Последната искра на Априлското въстание. Кара Петър Тревналията – въстаник в четата на Таньо войвода, загива в последното й сражение

Четата на Таньо Стоянов Куртев, преминала от Влашко в България на 16 май 1876 г. в помощ на въстаналия български народ, има незавидна съдба да остане в сянка, почти неизвестна. Благодарение на Н. Обретенов, Г. Димитров, Д. Страшимиров и Ив. Стойчев, споменът за нея не изчезва. Едно съобщение от Борис Илиев изяснява този интересен епизод от Априлското въстание. В настоящия материал, предлагаме извлечение от това съобщение.

В Трявна тази чета представлява интерес, защото в нея участва и един тревненец. За професионалистите и обичащите историята, тя безспорно е интересна, защото хвърля допълнителна светлина за изясняване стратегията и тактиката в Априлското въстание, защото е последен, заглъхващ трагичен акорд от една епопея.

Четата на Таньо Стоянов, известна под името – четата на Таньо войвода, е организирана едновременно с Ботевата чета, по идея на Христо Ботев и е в един общ план с нея, с цел да се подсили въстанието от две страни. Да се увлекат въстаници към Източна и Западна Стара планина и да се разединят турските сили. За изходен пункт на четата е избран гр. Олтеница. Таньо Стоянов зимува в Турномагурели, където сформира чета от десетина души. Било казано, че двете чети трябва да преминат р. Дунав в един ден. И този ден ще е денят, когато минава параходът „Радецки“. През нощта на 16 май Т. Стоянов извежда момчетата от Олтеница. Секретарят на комитета Ат. Чернев остава, за да продължи усилията да се въоръжат още от „хората-юнаци“, някои от които и хайдути, каквито имало много в Олтеница. Те щели да настигнат четата и да се присъединят към нея. Известни са имената на четниците – Велко Дачев Тишев от с. Ердуванлийски чифлик /сега кв. Раднево на гр. Н. Загора/, Стефан Николов Заралията от с. Гурково, Цонко Петранов Балкански от Котел, Гено Ст. Гроцов – Гроша от Котел, Петър Недялков Танев от Свищов, Кара Петър Тревналията от Трявна, Иван Христов Абрашев от Охрид, Стоян Енев Шекерджията /Пеньо Енев Еневски/ от с. Зелениково, Пловдивско, Петър Иванов Русков от Сливен, Руси Христов Мирчев от с. Сухиндол, В. Търновско, Васил Стоянов от с. Михилци, Карловско, дядо Стойко от с. Гурково, Никола от Казнлъшка околия, Вельо от Нова Загора, Стоян Бинкуглията  от с. Бинкос, Сливенско, Коста Георгиев, Тотьо Казаков, Илия.

Велко Д. Тишев е определен за знаменосец на четата. Знамето е от зелен копринен плат, на който с позлатена сърма били извезани лъв и думите „Свобода или смърт“.

В стратегическия план на четата, целта е да се вдигнат въстаници от българските села в Ескиджумайско /Търговищко/, да се помогне на шуменските чети и се съединят със сливенските въстаници.

Когато параходът „Радецки“ преминава край Олтеница и от Гюргево им съобщават да преминат р. Дунав на 16 май, Таньо Стоянов повежда своите момци.

Мястото на преминаването е предварително избрано – между тутраканските села Пожарево и Дунавец. На същото място през 1876 г. слязла четата на П. Хитов. Преминаването не става, както е предвидено на 15 срещу 16 май, защото попречва случайно минаващият параход „Османлъ“, движещ се след „Радецки“. Четата прекарва деня сред тръстиките на блатата откъм румънския бряг и късно вечерта на 16 май преминава благополучно на българския бряг с една рибарска голяма лодка. От следващия ден, 17 май започва трагичният път на самообреклите се четници. Четата тръгва към разградските села Хърсово, Голям Извор и Побит камък, където знаят, че има организирани и очакващи ги хора. Една нелепа случайност води до убийството на едно турче и заради това до проследяване от потеря, която скоро им загубва следите, без да се разбере, че се касае за въстаническа чета. Бързо преминават тутраканските села и достигат до разградските. Но и твърде скоро разбират, че нещата не се развиват по определения план и очаквания начин. От разградско се е очаквало твърде много. Там подготовка и организация има още от 1872 г., когато минава Ангел Кънчев. Особено активни били селата Хърсово и Голям Извор. Надежди възлагали и на с. Дикилиташ /Побит камък/, което било изцяло заселено с балканджии. Там имало родове и хора с хайдушки традиции.

Още от Влашко Таньо Стоянов знае и очаква от тия три села да се вдигнат и тръгнат с него въстаници към Стара планина. На 18 срещу 19 май войводата изпраща пратеник до Хърсово и Голям Извор. Пратеникът се връща с двама непознати. Разговорът с тях веднага разкрива настроението в този край. То не е обнадеждаващо. Достигналите до тях вести за разгрома на въстаниците в Дряновския манастир от шуменския Фазлъ паша, дезорганизират хората и те, изплашени, не желаят да се присъединят към четата. Това вероятно покрусява Т. Стоянов, но не го разколебава да върви към целта, да не мисли за връщане към Влашко. Отправят се към с. Побит Камък на 19 срещу 20 май. В това село войводата изпраща своя помощник Стефан Николов Заралията, смел и опитен революционер, защото той познава и хората. В този момент между четниците се забелязва раздвоение на настроението и мненията за отношението към селата, които уплашени, се отказват от обещанията си. Едни предлагат да се пристъпи към доброволен начин на вербуване на въстаници, а други – за революционно насилие. Войводата поддържа демократичния принцип.

Имайки вече опит от равнодушието на двете села, четата остава да изчака скрита, далеч от селото. Пратеникът влиза в него като мирен човек. Четата го чака през целия ден – 20 май и нощта срещу 21 май. Не го дочаква. Нелепа случайност, за кой ли път, вкарва Ст. Николов в ръцете на турците. Това се отразява гибелно за четата. Четниците научават, че техният другар е арестуван. Те не знаят, че това е станало случайно. Мислят, че селяните от страх са го предали. Гневът, разочарованието и мъката лесно се превръщат в ненавист и желание за мъст. Най-будните и сприхавите искат селото да се нападне и накаже. Възпира ги разумният и далновиден Таньо Стоянов, който не желае да причинява допълнителни страдания на хората, заради които са тръгнали да се борят и загиват. Освен това с подобни действия те ще разкрият следите си.

Останали самотни и изолирани, гладни, без водач, който познава местностите, тръгват по посока на Русе, вероятно да се върнат във Влашко. Войводата, който още не се е отказал от надеждата, че все пак от някъде може да излязат четници, успява да ги убеди да тръгнат към Търговищко, където има повече български села. Но нямат водач. И вместо до Джумая /Търговище/ те се озовават в с. Писанец, Русенско… В по-нататъшния си път, в търсене и лутаници, към Сливенския балкан, на 25 май, десетия ден от тръгването, четата води сражение с башибозук и потеря в района между с. Хайдар /Кардам/ и гр. Попово. Битката трае цял ден. Убити са доста турци, четниците не дават жертви. Четата успява да се измъкне от обсадата и през нощта на 26 срещу 27 май се опитва да продължи пътя си. Не успяват, защото турците, разбрали вече, че имат работа с въстаници, изпращат подсилена потеря и ги обсаждат. Започва второто сражение… Третата и последна битка става на 27 май 1876 г. – дванадесетия ден от тръгването на четата. В нея участва и редовна турска войска. Сражението се води близо до с. Араплари /Априлово/. То е много тежко. Малобройната чета се сражава със силен и числено превъзхождащ противник, добре въоръжен. Четниците са изнемощели, с мокри от завалелия дъжд пушки, които отказват да стрелят. Боят е неравен. Загиват трима четници – войводата Таньо Стоянов, Петър Н. Танев – свищовлия и Кара Петър Тревналията. Четниците, под натиска на силния противник се разпръсват. Турците, скрити в засада, ги пресрещат. В последен, ръкопашен бой, при залез слънце на 27 май 1876 г. загива Кара Петър Тревналията, заедно със своя войвода. Турците разнасят отрязаните им глави из Попово и Разград. Така завършва 12-дневният боен път на втората от емигрантските чети, дошли в помощ на въстаналия български народ през пролетта на 1876 г. И тя, като Ботевата чета, не могла да вдигне по пътя си селата на въстание, но оставя светла диря с примера си и изгасва, като последна искра на огъня на Априлското въстание.

 

 

 

Иванка Бонева

в. „Тревненска седмица“, бр. 19/1986 г.

Таньо Стоянов Куртев - Таньо войвода

Паметна плоча на загиналите
Таньови четници
пред костницата в Разград