполът се възвисява над него. Със сребърна луковица и вбит като писец в небето кръст. Като се върти слънцето, да пише той по лазура какви майстори е дала българската земя и колко много красота са оставили те по нея...

Уста Генчо Новаков бе майстор на дяланите первази, на високите камбанарии. Но тази бяла църква той не направи с перваз от твърд камък, а от дялан, лек бигор и кубето съгради така, както се гради фурна - в купола й да няма нито едно препречено желязо.

Уста Генчо среща и разговаря с хората вежливо, а майсторите му, суваджиите мажат с малко чоп камъка, кълцат го с тесла, разбъркват го с киреч. Отвсякъде стърчат скели, те бележат от четири страни кивгирите, а отгоре кубето е кръстосано пак с гривници от талпи. Майсторите вдигат по един метър стена и върху терка зидат камъка. Майстор Генчо ги нагласява, слиза да пие по едно вино отсреща у дядо Стоян Мутата и пак се качва на скелето. Отдолу седи дядо поп Раю, винеок, с дълга черна брада. Той пита майстора кое как ще е, а уста Генчо все му обяснява. През пътя в същата кръчма се бяха събирали да говорят, да сбират шиник по шиник жито, да продават, за да имат пари за градеж, а сега оттам гледаха как расте кулата. Белите кулички правят цял венец. Долу стряхата е втори венец от профили. Долепени до зида колони, меко се извиват по кръжилата на прозорците и правят грамадна порта.

Куполът е с много чела и на всяко кръжило има первазче, гиздаво и кръшно, така както са „веждите" на прозорците в старата тревненска къща. Покривът на църквата е на „полички", наддадени тухли, които правят светли башове от бяла сянка и светлина.

Една вечер, когато майсторите бяха стигнали вече покрива и людете се прибираха от къра, една от талпите на скелето се откъсна. Един от малките чираци полетя с нея върху тежките йорсови камъни, пръснати сред двора около строежа.

- Бре, бре, бре. Какво стана! - извика дядо поп Раю и се спуснаха да свестяват момчето. Увиха го в пресни, сурови овчи кожи. След някой ден младият чирак пак тръгна по скелето, здрав и читав. Тогава заклаха още три овена курбан, че оздравяло момчето и че църквата няма да остане некръстена.

Още по-голям мохабед и радост сториха като осветиха църквата. Тогава настоятелите броиха на майстора плата по четиринайсет гроша, а на другите майстори по осем и десет гроша според работата им. От скелите, върху които бяха вдигнали църквата, майсторите набързо сковаха дълги софри, а жените на Мъглиж ги постлаха с празнични тъкани платна – с миндилите си за служба. На главната софра, под южното слънце на църквата, седеше майстор Генчо с епитропите, с дядо поп Раю и даскалите, а далеко пред другите се виеха още софри.

- Уста Генчо! - говореха грамотните люде. - Знаем, че трябва да се наснове кулата с железа, за да не падне, да не се събори.

-  Няма да падне тя. Ние ще умрем, а тя ще остане - отвръща убедено майстор Генчо. - Друг век ще дочака.

И с образа на бялата кула в сърцето си и с радостта си за нея Генчо Новаков се върна с майсторите и синовете си горе на Генчевци да замисли и да работи темплото.

Високо в Балкана бе тихо, по пътеките растяха звъниче и мащерка, а в бахчите – присади, така както бе в голямата нова къща, дето го чакаха Рада и двете малки деца.

- Радо, ела - чу се отгоре радостен глас.

Младата жена със стегната рокля, фистан от вълнен плат, багрен кафяво, и кърпа, високо вързана на фундичка, тръгна към стълбата на горния кат. По стените бяха опрени бели липови дъски за канати, трупчета за струговане и недоизкаран марангоз. Подът беше пълен с тресчици, излезли при работа на марангоза, големи като детски шепи, или по-малки като нокътчета. Отвсякъде идеше дъх на пролет и мед.

Много пъти бе идвала Рада тук, много пъти бе гледала как Генчо реже цветята. Розата е цвете на гиздост и хубост и затова майсторът я прави със сочни и плътни листа, венчетата й не са дълбоки, а обърнати, избуяли от влагата.

Майстор Генчо е застанал прав до скеличката. Цели складища далти имаше тук. Той е със салтамарка, бялата му риза едва се вижда над високо обточената яка, презрамчена отгоре с мешинена престилка с джоб, хубаво стегната в кръста. Лицето му - мило и будно, със сини очи, също като нейните. Той бе спрял да дипли листата на розите.

- Радо, ша го харесаш ли?... Аз го аресвам, а ти? - тръпен от радост я пита той.

А Рада отговаря:

- Хубаво, и аз го харесвам, Генчо!

По двете канатички за царските двери, що режеше с далтите си уста Генчо за темплото в Мъглиж, се виеше клонка с наредени листенца. Горе дверите бяха светла, ажурна резба на два-три ката, а долу кабартма - подкопана дълбоко. В тях хубавеят рози, градински гюл, цветове на красотата и доволството. Сред тях – подхвръкнали пилета с изтеглени шийки и опнати крилца. Само с едно дялване на улуклията длето майсторът бе направил да трепнат крилцата им. Розите бяха разпукнати и меки като розите от гюловите градини в гостоприемното поле на Мъглиж...

Отде знаеше да сътвори тази хубост уста Генчо Малкия? Вместо кръст, на върха на дверите той бе сложил две нежни пилета. Идеше новото време на силните и просветени люде и будителите на народа и тъй както птичетата сред природата, те трябваше да имат достойно място. Изрязаните птичета по дверите кълвяха не грозде, а слънчоглед - зърната на знанието.

Баща му Новак бе кираджия. Имаше си дружинка - малък имот и петима сина, но ни един от тях не бе майстор като Генчо. На осемнайсет години Генчо Новаков бе майстор по трите занаята, а на деветнайсет години го извикаха да створи камбанарията на свищовската църква. Фичето бе умрял и само един уста Генчо

Новаков от Тревненските колиби можеше да направи достойна камбанария неговата гиздава бяла църква. Той уговори с настоятелите в Свищов никой да не му се меси в работата и околовръст на църквата издигна ограда. Майсторите дялаха големите камъни на открито, а той стоеше под шатра. Тогава бе дошъл един учен човек да пита за майстора - къде му е планът и кой го е одобрил. Чираците му показаха синеокия момък, препасан с кожената престилка на майстор, и той тръгна към него.

Че като грабна дървения мастар, с който заглаждаще мазилката, младият уста Генчо и хукна подир учения!

С големи дарове се върна майсторът в родните Генчевски колиби и започна да вдига свой дом.

На къщата си майстор Генчо работеше повече сам и като нямаше кой да му помага, извика няколко женурки. И Рада бе с тях - млада, хубава и синеока. „Приличат си" - мислят си жените. - Тя е двайсетгодишна, а той татък". Хареса младият уста Генчо

Рада. А тя - как да обещае? Ако се върне мъжът й? На гурбет в Тракия изчезнал. Убили го турци. Няма да се върне той…

Но не влязоха в новата къща на Генчо - широка, с големи юклуци, с изписани первазчета, с таблелии врати на по шеснайсет парчета, ами отидоха в къщата на първия Радин мъж, където живееше тя с момченцето си. Бяха се позамогнали, домът им - уреден, градина с овошки, родени деца едно подир друго. Рада имаше златни

пелешки, а уста Генчо си бе купил хубав бял кон. Тогава една нощ къщата пламна. Сякаш се беше върнал да я запали старият й стопанин и тя изгоря до късче!

- Голяма пушилка и огън у стрина Генчовица - развикаха се момите, като се връщаха от седянка.

Оттогава и децата им едно по едно си отиваха. В жалба по едното се раждаше другото. Само двама сина и две момиченца бяха останали още. С тях двамината заживяха в новата къща, що бе въздигнал Генчо след Свищов. Когато зимъс започна да прави марангоз за темплото в Мъглиж, опаенти струга в голямото „къщи" на долния кат и повика децата:

- Елате, та, елате ми помогнете.

Момиченцата въртяха колелото с крак, а той правеше башлъци от липа като разпукнати големи цветове, пети, колони, а на главата му все седеше калпачето, за да закрие белега, останал от оная страшна нощ на пожара.

След онзи случай Рада бе залиняла. Гледаше малките си деца и понякога продумваше:

- Генчо, да не се ожениш пак...

А неговите очи притъмняваха в обич и болка:

- Що думаш, Радо! Ти недей приказва такива приказки и на шега даже...

Cera му оставаше грижата за двете малки деца и още един кратък, широк път към красотата...

В тези последни години уста Генчо Малкия доправи и дотъкми темплото в Мъглиж и пак слезе там, хубав, със светло лице, но вече с бяла глава.

Мъглижени бяха дошли с коля да вземат темплото и той слезе със сина си Генчо и някои от майсторите да вдигне скели сред църквата. Обичаше това място, защото го връщаше назад във времето, когато Рада бе жива. Вечер синът му отиваше по седенките с момците, а той стоеше сам в тъмнината край голямото южно лице на църквата и мислеше… Край него минаваха светулки, като да осветят годините назад...

Вместо грошове заради темплото, мъглижени му бяха изпровождали бъчви с вино и без плата цяла зима работи само да додаде красота към темплото. Не можеш да загасиш звездите в небето, но почнеш ли да мислиш само за платата, все едно че си загасил звездите в душата си…

А много звезди носеше майсторът в гърдите си и всяка една от тях бе въплътена в една творба. После уста Генчо се връщаше сам в малката стая до църквата и сънуваше Рада, хубава като ангелите, що рисуваха тревненските зографи. Той я повикваше: „Радо, радост моя“... А тя си отиваше... Събудеше ли се, той мислеше за Наню и плачеше за малкия си син, загинал преди година в Балканската война…

В тези последни години работата не вървеше вече. От мъка уста Генчо беше захванал да пие ракия.

- Адаш, сложи шулето в огнището - казваше той на Генчо Цанев и бърдучето със сливовицата скоро започваше да църка върху въгленчетата.

Уста Генчо пак правеше планове, преваждаше ги със синка. В Горна Джумая, вместо с ломен камък, той направи камбанарията с дялан камък и украси кьошетата с дъбови листа. Тогава един стар турчин му бе казал:

- Уста Генчо, чака те една голяма премежда. Ако преминеш шестдесетте години, ще живееш до осемдесет.

Но не премина шестдесетте години уста Генчо Новаков...

 

Христина Милчева

„За майсторите, цветорезците и зографите“, София, 2011 г.

Изкуствоведката Христина Милчева
Снимка: Семеен архив

Уста Генчо Новаков - Малкия
Снимка: Цаньо Антонов, ОДА - Габрово

Църквата "Св. Димитър" в Мъглиж.
Строежът на църквата е започнат от уста Колю Фичето,
но скоро след това той се разболява и строежа
продължава уста Генчо Новаков - Малкия.
Той е автор и на иконостаса, работен и завършен
около 1907 – 1908 г.
Строителството на храма се извършва през 1880-те години,
осветен е през 1891 г., на православния празник – Димитровден.

Църквата "Св. Троица" в Габрово, дело на уста Генчо Новаков.
Осветена е на 5 ноември 1889 година от митрополит Климент Търновски.

Църквата "Св. Троица" в Свищов,
дело на майстор Колю Фичето.
Сградата е осветена на 19 септември 1867 г.
Красивата църковна камбанария
е построена през 1886 г.
и е дело на уста Генчо Новаков.
Интересни са и двете портални колони,
които се въртят около оста си.

Църквата "Св. Вмчк. Георги" в Дъбово е построена през 1847 г.
от тревненски майстори, начело с уста Къню Драганов от с. Генчовци,
баща на уста Генчо Кънев. По всяка вероятност в строежа на храма е
участвал и бъдещият Първомайстор.
През 1867-1868 г. църквата в с. Дъбово е разширена
от други тревненски майстори, начело с прочутия майстор
уста Колю Петков (1841-1913) от с. Късовци,
построил много църкви в цяло Казанлъшко.
По време на Руско-турската война храмът е опожарен
и възстановен наново от уста Генчо Новаков.

По сведения от сборника
"Тревненска художествена школа" /1985 г./,
църквата "Св. Св. Кирил и Методий" в с. Божурлук,
Плевенско, също е дело на уста Генчо Новаков

Църквата "Св. Димитър" в с. Винарово, Чирпанско,
строена от Генчо Новаков
/по сведения от сборника "Тревненска художествена школа"/

Църквата "Св. Николай" в с. Поповци, Габровско, дело на Генчо Новаков
/по сведения от сборника "Тревненска художествена школа"/ 

Камбанарията на църквата "Св. Параскева" в село Никюп,
Търновско, дело на уста Генчо Новаков
/по сведения от сборника "Тревненска художествена школа"/ 

Църквата "Успение Богородично" в Търговище,
градена от Архитектон Димитър Сергюв.
Камбанарията на храма
е дело на неговия ученик уста Генчо Новаков
/по проект на арх. Пауло Фурлани/,
който тревненският майстор преправя по свой тертип. 

Църквата "Св. Георги" /1848–1852/ в Трявна,
строена от Архитектон Димитър Сергюв.
Камбанарията й е дело на уста Генчо Новаков 

Църквата "Св. Архангел Михаил" в с. Лесичери, Павликенско,
строена през 1873 г. по проект на уста Колю Фичето.
По сведения от местни източници, главен майстор на градежа,
въпреки че по това време е едва 27-годишен, е уста Генчо Новаков