Д-р Никола Христов Казасов, внукът на „Цар Пенчо“, който дарява средства за „народна просвета“, загива през Първата световна война

Историята на тревненския „цар“ Пенчо, майсторът-златар с колоритно прозвище, който носи името Пенчо Генев Казас /Куюмджиев/ (р. 1875 г.), е твърде популярна. Той бил наречен така, заради четвъртите църковни монети /банчета/, които сякъл през 1886 г. за църквата „Св. Архангел Михаил“. За това си деяние той бил съден от тогавашната власт и освободен със застъпничеството тревненски и търновски първенци. „Цар Пенчо“ оставил и редица произведения на златарското изкуство, които го нареждат сред едни от най-добрите куюмджии през епохата на Възраждането. Синът му Христо Пенчев /1836-1912/, брат на издателя Рали П. Казасидес /1810-1870 /Букурещ//, работил светилници, обкови на евангелия и икони, дарохранителници, накити с мотив „Птиче“.

Днес ще ви разкажа за един от внуците на Пенчо Генев Казас – д-р Никола Христов Казасов /1877-септ.1916/, юрист по образование. Сведения за него откриваме на сайта daritelite.bg. Той е роден в Трявна, където завършва прогимназия, а средното си образование получава в Техническото училище в Княжево /дн. кв. на София/. През 1906 г. заминава за Брюксел, където следва в Юридическия факултет. Завършва с научната степен „доктор по право“ и „лисансие по финанси“ (1912). Участва в Балканската война (1912–1913) като запасен офицер. След войната полага държавен изпит и е назначен като кандидат-съдия. През Първата световна война (1915–1918) е ротен командир от 23-ти Шипченски полк. Сражава се в боевете на Южния фронт през 1916 г. и е убит в боя при Кенали. На позицията при Лерин, в навечерието на предстоящите боеве, написва своето завещание (24 септември 1916 г.). „Ежедневно животът ми е изложен на опасност. Ако през настоящата война бъда убит или изчезна безследно, моите наследници да направят следното: да вземат от пощенската застраховка ок. 7 хил. лв. и да се предадат на Министерството на народното просвещение /МНП/ 5 хил. лв. за оформяне на фонд за вечни времена на мое име“. Дарителят желае средствата да се вложат в някое кредитно учреждение и да стоят там, докато лихвите могат да служат за издръжката на един студент от Юридическия факултет на СУ.

Със заповед на МНП от 1 февруари 1918 г. се образува фонд „Д-р Никола Хр. Казасов“. Управлява се от МНП. По неизвестни причини, до 1932 г., сумата на фонда не нараства и към 1 април с.г. тя е 4734 лв. По-късно са закупени облигации от БДЗ (1914 и 1923). Към 1 януари 1939 г. капиталът е 10 106 лв., към 1 януари 1942 г. – 12 596 лв., към 1 януари 1945 г. – 16 586 лв., към 1 януари 1948 г. – 21 хил. лв. Размерът на капитала не позволява да се отпусне стипендия. Фондът е ликвидиран през 1948 г. с вливането на фонд „Завещатели и дарители“ при МНП в държавния бюджет.

 

Подготви

Галина Иванова

* Снимката е илюстративна

115 години от обявяването на Независимостта на България. Народът ликува, а всенародното веселие продължава с дни *

35 години по-късно празникът, нарочен за „царски“, е забранен до 1998 г., когато отново е обявен за официален празник

 

На 22 септември 1908 г. в старата столица Търново, княз Фердинанд и правителството на Александър Малинов се обръщат с манифест към българския народ и тържествено провъзгласяват „съединената на 6-ти септември 1885 г. България за независимо Българско Царство”. С този акт на практика се отхвърлят последните васални връзки с Османската империя.

Когато българските власти завземат източните железници в Южна България, това поражда "известни" икономически противоречия между Австро-Унгария и страната ни.  Дори за кратко стряска Фердинанд, който се страхува да обяви Независимостта. Но правителството вече е решило това да стане на 22 септември 1908 г. в старата българска столица Търново – символичен акт на продължение на Второто българско царство.

Според докладът на Тодорка Драганова (н.с. I степен, краевед), който се съхранява в „Държавен архив” -  В. Търново, с цел психологическата нагласа на гражданството и преди всичко да се подкрепи правителството в този акт, общинската управа в Търново на 12 септември отправя призив „към търновските граждани”, с който ги приканва на събрание, посветено на „премахване на чуждата компания, която експлоатира железниците в България”. То се състои на 14 септември 1908 г. в салона на читалище „Надежда”. На събранието е съставена резолюция и е взето решение, с което се одобряват действията на правителството по отнемане на експлоатацията на Южнобългарските железници от ръцете на ориенталската компания. Избрана е специална комисия, която да представи резолюцията на правителството и да я оповести по медиите. Непосредствено след събранието, във Велико Търново започва  активна подготовка за деня  определен за обявяване на Независимостта. В общината били изградени специални комисии, които трябвало да украсят града, да се грижат за посрещането на гостите и за реда в деня на тържеството.

В нощта срещу 22 септември министър-председателят посреща княз Фердинанд I на яхтата „Хан Крум” край Русе. Оттам цялото българско правителство и князът поемат към Търново. Царският влак, в който пътуват държавниците, прави почивка по маршрута си на гара Две могили. Там Малинов написва манифеста за Независимостта, под който се подписват Фердинанд и министрите.

За тържеството на самия ден, научаваме от търновския учител и бивш кмет на града Евстати Мартинов, цитиран от Тодорка Драганова: „В празнично облекло, българската войска, начело с военната духова музика минава в тържествен марш по главната улица и се  отправя към църквата „Св.40 мъченици” в Асенова махала. Точно в 9 ч. влакът с официалните гости спира на гара „Трапезица”, където и е направен първият препис от Манифеста (съхранява се в Регионален исторически музей – Велико Търново). По стар български обичай, тук на гарата е поднесен хляб и сол. Кметът на града Иван Вителов приветства народните представители, журналисти и членове на Министерски съвет. Официалните гости се отправят към църквата „Св. 40 мъченици”, където княз Фердинанд прочита Манифеста за обявяването на Независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава. След това министър-председателят Малинов прочита отново Манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество. Тържествата по случай обявяването на Независимостта в Търново продължават цели три дни. В тях вземат участие, освен официалните гости и представители от съседни селища, и живи поборници от целия район. Спомените на всички съвременници за този ден завършват почти еднакво с думите: „До късно през нощта продължи празненството и народното веселие”, „Народа ликуваше цели три дни и вярваше в справедливото и прогресивно дело”.

Провъзгласяването на Независимостта е не само голям успех за българската дипломация, но и след него васалното княжество започва да се нарича царство България, а българският владетел вече се титулува - Цар. Княжество България става независима държава начело с коронования цар Фердинанд. Високата порта (Турция), а след това и Великите сили признават официално българската независимост. България е призната за независима от Великите сили и от Османската империя през април 1909 г. Така държавата ни се превръща в пълноправна на другите страни и международният й авторитет се възвръща.

Ето няколко интересни факти около този национален празник:

• Търновската общественост е тази, която полага основите на честването, непосредствено след 22 септември 1908 г., осъзнавайки изключителната значимост на събитието и водена от основателно самочувствие за мястото и ролята на града в него. Това е и единственият празник, който получава своята адекватна оценка още по време на самия акт.

• Любопитен и малко известен е фактът, че само три дни след провъзгласяването на Прокламацията, на редовната си сесия Градският общински съвет на Търново, чиито протоколи се съхраняват в Държавен архив – Велико Търново, одобрява и гласува предложението на двама общински съветници, живописните улици "Фердинанд", "Съборна" и "Митрополска" да се преименуват на "Цар Фердинанд I", а улица-булевард на улица "22 септември". Това на практика е първата проява не само в старата столица, а и в България, ознаменуваща събитието 22 септември.

• Отново от протоколи на Градският общински съвет – Търново, научаваме, че търновци остават удовлетворени от местното общинско начинание, но считат, че то съвсем не е достатъчно за увековечаването на датата 22 септември. Затова главният лесничей от това време предлага да се избере подходящо място залесяване в града, което да напомня на българите за станалото във Велико Търново. Така в извънредна сесия на 1 декември 1908 г. Общинският съвет одобрява предложението и преценява, че най-подходящ за това е хълмът Трапезица, тъй като е не само в непосредствена близост до града за разходка, но е и неразривно свързан с историята на средновековния град.

• На 22 и 23 септември 1909 г. в Търново се провеждат първите тържества в България, посветени на Независимостта. Те се отличават с изключителна пищност, отговаряща на значимостта на събитието.

• За първото честване в града пристигат цар Фердинанд I, царица Елеонора, принцовете Борис Търновски и Кирил Преславски, както и членовете на Министерския съвет. Тържественото отпразнуване включва молебен в националната светиня "Св. 40 мъченици", празненства на Царевец и посещения на височайшите гости на Преображенския манастир.

• Царица Елеонора се среща с най-активните дейци на Търново и изразява желание да дари 60 хиляди лева лични средства при условие, че църквата „ Св. 40 мъченици”, където е прочетен Манифестът за Независимостта, бъде сред първите реставрирани обекти в града.

• По повод празнуване на първата годишнина от Независимостта на България, активно е и търновското туристическо дружество „Трапезица”, което изпраща писмо до Фердинанд І (съхранява се в Държавен архив – В. Търново във фонда на дружеството). Съхраняваме кореспонденция с централното настоятелство на дружество „Трапезица” с царския кабинет, учреждения, организации и дружества за честване Независимостта на България, организиране на туристически събори и излети и др. (21 март 1909 г. - 25 февр. 1911 г.)

• Две години след Независимостта, правителството възлага на художника Харалампи Тачев да изготви художествено Манифеста. Той използва пергамент, специално доставен от Дюселдорф. Манифестът е подписан от царя и членовете на кабинета, скрепен с осем кръгли восъчни печата, в сребърно ложе. Те представляват отделните министерства. Ценният документ се съхранява в богато орнаментиран сребърен тубус, положен в резбовано дървено ковчеже с метален обков, на който са изобразени държавния герб, гербът на Кобурготската династия, дарствен  надпис и украсени елементи. Оригиналът от Манифеста се съхранява в Държавна агенция „Архиви”.

• Пет години след обявяването на Независимостта признателни търновци издигат малък паметник-пирамида, която отгоре завършва с кръст. Този паметник е премахнат през 1952 година. На 3 март 2001 г. по инициатива на юриста Горазд Чолаков, е учреден Инициативен комитет "Независимост" - Велико Търново, с цел възстановяване на паметния знак "Пирамида" на крепостта "Царевец". След учредяването на комитета е извършена проучвателска работа за възстановяване на първоначалното място на паметника, формата и размерите му. Паметния знак "Пирамида" е открит тържествено на 22.09.2002 г. от Симеон Сакскобурготски, а на 16.11.2002 г. инициативен комитет "Независимост" дарява на Община - Велико Търново паметния знак "Пирамида" за стопанисване и поддържане от Историческия музей в града. Документите на инициативния комитет се съхраняват в Държавен архив – Велико Търново.

След Първата световна война празникът е честван едновременно с възшествието на цар Борис III  по нов стил на 5 октомври. Поради тази причина след 1944 г. празникът е обявен за царски и е забранен. И така до 1998 г., когато денят на Независимостта се превръща в един от най-младите празници в новата ни история.

 

 

Боряна Маринова

Началник на отдел „Държавен архив” – Велико Търново

 

* Заглавието е на администратора на групата

Илюстрована пощенска картичка от
обявяването Независимостта на България, 22 септември 1908 г.
Източник: ОДА - В. Търново

Из Протокол на Търновската община
с решение за смяна имената на улици в града
по повод Независимостта на България,
25 септември 1908 г.
Източник: ОДА - В. Търново

Из Протокол на Търновската община
с решение за смяна имената на улици в града
по повод Независимостта на България,
25 септември 1908 г.
Източник: ОДА - В. Търново

Протокол на Търновската община с
решение да бъде отпразнувана
първата годишнина от
обявяването на Независимостта,
14-18 септември 1909 г.
Източник: ОДА - В. Търново

Протокол на Търновската община с
решение да бъде отпразнувана
първата годишнина от
обявяването на Независимостта,
14-18 септември 1909 г.
Източник: ОДА - В. Търново

Писмо от ТД „Трапезица“ –
Велико Търново до Фердинанд І
по повод празнуване на първата годишнина
от Независимостта на България,
септември 1909 г.
Източник: ОДА - В. Търново

Вестник „Зора” /1931 г./
с публикувани материали
по повод отбеляване
Независимостта на България.
Спомени из дневника на
Никола Мушанов –
министър в кабинета на
Александър Малинов за
хода на събитията
Източник: ОДА – В. Търново

Вестник „Зора” /1931 г./
с публикувани материали
по повод отбеляване
Независимостта на България
Източник: ОДА - В. Търново

Цар Фердинанд, царица Елеонора, князете, военни и духовни лица
след молебена в църквата “Св. 40 мъченици” в Търново
по повод годишнината от обявяването на
Независимостта на България, 22 септември 1909 г.
Източник: ЦДА

Цар Фердинанд, царица Елеонора, военната свита на царя и др.
пред митрополитската църква “Св. Петър и Павел”
при дефилирането на войсковите части в Търново
по повод годишнината от обявяването на
Независимостта, 22 септември 1909 г.
Източник: ЦДА

Цар Фердинанд, царица Елеонора и други официални лица,
минаващи през арката на хълма “Трапезица”
по повод годишнина от обявяване на
Независимостта на България, 22 септември 1909 г.
Източник: ЦДА

Цар Фердинанд, царица Елеонора, князете Борис и Кирил,
членовете на правителството, военни, граждани и др.
по време на тържествата по годишнина от
обявяване на независимостта на България, 22 септември 1909 г.
Източник: ЦДА

Цар Фердинанд, правителството на Александър Малинов
и генералитета след тържествен обяд по повод една година от
обявяването на Независимостта на Царство България,
Преображенски манастир, 22 септември 1909 г.
От дясно наляво, първи ред: Цар Фердинанд, царица Елеонора,
принц Кирил, княз Борис, ген. Стефан Паприков;
От ляво надясно, втори ред: Михаил Такев, Александър Малинов,
Андрей Ляпчев, Никола Мушанов;
Трети ред от ляво: Димитър Станчов.
Източник: РБ „Пенчо Славейков“ – Варна

Оригиналът на Манифеста за
обявяване Независимостта
на България се съхранява в
Държавна агенция "Архиви"
Източник: ЦДА

Художествената изработка на Манифеста /1910 г./
е дело на първия български художник-декоратор
Харалампи Тачев /1875-1944/,
ученик на Иван Мърквичка.
Манифестът е подписан от царя и членовете на кабинета,
скрепен с осем кръгли восъчни печата, в сребърно ложе.
Те представляват отделните министерства.
Източник: ЦДА

Манифестът,
художествено оформен от
художника Х. Тачев,
е изключителен шедьовър на калиграфското,
гравьорското, леярското, рисувалното,
ювелирното и занаятчийското изкуство.
Ценният документ се съхранява в
богато орнаментиран сребърен тубус,
положен в резбовано дървено ковчеже с
метален обков, на който са изобразени
държавния герб,
гербът на Кобурготската династия,
дарствен надпис и украсени елементи.
Източник: ЦДА

В началото на миналия век Тревненската управа опитва да осакати емблематичната Даскалова къща

Едно писмо от архива на учителя – краевед Богомил Даскалов, който се съхранява в ОДА – Габрово, разказва за перипетиите му за опазване автентичния облик на емблематичната и до днес Даскалова къща с прочутите си резбени слънца – тавани. Не случайно, тя е обявена за „народна старина“ още през 1927 г. и до днес е перлата в короната на Възрожденска Трявна. Но може би малцина знаят, че в началото на 30-те години на миналия век, тогавашният й собственик – Богомил Даскалов води трудна битка за съхраняване и опазване не само на наследствения си имот, но и на стара Трявна. В писмото си от 23 февруари 1938 г., до директора на Археологическия музей в София, той пространно излага опасността, надвиснала над неговия имот и то не от вчера, а именно - въпросът за запазването на стария, висок зид, с трите бойници /мазгали/, който огражда прочутата тревненска къща, както и масивната й „порта“ със следи от куршуми, предвидени за събаряне, предвид тогавашния регулационен план на Трявна…     

С приемането на Закона за запазване на старините от 1936 г., пише той, „бях се успокоил“, че при прилагането на „плана на Трявна“, обявените за народни старини „постройки“ ще бъдат съхранени и „непокътнати“, ще бъдат оставени за „паметници на миналото ни“. Година по-късно обаче, Б. Даскалов е неприятно изненадан от решението на Тревненския градски общински съвет, начело с кмета Божил Михайлов. От Протокол № 24/12.08.1937 г., утвърден от министъра на вътрешните работи и народното здраве /№19258 от 1.10.1937 г./, обнародван в „Общински вестник „Трявна“ /52,53,54/ от 1937 г. е видно, че дейностите по „благоустрояването“ на Трявна, стартирало още през 1925 г. продължават с „поставяне на бордюри, павиране на улици и площади, прокарване на канали и водопроводи“. Съгласно решението на общинските власти, в раздел „Постилане на улици, булеварди и площади“, или „прокарване на улици и рушение на стари постройки“, както отбелязва Б. Даскалов, попада и улицата около емблематичната му къща: „5. Улицата, която почва от главната улица при кладеница, който е пред къщата на Богомил Даскалов, минава покрай двора на Минчо Недев, покрай двора на н-ците на Момчо Христов и спира срещу моста за „Чучура““. Решението на местната управа предизвиква сериозно възмущение и недоволство у Б. Даскалов, заради опитите да се събарят „обекти на народни старини - паметници“, което е не само „стремление да се уязви интереса“ му, но и този на „държавата“.

От писмото става ясно, че по първоначален план, местната управа  предвижда „продължение“ на въпросната улица, „трасирана по цялата си ширина в двора ми и паянтовата врата /порта/ се отсичаха и падаха вън“, допълва Б. Даскалов. При „една треска на благоустройство“, през 1920-1921 г., той веднага подава жалба до Археологическия музей. Институцията реагира светкавично и местната власт, по „административен ред“, получава нареждане да се спре „трасировката“ на улицата. Освен това, с цел запазване на облика на въпросния квартал, респективно и на Даскаловата къща, Музеят сезира Върховния инженерен съвет, който проучва „щателно“ квартала и „нанася“ в „Плана“ трасирането на въпросната улица. Съгласно предписанията на специалистите, при благоустройствените мероприятия, високият зид и масивната „порта“ следва да бъдат запазени, заради архитектурните и художествените си достойнства. „Тоя портал краси една страница от календара на Държавната печатница от 1937 г., като акварелна рисунка на нашия чутовен художник Щъркелов“, отбелязва в допълнение Б. Даскалов.

Оказва се обаче, че тревогите му не са били напразни и въпреки намесата и разпоредбите на компетентните институции, заплахата не е отминала. Няколко месеца по-късно в дома му, на оглед, пристига инж. Бончев и само след година, Б. Даскалов е изненадан от изготвения нов план, в който въпросната улица е „изместена“ и то така, че „целият зид се махва и става ос на улицата, като се разрушава и цялата порта“… Това е и причината, поради която той пише Молба до директора на Археологическия музей и настоятелно го моли да „стори нуждното“ да се предотврати „тая рушителна благоустройствена регулация“ на улицата пред неговата къща, „както и многото други отбелязани строежи из града“…

И все пак, какво провокира упорството на тогавашната Тревненска управа да осакати една от най-красивите и знакови тревненски къщи, става ясно едва в края на писмото. Разбира се, с уточнението, че това е субективната гледна точка на неговия автор и тогавашен собственик на имота. По думите му, всички перипетии и тревоги, свързани с опитите за посегателство върху Даскаловата къща, са провокирани от „лични интереси на влиятелни партизани съседи“, сред които Ст. Попов – по онова време народен представител и още един тревненец, чието име не се упоменава – „видния земеделец, дружбаш тогава“, който „току – що“ бил купил „къщичката с плевня“, която, според предписанията на Инженерния съвет, била предвидена за разрушаване.

В заключение Б. Даскалов настоява да се предприемат нужните мерки за предотвратяване на „тая рушителна благоустройствена регулация“ на улицата пред неговата къща, „както и многото други отбелязани строежи из града“… Вероятно битката му за опазване облика и целостта на Даскаловата къща е приключила успешно, тъй като въпросният имот, е спасен от надвисналата угроза. През 1960 г. къщата е изкупена от Градския народен съвет, а две години по-късно, на 27 май, Даскаловата къща е отворена за посещения. На 23 октомври 1963 г., именно там е открит Музея за резбарско и зографско изкуство с експозиция „Дърворезба и иконопис“.

За съжаление, къщичката с кладенеца, собственост на Деню Рачев Бояджиев /1833-1918/, бояджия по занятие, за която се споменава в писмото, била откупена от Общината и съборена за направата на парк на името на Пенчо Славейков, където трябвало да бъде поставен и негов бюст - паметник. В резултат на различните благоустройствени мероприятия през 20-те – 30-те години на миналия век, са разрушени и други емблематични сгради с историческа стойност, като например – Тревненският конак /съборен през 1925 г./, заради строителството на парка срещу Славейковото училище, красивата трикатна къща на чорбаджи Христо Кънчев Йончев /съборена през 1930 г./ и др.

 

 

 

Подготви

Галина Иванова 

Даскаловата къща в Трявна, 1960 г.
Източник: ОДА - Габрово

Даскаловата къща /1936 г./, графика, худ. Петър Морозов.
Източник: СМРЗИ - Трявна

Входната врата /портата/ на Даскаловата къща.
Копие на акварела на
худ. Константин Щъркелов от 1937 г.,
дело на худ. Димитър Тодоров

От чардака на емлбематичната тревненска къща се виждат
високият, каменен дувар с бойниците и масивната порта
Източник: sitnikol.com

Архивна снимка от откриването на музей "Даскалова къща",
27 май 1962 г., предоставена от Лилия Вълчева - Петкова

Къщата с кладенеца на Деню Рачев Бояджиев,
съборена заради направата на градски парк
пред Даскаловата къща
Източник: ОДА - Габрово

Сградата на Тревненския конак,
където по-късно се помещава Полицейското управление,
съборена през 1925 г.
Тук е избрана първата градска управа на Трявна след Освобождението.
Източник: Колекция на Павел Енчев

Къщата на чорбаджи Христо Кънчев Йончев, в която на 10 май 1876 г.,
отсяда Фазлъ паша, дошъл с „топовете си“ да „събаря Трявна“,
след разгрома на въстаниците на Дряновския манастир по време
на Априлското въстание. Къщата била съборена през 1930 г.
Източник: ОДА - Габрово

Честит да е празникът на Мъдростта, Вярата, Надеждата и Любовта!

На днешния ден, в който почитаме паметта на Светите мъченици - София, Вяра, Надежда и Любов, честваме и патронния празник на едноименния параклис в с. Бъзовец, строен през периода 2001-2002 г.

Честити да са всички именици днес! Да са здрави и благословени с най-истинските и ценни добродетели – Вярата, Надеждата, Обичта и Мъдростта!

Икона на Светите мъченици -
София, Вяра, Надежда и Любов, 1780 г.,
Тревненска художествена школа, ХГ - Сливен.
Снимката е от книгата на Люба Цанева -
"Зографи от Трявна" /2013 г./

Параклисът "Св. София, Вяра, Надежда и Любов" в с. Бъзовец

Кръстовден е!

Здрави, честити и благословени да са всички именици!

Честит празник! На многая лета!

* Снимка: Камбанарията на църквата "Св. Архангел Михаил" в Трявна. Източник: tovae.bg

Къде почиват костите на легендарния Богдан войвода?

Народната памет е съхранила редица предания за легендарните Цеперански войводи Бойчо и Богдан. Вече ви разказах някои от тях, затова няма да се спирам подробно на детайлите от житието на двамата юначни българи, а ще ви запозная с още една история около трагичния край на Богдан войвода, съхранена в народните предания от Беличанския край. Доколко тези сведения се припокриват с историческата истина, не можах да установя с категоричност. Но проследявайки фактите около смъртта и гроба на Кара Богдан, открих мястото, където, по спомени на стари хора от Белица, записани в средата на 60-те години на миналия век от краеведа Петър Г. Богданов, било препогребано обезглавеното тяло на войводата. Прегледах и други източници по темата, отново прелистих и ръкописа на Митьо Недялков Митев от к. Цеперани, посветен на Цеперанските хайдути, но и там не открих сведения за преместването на тялото на Богдан войвода от лобното му място на вр. „Бели бук“ /източно от Кръстец/, според записките на Петър Богданов, или от м. „Чучура“ край Иванковската пътека в Тревненския балкан /по сведения на Митьо Митев/…

Кара Богдан, както бил известен още Богдан Станчев Стойчев, бил роден през 1827 г., според Митьо Митев, а Петър Г. Богданов пише, че бил раждан около 1831 г. в колиби Цеперани. От малък останал сирак, а майка му се омъжила повторно за Куцар Катароша от к. Уруци /дн. Белица/. Според Беличенската хроника, той израснал в къщата на втория си баща, но по сведенията на неговия внук Белчо Станчев Богданов от Цепераните /1886-1965/, записани от краеведа Митьо Митев, той останал в родната си къща в Цепераните и бил отгледан от дядо си Стойчо. Богдан бил висок и левент юнак, с дългообразно лице, черноок с големи черни вежди и черни „красиви“ мустаци, засукани нагоре. Бил лек и подвижен, обичал да се шегува и да ходи на ръце. Веселял момчетата на хайдушката поляна. „Забивал ножа си на 50 крачки с острието към себе си, спускал в шишането си оловен дрем (куршум), премервал се в острието на ножа, гръмвал и разсичал дрема на две“ – споделя внука му дядо Белчо Ст. Богданов. Взел си за съпруга мома на име Гроздана и имал двама сина – Стоян и Станчо, които на свой ред създали потомство, което може да се проследи и до наши дни. Няма да се спирам на повече детайли от родословието и хайдушките подвизи на Кара Богдан, тъй като вече ви разказах пространно за тях, а и събитията и фактите от всички източници, които успях да открия до момента, се припокриват. Ще припомня само обстоятелствата около убийството на войводата, тъй като имат връзка с „новите“ факти, за които става дума днес.

Едва 20-годишен Кара Богдан се „отделил“ от Бойчо войвода и повел своя чета, с която хайдутувал в продължение на цели пет години из Тревненско, Новозагорско, Търновско, Еленско и Сливенско. Главното му „свърталище“ била къщата на втория му баща Куцар Катароша в едноименната местност край Белица.

През пролетта на 1856 г. Богдан „пуснал слух“, че събира момчета за румъня в Тракия, за да прикрие истинските си намерения, а именно -  сформирането на хайдушка чета. За целта всеки момък, трябвало да си намери сърп, който на тръгване да носи в ръка. В торбите за из път, скътали хайдушката премяна, храна и всичко необходимо за изпълнения с опасности хайдушки живот. Оръжието било предварително скрито в Балкана. За тази си последна чета, Богдан войвода успял да събере 8 момчета, които по сведения на Митьо Митев са: Хаджи Досьо от с. Самсии – байрактар; Тодор Коруто от с. Цеперани; Хайдут Бижо от с. Власатили; Добри Тодоров Солито (Друмчо) от с.Терзиевци; Иван /Кара Иван/ от Трявна /или от Бахреците/; Дроздена - братовчед на Хаджи Досьо; Кольо Добруджанлията и братята Димитър и Боньо Баеви от с. Бойчевци. От статията на учителя – краевед Христо Н. Даскалов – „Стари хайдушки типове из Тревненско“ /сп. „Български преглед“, 1895/, узнаваме и фамилията на т.н. Кара Иван, а именно – Иван Брънека от Трявна /баща на опълченеца Цаню Иванов Брънеков /1852-1927/… По всяка вероятност Петър Г. Богданов е използвал именно тази статия, като основа на своя труд „По хайдушките пътеки из Тревненския балкан“ /1983 г./, като през годините – от началото на 60-те, когато е започнал да записва спомените на стари хора от Беличенско по темата, е допълвал с още факти и предания историята от Хр. Даскалов, отпечатана през 1895 г. 

Но да се върнем на последната битка на легендарния тревненски войвода Кара Богдан. Събраната от него дружина, потеглила през Балкана на „румъня“ в Тракия. Когато стигнали до хайдушкото сборище на Кръстец, момците захвърлили сърповете, облекли хайдушката премяна, а Досю Дроздена развял зеления байрак. След полагането на хайдушката клетва, дружината отново поела на път. Обрали няколко махлебашии из тревненските колиби, а на път за Късовци, срещнали Дечо Махлебашията, от същите колиби, и му взели 300 гроша. Той решил да отмъсти на хайдутите, събрал колибари и заедно с Ибрахим Бюлюкбашията от Трявна, тръгнали по дирите на Кара Богдан. Когато стигнали Кръстец видели група „лопатари“ от Дъскарите, които сечели „големи буки, бичели ги на дъски“ и от тях правели дървени лопати за мятане на хляб в пещите. От дума на дума, разбрали, че войводата Богдан току що ходил при тях за хляб и заминал в гората. Така преследвачите му открили дирите на хайдутите и се захванала люта битка. Част от четниците се уплашили и избягали, а Кара Богдан, ранен в гърдите, се скрил зад една купа сено. Но охканията и предсмъртните му хрипове, го издали. Сам Ибрахим Бюлюкбашията му отрязал главата и я занесъл, побита на кол в Трявна.

Сведенията за последната битка на легендарния войвода, по спомени на внука му Белчо Ст. Богданов, допълват историята, разказана от Христо Н. Даскалов и Петър Г. Богданов, но на места, фактите се разминават. Според дядо Белчо, убиецът на Кара Богдан бил Станю Бичкиджията, хайдутин от четата на Бойчо войвода, родом от с. Пчелински рът. Именно той се наел да убие войводата, след уговорка с Ибрахим Бюлюкбашията, тъй като отлично познавал мястото, а и хайдутите. Улучил Кара Богдан в корема, а войводата познал „гласа“ на пушката му и заръчал на своите момчета да бягат и се спасяват, но жестоко да отмъстят на Станю. Турците открили Богдан все още жив и го повели надолу през гората към Иванковата пътека, но в местността „Чучура“, той издъхнал. Тогава Ибрахим Бюлюкбашията му отрязал главата и я сложил в една козинява торба. На път за Трявна, минали през с. Клъшка река, а оттам се отправили към Цепераните, където жестоко измъчвали жена му, да каже къде е скрито хайдушкото имане. Впоследствие, главата на войводата била погребана в неговата градина, на около 60 метра от къщата, а мястото било оградено с „прави, плочести камъни“. Внукът на войводата, дядо Белчо обаче, чувал и друго предание, а именно, че главата на Богдан войвода била донесена в Цеперани за назидание, но после била отнесена в Трявна. На път за града, минали през Белица, където я показали на дядо Куцар Катароша - вторият баща на Богдан войвода и верен ятак на хайдутите. Той с нищо не издал, че разпознава войводата. Когато я занесли в Трявна, я побили на кол, до долния каменен мост, и там стояла известно време за назидание на раята. После тя била погребана в двора на църквата „Св. Георги“. Според записките на Митьо Митев обаче, след известно време, „неговите другари“, взели главата от Трявна и я погребали „по християнски“ в Цепераните.

По времето, когато събирал сведения за хайдутите в Тревненско, Петър Богданов, разговарял и със свещеник Христо Кънчев /1903-1985/ от църквата „Св. Георги“ в Трявна, който споделил, че е „чувал за заровени такива глави“ в двора на храма, но нито знаел на кого са, нито къде са погребани /според Беличенската хроника, заедно с главата на Богдан войвода, на Долния мост, били побити на кол още две хайдушки глави, чии обаче, е неизвестно/.

Тялото на войводата било погребано от неговите другари – хайдути на мястото, където издъхнал /според М. Митев – в м. Чучура“ край Ивановската пътека, а според П. Богданов – на вр. Бели бук/. Оградили го с камъни, за да „не се заличава“ и да знаят минувачите по Иванковата пътека, къде е гроба на Богдан войвода.

След Освобождението, пише Петър Г. Богданов, по инициатива на Христо Иванов от к. Дръндари, чиято майка била дъщеря на дядо Куцар Катароша, тленните му останки били пренесени от м. „Бели бук“ в с. Белица и заровени в черковния двор на църквата „Преображение Господне“ /1863-1875/ - „откъм дола, между черковната килия и гроба на Колю Денев – един от инициаторите за построяването на църквата“, който, уви, не е запазен до днес. „На гроба му, в самия дувар, бил зазидан иконостас от бигор с пизулче и желязно кръстче, за палене на свещи, запазен и до сега“ – пише още Петър Г. Богданов и допълва, че сведенията за препогребването на тялото на легендарния войвода в черковния двор в Белица, са по спомени на Недю Попдимитров, син на един от най-дългогодишните свещеници в Беличенската църква - Димитър Попиванов /1876-1935/, родом от Фъревци, който започнал да служи в храма от 1897 г.

В записките на краеведа Митьо Н. Митев, не се споменава нищо за подобно препогребване, което предвид факта, че са писани основно по спомени на внука на легендарния Кара Богдан, звучи озадачаващо. Нищо по въпроса не споменава и Хр. Даскалов. Но понеже в сведенията на Петър Г. Богданов липсва точната година на евентуалното препогребване на обезглавеното тяло на войводата, а и не успях да открия кога е бил построен дуварът, ограждащ църковния двор, няма как да установя дали и до колко Беличенските предания се припокриват с някои от историческите факти и събития. Неоспорим факт, обаче, е „иконостасчето“ от бигор, зазидано в на места рухналия дувар на църквата в Белица, чието местонахождение и описание, съвпада напълно със сведенията, записани от Петър Г. Богданов. Липсва само „желязното“ кръстче, което със сигурност е погубено през годините… А аз си мисля, че колкото и трудно доказуемо да е това препогребване, предвид факта, че едва ли някой ще се наеме или позволи разкопки на това място, паметта на юначния балканджия Кара Богдан, чието тяло и глава били погребани отделно, на две различни места, заслужава едно свято място за поклонение, макар и само по предание, което да спомня на нас, днешните, че е имало и едни други времена, когато свободата е била скъп блян, заплатен с кръвта на стотици свидни жертви…

Вечна им памет!

 

 

Подготви

Галина Иванова

Богдан Войвода

Къщата на Богдан войвода, 2016 г.
Снимка: Делян Маджаров

Църквата "Преображение Господне" в Белица /1863-1875/

"Иконостасът" от бигор в църковния дувар, оцелял и до наши дни.
Липсва само "желязното кръстче"...

На това място, по предание от краеведа на Беличенския край -
Петър Г. Богданов,
били препогребани костите на Кара Богдан