Кънчо Генчов и неговите храмове във Врачанско

Днес ще ви разкажа накратко за още един непознат тревненски майстор - дюлгерин, чиято идентичност ми беше трудно да установя и поради липса на достатъчно сведения. Оказа се, че той е брат на майстор Събчо Генчов Събков /1835-1927/, родом от с. Радино, който се преселва в тревненското село Енчовци, където умира „на преклонна възраст“ и е най-добрият ученик на уста Павли Колев от с. Бижовци. За неговите градежи вече ви разказах в предходни публикации. За съжаление, не успях да открия никакви сведения за брат му Кънчо. Според кратката справка в Държавен архив – Враца за храм „Св. Възнесение“ във врачанското село Мраморен, майстор на храма, строен около 1885 г., е „Кунчо Генчов от Трявна“. Зографията е дело на Рачо Тихолов от Габрово, син на зографа-казасин Тихол Генев Казаса /1800-1875/, родом от Тревненско, преселил се в Габрово.

За идентифицирането на майстора, особено ми помогна една статия на Сийка Танкова за село Мраморен и неговите две църкви – „старата“ „Св. Спас“ и „новата“ – „Св. Възнесение“ в сайта „Карта на времето /Дигитален архив на регион Враца XX век“/. От публикацията става ясно, че по същото време са построени храмовете в селата Баница и Голямо Пещене, които са сходни по своите архитектурни белези. В епохалния си труд „Български възрожденски майстори“, единствен проф. Асен Василиев споменава, че при строежа на църквата /„Св. Георги“/ в Голямо Пещене /1884 г./, Кънчо Генчов, „брат на майстор Събчо Генчов“, „не свързал добре свода на църквата и той паднал“. Наложило се дядо Събчо да започне наново сградата, а вероятно брат му я довършил. Още любопитни сведения за храма, откриваме на сайта „Карта на времето“, позоваващи се на архивни документи от 1898 г., съхранявани в Държавен архив – Враца. От тях става ясно, че църквата „Св. Георги“ в Голямо Пещене, е дело на „майстор Кунчо Генчев от Трявна, Рачо Тихонов, Качо и Кунчо Генчев от Трявна – и ваятел“. Тя била построена на „ново място“ и осветена от Врачанския митрополит Константин“. Тези данни са „събрани“ от „поручика от техническа дружина Уста Генчев“ /Бел. Г. Иванова – със сигурност става въпрос за Дабко Устагенчов – син на уста Генчо Кънев/, по „поръка“ на редакционния комитет на „Българско отечество“ във връзка с „изучаване на архитектурната, църковната живопис и скулптурата на всички църкви в Княжеството, в които се извършва богусложение”.

Според сведенията на Банишкият свещеник Младен Кирков от 1898 г., църквата „Св. Възнесение Христово“ /1884 г./ в с. Баница, е построена от тревненеца Къньо Славов, който работи съвместно с други „майстори-зидари от Трявна“. За съжаление, не успях да установя неговата самоличност, тъй като липсват архивни документи във фонда на Църковното настоятелство при храма в ДА – Враца.

Припомням, че по това време във Врачанско работи майстор Къню Денюв /р. 1845 г./ от Околиите /Тревненско/, племенник на Уста Генчо Кънев по майчина линия. Той строи в съдружие с друг майстор от Тревненско – Генчо Ганчев Кънев от Генчовци /1845-1915 г./, също племенник и ученик на Уста Генчо Големия, с когото строят църквите в селата: Осен /1884/ и Галатин /1884 г./. Самият уста Генчо Кънев строи църквата в с. Царевец през 1884 г.

За съжаление, не успях да открия други градежи на майстор Кънчо Генчов, който едва ли е построил само въпросните две църкви във Врачанско. Надявам се, ако е оставил потомци, да успеем да обогатим неговата житейска и творческа биография.

 

  

Подготви

Галина Иванова

Църквата "Св. Възнесение" в с. Мраморен
Снимка: www.kartanavremeto-vratsa.org

Храм "Св. Възнесение" с. Баница

Църквата "Св. Георги" в с. Голямо Пещене

Еньовден в народните вярвания и обичаи

Един от най-големите годишни празници е Еньовден, чието място в народния календар съвпада с лятното слънцестоене. Това именно обуславя свързаните с него представи, поверия и вярвания, прави го подходящ за прогнозиране и определя богатството на включените в обичайно-празничния комплекс обреди. Познат по цялата етническа територия на българите, той носи различни названия – Яневден /Софийско/, Иванден /Струга, Скопие, Охрид/, Иван брульо /Търновско/, Иван бильобер и Яньовден /Югоизточна България/, Еньовден /Източна България/, Драгайка /Североизточна България/.

Според народните вярвания от Еноьовден започва далечното начало на зимата, за което говори изразът: „Еньо си наметнал кожуха да върви за сняг“. Във връзка с това е широко разпространена представата, че сутринта на празника, когато изгрява, слънцето „играе“, „трепти“ и, който види това, ще бъде здрав през годината. Ако път види сянката си без глава, това предвещава близка смърт.

Общобългарска представа е, че срещу Еньовден различните треви и билки придобиват най-голяма лечебна сила, която изчезва с изгрева на слънцето. Затова именно на този празник е най-масовото им събиране. На Еньовден, преди изгрев слънце, жени-баячки, магьосници ходят сами и берат билки, с които после лекуват и правят магии. За еньовденски треви и цветя тръгват и други – стари и млади, главно жени и моми. От набраните цветя и треви, между които на първо място еньовче, янювичка, йенювика, Иваньо-цвекье, правят еньовски, яновски китки и венци, вързани с червен конец. Някъде правят толкова китки, колкото души са в семейството, наричат ги и ги оставят през нощта навън под стрехата или на покрива. Сутринта по това дали китката е свежа или не, гадаят за здравето на този, комуто е наречена. Еньовските китки и венци, окачват на различни места из дома и през годината ги използват за лек – с тях „препушват“, т.е. калят болни, запойват ги или ги окъпват с вода, в която са топили китките или венците.

С тревите и цветята, набрани на празника, някъде увиват голям еньовски венец, през който се провират всички за здраве. Той също се запазва и, макар и изсъхнал, се използва за лекарство.

Докато тревите и билките, които се берат на Гергьовден, на Йеремия и Спасовден, използват повече за лекуване на добитъка, то еньовденските билки са най-вече за хората. С тях се лекуват бездетни жени, прогонват се зли духове /таласъми, караконджо, чума и др./, правят се магии за любов и омраза.

Важен елемент от еньовденската обредност е измиването за здраве във вода /на река/. Лечебната сила на речната вода се обяснява с това, че слънцето „се е окъпало“ в нея. В случая има едно сложно преплитане на обредите за здраве с култа към водата и слънцето. Някъде, пак за здраве, се мият с вода, в която са били натопени еньовденските билки. Същевременно е позната и вярата в плодоносната и лечебна сила на еньовденската роса, главно в райони с по-консервативен бит, като Родопската област, Западна България.

Вярата в магическата сила на еньовденската роса намира израз и в характерното за празника „грабене“, „мамене на плода“ от ниви и добитък. То е най-типично за Еньовден, макар че се прави и на други празници, като Гергьовден. И тук лицето, което извършва магическите действия, е жена, наречена „бродница“, „житомамница“. Съблечена гола и произнасяйки заклинания, тя влачи престилка из чуждата нива и обира росата, за да я изцеди в своята нива. Начините за обиране на чуждия плод, както и използваните от магьосниците предмети /кросно, престилка, люжица/ са същите, като и при други празници. Заслужава да се отбележи един от начините – противодействия, които се извършват за предпазване на нивите от обиране. Срещу празника стопанинът сам зажънва своята нива в средата или четирите ъгъла, за да я намери житомамницата вече „обрана“ ***.

Наред с Нова година, Гергьовден и други празници, Еньовден е също празник, в който се гадае за здраве, женитба и плодородие. У всички българи е познат обичаят „напяване на китки /или пръстени/“, като при обичая Ладуване.

Най-широко разгърнат вариант на еньовденските гадания се среща сред населението на Югоизточна България и в някои райони от Североизточна. Тук се изпълнява обичаят „Еньова буля“ /Еня, Еньо, Яньово буле/, който е един от основните компоненти на празничната обредност. Въпреки някои местни различия, най-общата форма на обичая е следната. Срещу Еньовден всяка мома увива китка /или китки – по една за всеки член от семейството/, които топят в котел с мълчана вода. Котелът оставят през нощта навън под трендафил, „на звездите“. Сутринта същите моми обличат момиченце, до 5-6-годишно, в булчински дрехи, с червено було и булчински украси на главата. То носи названието „Еньова буля“, което определя и името на целия обичай, както и на групата от моми. Една от момите взема приготвената Еньова буля на раменете си и цялата група тръгва. Най-напред обикалят из селото, спират се при кладенци и чешми, а после излизат на полето по ниви, градини, кошари. През целият път момите пеят еньовденски песни, чиито основни мотиви засягат плодородието и любовта. Някъде групата играе хоро. Еньовата буля през цялото време мята ръцете си в дългите ръкави на ризата, а може да държи и зелени клонки. Момите се изреждат да я носят. В някои села към Еньовата буля се отправят въпроси за бъдещата реколта, за цените на различните култури и случайните отговори на обредното лице се приемат за предсказания.

Когато свършат обхождането на селото и неговото землище, връщат се в къщата, където е оставен котелът и там напяват китките, които вади Еньовата буля. Ако това са само моминските китки, то напяването по своята същност е гадаене за женитба. Ако ли пък се нприпяват китки за всички – тогава е гадане за здраве и плодородие.

Тясна връзка със запазването на реколтата имат и тези елементи от обичая, които се включват в обхождането на селото и селското землище.

В Битоля се среща друга форма на обичая. Тук момите ходят на чешмите, също с песни, но вместо момиче, носят по същия начин гюм /бакърен съд за вода/, украсен като булка. Тази обредна кукла се нарича също Еньо. В Ресенско, където правят кукла по същия начин, тя се нарича Иванка.

На места в Източна България се прави напяване на паламарки, които заместват китките и пръстените. Тъй като Еньовден е по жетва и често се работи на този ден, моми и булки на нивата, докато почиват, събират паламарките си в престилката на едно от тях и ги припяват. Същото може да се направи и в друг ден по жетва, все около Еньовден.

Към Еньовден се отнася и поверието, че там, където има заровено имане, от земята излиза син пламък и най-лесно в нощта срещу празника, то може да се изкопае и вземе.

Елементите от обичайно-празничния цикъл на Еньовден показват общата обредна насоченост и характера му – гадания и действия за предугаждане и осигуряване на здраве, благополучие на семейството и запазване на плода на нивите от „обиране“.

 

Из „Етнография на България“, т. 3 /“Духовна култура“/, издание на БАН, 1985 г.

 

*** Припомням една история от Тревненско, по спомени на Христо Н. Даскалов, която описва характерното за празника „грабене“ на плода от нивите. „Този ден е забележителен със своите тъмни и тайни обряди, които се твърде много пазят да бъдат узнати – пише той. - Срещу Енювден магесници ходят по нивите и с магиите си примамват житото от чуждите ниви в своите; тогас примамват млекото от чуждите овце и др. Дядо ми Хаджи Поп Димо Иконома (починал 1833 г.) приказваше, че сутринта рано на Енюв ден, като отивал на Ковачовци по попската си работа, току над самите колиби в нивите видял нещо се газурчи из нивите, но какво е не можал да познае, защото едвам се било пукнало зора. Той си помислил, че е някой звяр и запрял коня да види какво е. Този звяр, както си мислел той, обиколил цялата нива и като дошел до другата, до нея нива, исправил се и захванал да вика: „Виждаш ли ме, Еню, каква съм! Каквато съм аз…!“. Едвам тогас дядо познал, че това било човек. Дядо, без да дочака да си издума до края, бутнал коня през нивата и захванал да вика: „Чакай да те питам аз тебе, какво търсиш тука!“. Когато наближил дядо, видял че то било жена гола, голеничка и държала класове в двете си ръце. Дядо се впуснал да я хване, но тя побягнала из долът надолу. Дядо казваше, че познал и жената коя е, но не искаше да я каже“.

/Тези сведения са част от ръкописа "История на Трявна" на Христо Н. Даскалов (1843-1917 г.), чийто оригинал се съхранява във фонда на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, а негово дигитално копие пази и Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна/

Ритуалът Еньова буля, с. Факия, Бургаско, 1979 г.
Снимка: Фото "Брилянт" - Средец

Припяване на пръстените
Снимка: Анелия Крумова,
фондация "Живите български корени"

90 години от рождението на Димитър Казаков – Нерон

„Художникът се ражда майстор и умира майстор. Ако започне като занаятчия, си остава такъв. Ако не е магьосник от началото, той до края не може да стане магьосник“. Това са думи на „художника на космоси“, както го наричат, Димитър Казаков – Нерон. Той е роден на днешния ден, преди 90 години, в търновското село Царски извор. Завършва Художествената гимназия в София, а през 1965 г. и Художествената академия в специалност „Графика“. След това работи като плакатист, занимава се и с вътрешно художествено оформление на обществени сгради. От 1966 г. участва в изложби в България и чужбина и още през следващата година получава наградата на СБХ за графика. През 1972 г. се изселва от Пазарджик и се установява със семейството си в с. Божурище край София. До 1977 г. работи като художник във военен завод, а от 1978 г. е свободно практикуващ художник. От тогава посвещава цялото си време на изкуството. Работи в областта на маслената живопис, акварела, литографията, монотипията, смесените техники. Почти няма техника или материал, с който да не е работил. Платно, хартия, дърво, камък, глина, керамика, порцелан, теракота – всеки материал е добър за него. Картините му са населени със символи – библейски, езически, митологични. Участва в множество групови изложби в страната и чужбина. Над 30 са неговите самостоятелни изложби. Жъне огромен успех в Атина, Базел, Виена, Ню Йорк, Париж, Мадрид, Токио, Торонто, Кувейт Люксембург и др. Две от неговите картини са откупени от Френския национален фонд за модерно изкуство. Картини на Димитър Казаков – Нерон са експонирани в Лувъра, НХГ – София, Софийска градска галерия, музея „Пушкин” в Москва, императорската колекция в Токио, както в колекции на корпорации и частни лица в САЩ, Франция, Испания, Швейцария, Германия, Гърция и т.н.

През 1985 г., заедно с брат си Никола, даряват на Музея в Трявна над 500 творби – живопис, рисунки върху теракота и фаянс, дървена и каменна пластика. Заради огромното си дарение, през същата година, художникът – мислител с императорското прозвище – Нерон * , е удостоен със званието „Почетен гражданин на Трявна“.

Димитър Казаков си отива от този свят на 16.01.1992 г.

 

Подготви Галина Иванова по сведения на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна

 

* Приживе артистът разказвал за бедните си студентски години, в които живеел на тавана на Художествената академия заедно с приятеля си Тодор Балтев. По това време Казаков бил и огняр. Самообразовал се непрекъснато в ателиетата на Академията. Като хвърляли въглища в пещта, Балтев му казал: „Имаш бретон като Нерон”. Така се появил и прякорът му, разказва в едно свое интервю за БНР Венета Павлова

Димитър Казаков - Нерон

Неизвестни факти от биографията на поборника Георги Петрович – Чохаджията и неговите потомци

Преди време публикувах една статия на Лидия Горанова - дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна за поборника Георги Петрович – Чохаджията, който е родом от Трявна. Наскоро открих още интересни подробности из неговата житейска биография и родословието му. Записките, по сведения на внучка му София Иванова, се съхраняват в Държавен архив – Русе и благодарение на тези документи и спомени, днес ще ви разкажа интригуващата история на неговия живот – мисия, и на някои от неговите потомци.

Георги Петрович – Чохаджията е роден в Трявна през 1834 или 1835 г., в семейството на Петър Колчев /Колев/ Бъчваров и Анастасия /Найда/ Петрова Минчева – дъщеря на известния тревненски зограф Петър Минчев. Той има четирима братя – Костадин /Колчо/ *, Петър, Белчо и Тодор ** и две сестри – Стефана и Донка. Баща му притежавал хан. Георги завършва Първо отделение в училището в Трявна, а неговите първи учители са Димитър Драганов - Самоводчанина и Андрей Робовски от Елена. През 1845 г. Георги заминава за Търново, където става чирак при майстор-кожухар. Научава се да бродира със сърма дрехи от скъпи кожи. Така получава и прозвището си „Чохаджията”. Той е строен младеж, пъргав, красив, отличава се с буден ум, затова е наричан още „Хубавото Георги“, а заради произхода си -  „Тревненчето“. Именно по това време е посветен в подготовката на въстанието на Капитан дядо Никола и заедно с други будни младежи, организира чета в негова подкрепа. През 1862 г. взема участие в организираното от Георги С. Раковски въстание, известно като Хаджиставревата буна. Заедно със своите приятели и съмишленици Георги Петрович взема активно участие и в църковната борба за независима българска църква в Търново. Веднъж младежите нападнали една гръцка църква, откъдето откраднали мирото, а омразният гръцки владика хвърлили в една яма. Срещу бунтовниците е издадена присъда, като Георги Петрович е осъден на доживотно заточение в Диарбекир. Те обаче успяват да избягат в Румъния и се събират в Букурещ.

По сведения на внучка му, София Иванова /дъщеря на Богдана Георгиева Петрович, малката дъщеря на Чохаджията/, вероятно през 1863 г., Георги Петрович постъпва в румънската армия, за да „получи военна подготовка“. След това предприемчивият мъж се захваща с търговия – става свещар, бакалин, а после започва да се занимава и с производство на ликьори. През 1864 г. се жени за Теодора /1844 или 1845 г. -16.06.1927/ - една от сестрите своя приятел и съмишленик в борбите - търновският търговец-кожухар Хаджи Николи х. Костоолу Кабзаманоолу. Георги Петрович не изоставя и революционното дело. Членува в Българския революционен централен комитет и в Българската добродетелна дружина, щедро подпомага нуждаещите се емигранти от България. Поддържа тесни връзки с всички известни революционери. Оказва съдействие при организирането на четите, преминаващи Дунава. През 1867 г. финансира четата на Панайот Хитов, на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както и доброволци в Сръбско-турската война през 1876 г. През същата година, свидетелства внучка му, е „организатор“ на Втората легия на Г. С. Раковски. В голямата одая на къщата с дюкяна му в Букурещ, приютява въстаници, завръщащи се след несполучливите си четнически „набези“ в България, грижи се за тях и им осигурява закрила и прехрана. Познава лично всички българи - четници по онова време, но с най-голяма обич и уважение говори за Васил Левски – „Дякончето, казвал той, е светецът на българския народ!“. Георги Петрович е и спомоществовател на печатани в Румъния български издания.

Когато през 1877 г. е обявена Руско-турската война, той агитира сред румънските семейства за помощ и подкрепа на записващите се в опълчението. Съпругата му Теодора и дъщерите му Райна и Богдана, заедно със свои съседки - румънки, до късно през нощта подготвят лични превързочни пакети за българските опълченци. По онова време няма хигроскопичен медицински памук, затова жените нарязват на ленти част от старите ленени чаршафи, за да ги ползват вместо бинтове, а други разнищват конец по конец - за памук.

Георги Петрович е официално помилван от Султана през 1871 г. През 1884 г., заедно със семейството си, се завръща в България и се установява в Русе, където се занимава със стопанска дейност. През 1885 г., в Свищов, строи първата българска парна мелница, която ръководи сам, пътувайки от Русе до Свищов. Поради дългогодишно заболяване, през 1901 г., той е принуден да изостави това си начинание и продава мелницата.

Чохаджията е сред основателите на първото българско застрахователно дружество „България“ /1887 г./, а през 1893 г. е избран за член на Управителния му съвет. Членува в Поборническото опълченско дружество и в Българския червен кръст, подпомага с хранителни продукти бедни семейства на опълченци и поборници, които посещава лично. Чак след смъртта му, на 12 февруари 1922 г., семейството му научава от „чужди хора“ за тази му благодетелност. Самият той не получава поборническа пенсия. Основател е и на около десетина фонда с благотворителна цел с името - „Теодора и Георги Петрович“. Подпомага и семейството на Тотю Брънеков от Трявна, женен за сестра му Донка, като осигурява средства за обучението в чужбина на племенниците си - Иван, Петър и Белчо. Според съхранени документи и писма, той финансира обучението на Иван в Юридическия факултет на университета в Прага, на Петър, който завършва право в Швейцария, и на Белчо, който следва „финансови науки“ в Белгия, и за когото Чохаджията, поръчителства при назначаването му като агент-касиер на Българската народна банка в Трявна, а по-късно и, като директор на мина „Злата“.   

Още докато е в Букурещ, през 1882 г., той изпраща 10 златни наполеона за училището в родната си Трявна. Години по-късно, в памет на родителите си, Г. Петрович дарява две църковни знамена на тревненската църква „Св. Георги“ /1906 г./. Щедро подпомага и  много институции, обществени организации, църкви и др. в Русе и Русенско.

За поборническата си дейност е награден с три български, два румънски и един австро-унгарски ордени и медали.

Георги Петрович живо се интересува и от политика, но не участва в политическия живот. Верен на въстаническата си клетва, той държи в тайна „поборническите“ си дела и приживе не споменава нищо за тях дори и пред най-близките си. Едва през 1967 г., когато започват да събарят къщата му в Русе става ясно, че на тавана са укрити негови архивни книжа, но за съжаление, по-голямата част от тях са унищожени и погубени при събарянето. Внучка му София, успява да спаси някои документи, прибрани от деца в квартала, както и малка част от „поборническия“ му архив. Сведенията, за които разказваме тук, са базирани именно на оцелелите архивни документи, поборническото му свидетелство, разказите на баба й и майка й, на близки роднини и нейни лични спомени.

Двете дъщери на Георги Петрович – Райна /21.04.1866-05.01.1962/ и Богдана /22.04.1868-29.11.1959/, се раждат в Букурещ, където завършват средното си образование в „чужд пансион“. Владеят „много добре“ румънски, френски и немски език, а в къщи изучават и български. Райна се омъжва за Христо Етърски, а след неговата смърт – за българския писател, общественик и политик - Стоян Михайловски, но първородният им син Никола умира като бебе. Семейството няма други деца. От 1888 г., когато се женят, до 1894 г., когато се преселват в София, двамата живеят в Русе, при родителите на Райна, в дома на стария поборник Георги Петрович – Чохаджията. Там е написано и стихотворението за светите братя Кирил и Методий, което се превръща във всеучилищен химн. По онова време Стоян Михайловски е преподавател по френски език в Мъжката гимназия в Русе. Както вече с споменах, домът на Чохаджията, на бившата ул. „Тинка Джейн“ № 6 /дн. ул. „Константин Димчев“/, зад Регионалната библиотека „Любен Каравелов“, е съборен през 1967 г. На жилищната кооперация, издигната на неговото място, е поставена възпоменателна плоча с надпис, че на това място се е намирала къщата, в която от 1888 до 1894 г. живял Стоян Михайловски, и именно там е написал химна „Върви, народе възродени!“.

По-малката дъщеря на Г. Петрович – Богдана се омъжва за д-р Никола Матеев Иванов /1856-1904/, родом от Болград /дн. Украйна/. Той завършва медицина в Париж, а по-късно е управител и лекар в Окръжната болница във Варна, основател и директор на първия бактериологичен институт. Д-р Н. Иванов си отива от този свят твърде млад, едва на 47 години. След смъртта му, съпругата му Богдана й петте им деца, се преместват от Варна при родителите й в Русе. По бащината си заръка всички те се занимават и с музика – свирят на цигулка и пиано, за да „придобият по-широка обща култура“. Редовно изнасят „домашни концерти“. За доброто им възпитание, помагат и баба им Теодора, и особено дядо им – Георги Петрович, който е „строг, но не суров“ в отношението си към внуците. Най-големият сред тях, който носи неговото име – Георги /1888-1965/, завършва строително инженерство и до пенсионирането си работи в Русе, като технически директор в Общината, а след това - като консултант в Русенската проектантска организация. Сестра му Милка /1890-1962/ се дипломира като пианистка в Държавната академия по музика и изящни изкуства във Виена, като стипендиантка на фонда на Българската добродетелна дружина. Същият фонд осигурява средства и за обучението на баща й в Париж. След дипломирането си, Милка работи в Русе повече от 30 години, като концертираща пианистка, музикален педагог по пиано и акордеон, а при нужда – като корепетитор в балетната школа при Народния театър. Милка е корепетитор и на самодейния хор „Дунавски звуци“ при НЧ „Ангел Кънчев“ в Русе. Брат й Матей /1893-1962/ тръгва по стъпките на баща си и завършва медицина в Неапол, Италия. Работи като специалист по уши, нос, гърло и гръдни болести в Русе и София. Четвъртото дете на Богдана, кръстено на баба си - Теодора /1895-1958/, завършва Висшия учителски институт в Русе и учителства в дунавския град и в столицата. Любопитен момент от семейните хроники е, че бъдещият й съпруг, юрист по образование - Константин Георгиев Саев /1891-1969/, родом от Белица, Разложко, /от бежанско семейство/, е отгледан и осиновен от Райна и Стоян Михайловски. И двамата синове на К. Саев, правнуци на Г. Петрович, завършват медицина. Големият е бъдещият проф. д-р Стоян К. Саев /р. 1928/ - сърдечен хирург и анестезиолог, представител на България в Световния медицински съюз. По-малкият му брат – доц. д-р Георги К. Саев /р. 1931 г./ е биохимик, старши научен сътрудник II степен в БАН. Той е сред основателите на Централната лаборатория по биохимия към БАН, където работи като зам. директор. Автор на 51 научни трудове. Умира вследствие на удавяне в курорта „Дружба“, през септември 1962 г., когато е само на 31 години.  

София Иванова /р. 1899 г. във Варна/, внучката на Георги Петрович, която спасява архивите му и ни оставя безценни сведения за дядо си, завършва Държавната музикална академия в София със специалност „Цигулка“. След това, за да бъде близо до своята вече възрастна майка, се завръща в Русе и в продължение на 17 години учителства в местните гимназии. Осем години свири в симфоничния оркестър на Русенската държавна филхармония, като „водач на виоловата му група“, а по съвместителство работи и към оркестъра на Народната опера. Цели 48 години София е и музикален педагог по цигулка и виола.

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

 

* По сведения на София Иванова, братът на Георги Петрович – Костадин /Колчо/ участва като въстаник, но не е уточнено в кои чети. Неговият син Бончо е знаменосец в боевете на Шипка по време на Руско-турската война /1877-1878/, според дъщеря му Пенка Бончева Косатева.  

** Тодор Петров е роден през 1843 г. в Трявна. Емигрира при брат си Георги Петрович – Чохаджията в Букурещ, Румъния. Постъпва в румънската войска, където се обучава за сапьор с намерението, след като приключи службата си в армията, да се завърне с въстаниците в България и да се бори за свободата на Родината. За съжаление, не успява да осъществи родолюбивите си намерения, тъй като умира през 1866 г., след като се уволнява от армията. Погребан е в църквата в Мавругени /Букурещ/.

Георги Петрович - Чохаджията
Снимка: ОДА - Русе

Георги Петрович – Чохаджията със съпругата си
Теодора Петрович и
дъщерите им Богдана и Райна, ок. 1869 г.
Снимка: НБКМ

Стоян Михайловски и съпругата му Райна /вляво/,
д-р Кръстев и жена му Рада.
Снимката е от книгата на Здравко Дафинов -
"Автентичният д-р Кръстев"

Бакърджийството в Дряново и Трявна през първата половина на ХХ в.

Изработването на медни изделия е известно по българските земи като медникарство, бакърджийство или казанджийство. В издадения от Найден Геров "Речник на българския език" под думата казанджия е написано, "който прави медни съдове, медник".

В Търновско всеки майстор, който е изработвал медни съдове, се наричал "казанджия", а занаятът "казанджийски". С името бакърджии (колакчии) са наричани тези занаятчии, които, освен че изработвали медни съдове, се занимавали и с търговия на готовата бакърджийска стока.

В района на Централна Стара планина навсякъде в изворите, теренните проучвания и краеведски изследвания до Освобождението, занаятът се среща под името казанджийство. То съществува през вековете най-вече, за да посреща основните нужди на местното население. Липсата на традиции в занаята най-добре се доказва от факта, че не е имало организиран казанджийски еснаф в Трявна и Дряново, а фрагментарните данни за еснафа в Габровско и Севлиевско говорят за това, че казанджийството няма развит икономически потенциал, което му пречи да бъде активен участник в обществено-политическия живот на тези селища.

Най-слабо развити в Трявна са металообработващите занаяти. Неслучайно нуждите от медни съдове на селището и околното колибарско население се задоволяват на местния пазар, на който от различни места "са идвали тенекиджии, бакърджии, златари...“ да предлагат своите стоки. Въпреки това, в списъка на занаятите в Трявна до 1879 г., изготвен от краеведа Б. Даскалов, казанджийството е представено като съществуващ в селището занаят. Липсата на други податки, обаче говори за ограниченото му развитие.

Реални доказателства за развитие на занаята в Дряново имаме от периода след Освобождението. Това не изключва възможността в селището да е имало майстори и в турско време.

Все пак снабдяването с медни съдове се извършва основно от Търново и други средища на бакърджийството, с помощта на

кираджиите.

До началото на ХХ в. целият производствен процес се извършва ръчно.

Всеки къс бакър се подлага на около 10-15 операции, в зависимост от това, в какъв съд трябва да се превърне. Навлизането на новите производствени отношения, конкуренцията на по-евтините западни изделия от алпака и алуминий оказват пагубно влияние върху занаята. Особено показателен е този процес в малките селища, където липсват традиции в бакърджийството.

В проучването се изследва развитието на занаята през първата половина на ХХ в. в градовете Дряново и Трявна, където бакърджийството се свързва с умението и майсторлъка на малък брой занаятчии. Един от тях е Марко Христов Марков.

Роден е на 16.05.1911 г. в с. Дамяново, Севлиевско. Родителите му са земеделци. След завършване на III клас през 1925 г., отива в Севлиево да учи за бакърджия. През 20-те години на ХХ в. занаятът там е във възход. Над 15 работилници дават хляб на своите собственици и възможност за усвояване на медникарството от момчетата от града и околните села. По-голяма част от работилниците се намират на пазара, където са разположени и другите занаятчийски дюкяни.

Марко Марков обикаля всички по-имотни бакърджии, но те отказват да го вземат. Тогава се главява за чирак при Пенко Угорелски. По това време, през първите две години на своето обучение, чираците задължително посещават вечерно занаятчийско училище. Шивачи, ковачи, обущари и др. изучават заедно общообразователни предмети. При завършване на училището полагат изпит пред учители и майстори.

След Севлиево Марко Марков продължава своето обучение в Ловеч, като там получава документ за калфа. А през 1932 г., докато работи в Павликени, се явява на изпит за майстор към Русенската търговско-индустриална камара.

След получаване на свидетелството, пред младия майстор възниква въпроса къде да практикува занаята си. При своите пътувания по сборове, села и градове, където продава своите изделия, Марко Марков попада в Дряново. Липсата на бакърджия в града и бързото разпродаване на стоката му помагат да вземе решение да се установи в града.

Така през 1933 г. в центъра на Дряново, срещу старата часовникова кула се открива Бакърджийница "Звезда" Марко Христов Марков.

Според сина му, в името няма никаква символика и през всички перипетии, през които преминава, бай Марко винаги запазва наименованието работилницата си.

В Дряново М. Марков пристига с първия си ученик, по-големият брат на съпругата му - Пенчо Драгнев Василев. По време на краткия си престой в града той обучава и Христо Найденов Бакалов (през 1934-1936 г.), също от с. Дамяново.

През 30-те години в Дряново с бакър работят само цигани, които калайдисват и извършват "кърпежи". Те не са конкуренция на бакърджийница "Звезда", но стагнацията на пазара и скъпите суровини оказват влияние върху работата му. По това време бакърът струва 38-40 лв./кг., толкова е и себестойността на изработената от материала стока. За да поевтинее продукцията, майсторът заменя, когато е допустимо, материалите с по-евтини (дръжките на изделията изработва от желязо и т.н.).

Въпреки желанието на дряновци след Освобождението градът да се развива в индустриална посока, той продължава да запада икономически.

Търсенето на нови пазари и по-добро материално положение кара М. Марков да пробва късмета си в Г. Оряховица за по-малко от година, после отново се връща в Дамяново – родното си място, докато през 1938 г. окончателно се установява със семейството си в Трявна.

В Дряново остава ученикът му - Пенчо Драгиев Василев. По това време той е издържал изпита си за майстор, оженил се е за мома от дряновските села и предпочита да продължи самостоятелно дейността си. През годините той обучава свои ученици и продължава изработването на продукция за местния пазар. Добрите професионални и лични контакти между ученик и учител не се прекъсват. Те си помагат в затруднения и се кооперират при изпълнението на големи поръчки.

В Трявна през този период има само една бакърджийска работилница в горната махала, но по думите на Христо Бакърджиев, собствениците й се занимавали по-скоро с шлосерство и ремонти и не си гледали добре работата, затова през 1938 г. тя вече е пред фалит.

Дюкянът, който наема М. Марков, е стара железарска работилница. Едноетажната постройка, покрита с каменни плочи, се намира срещу къщата на Ангел Кънчев. В нея той работи до 1950 г., когато отчуждават сградата.

Тук, както и в Дряново, основните изделия, които изработва, са сред най-необходимите за бита: от малки до големи тенджери, кафеници, котли (малки и големи), харании (40-60 литра), казани за ракия (от 80 до над 200 литра).

Патронния си празник - Св. Спиридон, бакърджиите в Трявна празнуват заедно с обущарите. Но тъй като и едните и другите са малко на брой, той не се превръща в общоградски празник. Такъв е Димитровден - почитан от всички занаятчии. Запазените снимки от периода свидетелстват за почитта и уважението, с които те се ползват в града.

В началото на 40-те години обвързването на българската икономика с германската, води до раздвижване на националния ни пазар и търговия. През 1942-43 г. се увеличава например търсенето на тави за мармалад, който се изнася за Германия. За изпълнение на по-големите поръчки в Трявна пристигат Пенчо Д. Василев със своите калфи и чираци (2-3 души). Поради липса на повече средства Марко Марков работи на рамбурс (с наложен платеж). По влака се изпраща суровината, а той на гарата плаща рамбурс и освобождава материала. Изработва продукцията и отново по влака изпраща готовата стока на търговци и клиенти.

През първата половина на ХХ в. става ясно, че единственият шанс да се устои на конкуренцията на промишлените стоки, е механизация на производството, сдружаването и инвестирането на средства. Майсторите бакърджии в Габрово и Севлиево закупуват стругове. Чрез тях и готови калъпи те успяват да постигнат по-голяма производителност и по-малка себестойност на изделията. Това обаче е невъзможно в по-малките селища като Дряново и Трявна, където занаятът няма традиции и последователи. Поради тези и причини в тях се запазва статуквото от края на ХIХ в. Производството на бакърени изделия запазва архаизма си и служи само за задоволяване на местния пазар.

Нещо повече - теренните проучвания в района на Централна Стара планина показват, че майсторите в малките населени места не успяват да издържат своите семейства само със занаята и разчитат на допълнително препитание или на селскостопански труд.

От началото на ХХ в. бакърът започва да губи своята роля в бита на българина изместен, от нови, модерни материали.

Обявен отново за стратегическа суровина след 1944 г., той се превръща в дефицитна стока. Своето възраждане той изживява през 70-те години на XX в. след създаване Задругата на майсторите на народни художествени занаяти.

 

 

Росица Бинева

Из сборника „Народна култура на балканджиите“, АЕК „Етър“, т. 6, 2006 г.

Тревненци изпреварват габровци с откриването на Девическо училище, „делят“ една и съща учителка

Вече е ставало дума за Девическото училище в Трявна, открито през 1855 г. по инициатива на Архитектон Димитър Сергюв и майсторът – дюлгерин Петър Тотев. До преди това тревненските момичета се обучавали, заедно с момчетата, в частното училище на Поп Стоян. За съжаление точната дата на откриването му, е неизвестна, но със сигурност то предхожда, вероятно само с няколко месеца, Габровското Девическо училище. Днес ще Ви разкажа интересни детайли от неговата история, тъй като в него са учили и доста момичета от околните села и градове, включително и от Трявна. За съжаление, точният им брой е неизвестен, но до нас са достигнали сведения за две тревненки, едната, от които след завършване на образованието си, става учителка в Девическото училище в Трявна.

Повече подробности за „женското училище“ в съседно Габрово, откриваме в монографията на д-р Петър Цончев – „Из стопанското минало на Габрово“ /1929, 1996 г./, в която са цитирани и интересни статистически сведения за развитието на учебното дело в 33-те каази на Дунавския вилает през 1873 г. Според изследванията на д-р П. Цончев, „съвместно учение“ на момичета и момчета в Габрово имало още през 40-те и 50-те години на XIX в. По сведения от книгата „Габровският девически манастир „Св. Благовещение“ от Веселин Димитров /2018 г./, след основаването на светата обител, на 29 април 1836 г., още преди построяването на едноименната църква в 1846 г., в една от по-големите стаи на манастира, било открито килийно училище за момичета, в което монахинята Варвара Севлиевка, обучавала двадесетина ученички, повечето от които бъдещи послушнички…

За първи път във взаимното училище в Габрово, започнали да се приемат и ученички, през декември 1845 г., когато в града пристига за учител Христодул Костович. Всъщност, идеята за откриване на „отделно училище за момичета“ е на Васил Априлов. През 1846 г. той „съветва“ училищните настоятели в Габрово да се приспособи Дечковата къща за девическо училище. Откриването му било „отложено“, вероятно под давление на архимандрит Йосиф Соколски, който имал „особено схващане“ по въпроса за образованието на жените. Така например, той не разрешавал на послушниците в основания от него девически манастир да учат, а само да четат черковните книги, за да не се „сношават“ с писма с никого.

Едва през април 1856 г. благодарение на „предстояванието“ на епитропите от черквата „Св. Троица“ в една от одаите при въпросната църква било разкрито „отделно училище за момичета“. За учителка била назначена Неделя Котленката, наричана още Гърбатата, която започнала преподаването „по килийному“. Тя обаче скоро напуснала и на нейно място дошла монахинята Зиновия Константинова /Мария Константинова Куцарова/. Това се случило на 12 ноември 1856 г. и според д-р П. Цончев, трябва да се счита за рождената дата на Габровското девическо училище. Освен ученичките на Неделя Котленката, при Зиновия се събрали и по-възрастните момичета от частното училище на отец Неофит Георгиев /поп Неофит/. Любопитен факт е, че първата учителка в Девическото училище в Габрово, е същата Неделя Котленката, наричана Гърбатата, заради физическия си недъг, която била поканена от Архитектон Димитър Сергюв да преподава в новооткритото Девическо училище в Трявна. По сведения на Богомил Даскалов * тревненци „отредили“ една стая от църковните килии, където се събирали 20-30 момичета, обучавани по старата килийна метода. Даскалица Неделя била „подмамена“ от габровци, напуснала Трявна през есента на 1856 г., но след три месеца отново се върнала тук и отворила училището. Тя починала през 1857 г. и била погребана в Трявна.

В изследването си, д-р П. Цончев отбелязва, че заради „бързото нарастване“ на броя на ученичките, училищното настоятелство се принудило да премести класа на Зиновия от черковната килия в Светогорския гръцки метох, напуснат от избягалия светогорски таксидиот – гръкът Григория.

През 1858 г. курсът на девическото училище бил 6-годишен, а в училището започнали да преподават и някои учители от мъжкото главно училище. В края на 1862 г. Зиновия напуснала училището и нейното място в т.н. приготвителен клас, било поверено на отец Неофит Георгиев /в неговото училище/. По-големите ученички били разпределени в два класа, които образували женското главно класно училище и останали в метоха. В края на 1866 г. отец Неофит напуснал училището и се оттеглил в Соколския манастир. На 1 януари 1867 г. училищното настоятелство условило отново монахинята Зиновия за учителка, която „вземала“ класовете на главното девическо училище в Светогорския метох, а помощницата й монахиня Елисавета /Елена Паскалева/ – началния курс в училищното здание на отец Неофит.

В началото на учебната 1869/1870 г. в главното девическо училище бил разкрит и трети клас. Така броят на ученичките, в т.ч. и на тези от други български градове и села, се увеличил значително, което породило идеята за откриването на Девически пансион. Той бил разкрит с настъпването на учебната 1870/1871 г., като грижите по неговата уредба поело женското дружество „Майчина грижа“. Пансионът бил разположен в къщата на Нена Ямантиева /срещу Априловата чешма/, в която първоначално били настанени 18 пансионерки, сред които и две тревненки – Пенка Тотева, „издържана от родителите си“ и Кина Цанева, „издържана от Тревненската община“. Името на последната, откриваме в списъка на учителките в Девическото училище в Трявна до Освобождението, публикуван от Богомил Даскалов **. В допълнение той уточнява, че тя учила на „общинска издръжка“ в Габрово със „задължението“ да учителства в Трявна след приключване на обучението си. Кина Цанева учителствала в Девическото училище в Трявна от 1874/75 г. до 1899 г., без прекъсване, отначало в първоначалното училище, а след освобождението – в класното девическо училище.

По сведения на д-р П. Цончев, годишната такса за пансиона към Девическото училище в Габрово, първоначално била в размер на 8 турски лири на година и включвала издръжката за храна, квартира, отопление, осветление и мед. помощ. От началото на учебната 1872/1873 г. въпросната такса била увеличена на 10 турски лири, поради повишените разходи за издръжката на пансионерките. Въпреки това, желаещите да постъпят в пансиона се увеличавали постоянно, което заставило училищното настоятелство да наеме още една къща в съседство и така леглата достигнали 40. Впоследствие училищното настоятелство отстъпило издръжката на пансиона на Тошо Тошев, съпруг на учителката Анастасия Тошева, под контрола на настоятелството и учителите.

През 1870/1871 г. учебна година в главното девическо училище преподавали учителките Анастасия Тошева, завършила гимназия в Русия, Анна Стаматова Владигерова и Пенка Думева. Към трите класа на училището се отворил и приготвителен клас с преподавателки Радка Стоянова Проданова и Куна Манолова, първата от които в края на учебната година, заминала да учи в Одеса, където завършила гимназия. Основното училище си останало с три отделения.

След идването на Р. Каролев в Габрово, в главното девическо училище бил открит и четвърти клас /учебната 1871/1872 г./. По сведения на д-р П. Цончев, курсът на обучението се определял по следния начин: първоначално училище – с две отделения и един приготвителен клас и главното училище – с 5 класа. Едновременно с това се „нарежда“ и програмата с разпределение на учебните предмети по класове и обема на материала, и на Девическото класно училище, била „дадена“ педагогическа насока с предвидени практически занятия в пети клас. Първият випуск ученички завършил главното женско училище в края на учебната 1872/1873 г. На зрелостничките били раздадени атестати, отпечатани в Одеса.

През есента на 1873 г. Дечковата къща била „освободена“ от главното мъжко училище, което се преместило в новото здание на гимназията, а в същата къща било настанено женското главно училище. До нея, във втората къща на Нена Ямантиева, бил преместен девическият пансион. В освободените от пансиона помещения били настанени два класа от главното женско училище.

През учебните 1873/1874 г. и 1874/1875 г. главното девическо училище „дало“ още два випуска и в 1875/1876 г. година – непълен випуск, заради избухването на Априлското въстание. През учебната 1877/1878 г. училището било закрито заради Руско-турската война, а след нея, в началото на 1878/1879 г., то отново било открито, но само с два класа. На 2 септември 1880 г. завършилите трети клас девойки, подли заявление до училищното настоятелство с молба да се открие четвърти клас, който поради липса на средства, не се предвиждал за настъпващата 1880/1881 учебна година.

Броят на ученичките в главното девическо училище растял, а помещенията му оставали едни и същи – тесни, неприветливи и нехигиенични. Нуждата от изграждането на ново училищно здание назряла още през 1871 г., но липсвали достатъчно средства за това. Въпросът бил поставен на дневен ред едва през 1875 г. пред Габровският смесен казалийски съвет, който на свое заседание от 6 април 1875 г. „възприел“ мнението на учителския съвет и решил да се построи ново здание за главното девическо училище с помещения за девически пансион. Решено било училището да бъде построено във външния двор на девическия манастир „Св. Благовещение“. Но монахините се противопоставили. „Работата отишла“ до екзарха в Цариград, който „възприел“ мнението на Габровската община и „изпросил“ разрешение от турското правителство за постройката на училището в манастирския двор. Съобщението за даденото разрешение пристигнало в Габрово през февруари 1876 г., но настъпилите по-късно събития – Априлското въстание и „затварянето на училища и учители“, възпрепятствали реализирането на това благородно начинание.

След Руско-турската война, през юни 1879 г., Габровският градски управителен съвет и училищното настоятелство решили да продадат старите училищни сгради в Габрово и други училищни имоти и със събраната сума /предполагаемо надхвърляща 100 000 гроша/ да построят в двора на девическия манастир „Св. Благовещение“ удобно здание за девическо училище с пансион, каквото било замислено още през 1875 г. Но молбата на Настоятелството до Министерството на народното просвещение, не била уважена… Каква е съдбата на Девическото училище след това, не успях да открия, но вероятно, то просъществувало до септември 1916 г., когато Априловската гимназия станала смесена.

В изследването си, д-р П. Цончев прилага и интересни статистически данни за развитието на учебното дело в каазите на Дунавския вилает през 1873 г., от които е видно, че от всичките 33 каази само в Габровска, Еленска, Котленска, Тревненска и Троянска нямало турски училища. Видно е и „колко напред“ в просветно отношение е Габрово, в сравнение с другите околийски центрове от вилаета. „Цифрата 458 на момичетата в Габрово не я надминава никоя друга околия /б.а. д-р П. Цончев - Цифрите за момичетата в Разградска и Никополска каази, смятаме погрешни, защото не може при 244 момчета в Никополската кааза да има 893 момичета/, а цифрата 1145 за момчетата е надмината само от Врачанска, Разградска, Русенска и Търновска околия, с твърде голям брой турско население и турски училища“ – обобщава д-р П. Цончев. За сравнение, през 1873 г. в Тревненска околия имало 6 училища, в които се обучавали 78 момичета и 253 момчета. По сведения на Недка Пенчева ***, до края на XIX в. в Трявна съществували четири училища: мъжко и женско първоначално и мъжко и женско трикласно. Вероятно другите две училища в Тревненска околия, към 1873 г., /общо шест на брой, видно от сведението, цитирано от д-р П. Цончев/, били училището в с. Енчовци /разкрито през 1800 г., като еснафско, а от 1848 г. станало редовно с първи учител Теодоси Витанов/, и училището в Нейковци, което функционирало от 1858 до 1971 г.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* и ** Из книжка 9 от поредицата „Трявна в миналото“, озаглавена „Тревненското училище /1836-1936 г./. По случай стогодишнината му“, 1936 г.

*** Из статията „Летопис на Тревненското училище“, публикувана във в. „Тревненски зов“

Неделя Котленска
Снимка: СУ "П. Р. Славейков" - гр. Трявна

Монахинята Зиновия Константинова -
дългогодишна учителка и
игуменка на
Девическия манастир "Св. Благовещение"
Снимка: "Габровският девически манастир
"Св. Благовещение", 2018 г., Веселин Димитров

Монахиня Елисавета /Елена Паскалева/,
една от първите монахини,
основателки на Габровския девически манастир
и дългогодишна учителка в Девическото училище
Снимка: "Габровският девически манастир
"Св. Благовещение", 2018 г., Веселин Димитров

Училището на поп Неофит в кв. "Шести участък" в гр. Габрово, 1925 г.
Снимка: ОДА - Габрово

Къщата, в която се е помещавал Гръцкия метох в Габрово
преди Освобождението
Снимка: ОДА - Габрово

Дечковата къща /в ляво/ и Ямантиевата къща до нея,
в която се е помещавал Девическия пансион
Снимка: „Из стопанското минало на Габрово“ /1929, 1996 г./
от д-р Петър Цончев

Учителят Илия Христович с ученички от
Габровското девическо училище, 1870 г.
Снимка: НМО - Габрово

Девическият манастир "Св. Благовещение" в центъра на Габрово.
Днес на мястото на разрушения през 1959 г. манастир,
има парк и паметна плоча.
Снимка: храм "Св. Троица" - Габрово, отец Стефан

Статистически данни за развитието на учебното дело
в 33-те каази на Дунавския вилает през 1873 г.,
Хиндалов В., Годишник на Софийската народна библиотека
/1924-1925 г./
Източник: „Из стопанското минало на Габрово“
/1929, 1996 г./ от д-р Петър Цончев