138 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия

В настоящата публикация, посветена на Съединението - едно от най-значимите събития в следоосвобожденската история на България, разказваме спомените на Андрей С. Цанов /1842-1933/ - изтъкнат български политик и общественик, близък приятел на Петко Р. Славейков, за събитията около обявяването на Съединението. В следващите редове ще прочетете за ролята и заслугите на първия български княз Александър I Батемберг, за съпротивата и предателството на „братска“ Русия, довело до единението на княз, войска и народ в името на националния интерес. Текстът, който се публикува без редакторска намеса и в стилистиката на изказа от онази епоха, поставя редица теми за размисъл пред нас, днешните потомци на онази, другата - забравената България… Какви сме били, какви сме и какви ще сме утре?! Е, ли единението химера?!

Светла им памет на някогашните радетели на Съединена България! Заслужаваме ли я днес, по-разединени от всякога…

                                                        * * *

„Haпредъ, или съединенъ животъ, или съединена храбра смърть!“

 

Знае ся, че България бе разделена отъ Берлинский Конгресъ, и че една отъ областите ни бе кръстена Источна Румелия. Тъзи област ся управляваше по единъ Органически Уставъ. Върховната и власть бе въ ръцете на единъ Генераль Губернаторъ, назначаванъ по за 5 години отъ Високата Порта и удобряванъ отъ силите. Имаше едно Народно Събрание отъ 56 представители, отъ които 36 избирани отъ народа. Първий Генералъ Губернаторъ бе известнийть нашъ съотечественникъ Князь Богориди. Управлението му беше въобще много добро, при всичко, че и той срещаше разни мъчнотии и обезсърдчения. Некои консули ся обхождаха къмъ него като господари и заповедници. Те често беха противни на плановете и мерките му за добро народно управление. А като за доброто на страната той бе принуденъ да работи понекога противъ техните желания, той падна въ немилость у техъ.

Петгодишний срокъ на Князь Богориди, като Генералъ Губернаторъ, дойде на свършвание. Некои тогава почнаха силно да агитирать между населението противъ него, тъй щото той да не ся избере вторий път. Между главните деятели въ това дело беха и некои русси. Тези агитации земаха най-големъ връхъ презъ 1884 год. За да сполучать по-лесно между населението, те събудиха у народа мисъльта за съединение съ Княжеството. Те пращаха некои да тропать за това съединение дори и по европейскить дворове. Народътъ въ Источна Румелия, като верваше въ доброжелателството на дейците, въобще слушаше думите на агентите и техните помощници. Вълнението за това съединение бе твърде големо, и то не само въ И. Румелия, но и въ Княжеството, гдето тоже ставаха събрания по този въпросъ. Дейците сполучиха добре въ цельта си тогава; Съединението не стана, но Князь Богориди ся испъди и на неговото место ся избра за губернаторъ другъ известенъ съотечественникъ, Г-нъ Г. Крстевичъ.

Честитата идея за съединението силно ся събуди у народа. Въ същность народътъ всекога е мислилъ че разделението му бе неправедно и неестественно, и че кога и да е той пакъ ще ся съедини, но той мислеше да потърпи за по-дълго време. Събитията и вънкашните вмешателства, обаче, го събудиха изново, и той усети че е дошла минутата за тъзи важна стъпка.

Планътъ за това съединение ся скрои отъ некои народни водители, които имаха на своя страна целото българско население на областьта и на Княжеството. Некои отъ тези водители беха  Д-ръ Странски /Георги Странски/, Д-ръ Янкуловъ /Георги Янкулов/, Д-ръ Чомаковъ /Стоян Чомаков/; Офицери: Николаевъ /Данаил Николаев/, Филовъ /Димитър Филов/, Муткуров /Сава Муткуров/ и Райчо /кап. Райчо Николов, убит в Пловдив по време на Съединението на 6 септември 1885 г. - застрелян пред днешната централна поща на града/; Г-да: Груевъ /Йоаким Груев/, К. Пеевъ /Костаки Пеев/, З. Стояновъ /Захари Стоянов/, Д. Юруковъ /Данаил Юруков/, Г. Дончевъ /Георги Данчов – Зографина/, А. Самоковецъ /Атанас Самоковлиев/ и други /Бел. Г. Иванова –  След обявяване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България, под скиптъра на княз Александър I /6 септември 1885 г./, е съставено Временно правителство в следния състав: Председател - д-р Г. Странски, подпредседател д-р Ст. Чомаков и членове: майорите Д. Николаев, Д. Филов, С. Муткуров и Р. Николов, И. Груев, К. Пеев (кмет на Пловдив), д-р Г. Янкулов (председател на Областното събрание), З. Стоянов, Д. Юруков, Г. Данчов, А. Самоковец, Г. Бенев. Два дни по-късно на мястото на убития Р. Николов, майорите Филов и Муткуров, които заминават за границата, са назначени П. Р. Славейков, кап. К. Паница и Д. Ризов. Майор Д. Николаев става главнокомандващ румелийската войска/.

Часътъ дойде. Знакътъ ся даде, и делото ся извърши най- сполучливо безъ смущение и безъ кръвопролитие, съ исключение на една две жертви. Между 5-й и 6-й Септемврий, 1885 год., Генералъ Губернаторътъ ся свали и ся испрати въ село Гольмо Конаре, а властьта на управлението зема единъ привремененъ Народенъ Коммитетъ. Некои отъ първите думи на Коммитета къмъ народа беха:

„Братия!

Часътъ за нашето съединение удари. Чуждото Румелийско Правителство е свалено. Вместо него е обявено Съединението съ Българското Княжество подъ скиптъра на Българский Князь, Негово Височество Александръ I“.

Прокламацията правеше живо възвание къмъ народа и войската въ И. Румелия за задружность и съдействие. Опълченците направиха същото. Войската ся събра и даде клетва за верность на Князь Александра I. Всички викаха: „Ha предъ! Богъ ще увенчае съ сполука това священно дело!“.

Първата стъпка следъ това бе Коммитетътъ да съобщи на Князь Александра станалото, и да го помоли той да земе и онъзи область подъ покровителството си и властьта си. Тези беха едни отъ най-важните и най-критическите минути в князуванието на Князь Александра I, и ние ще видимъ какъ той постъпи въ тези важни за отечеството ни минути.

Тука не може да ся не спомене единъ фактъ, и то единъ отъ най дивните въ светската история. Руссия горчиво и най-енергически ся обяви противъ това съединение. Същата сила, която на десно и на лево прогласяваше че работеше само за собственно наше добро, която бе съчинила и подписала Санъ-Стефанска България за наше добро, на която агентите преди неколко месеци най-деятелно работиха за това съединение, пакъ все само за наше добро, сега, когато това съединение стана, тя най-горчиво възстана противъ него. Руссия ся запретна за съхранението на Берлинский Договоръ! Тя повикна всичките русски офицери изъ България и систематически настоява предъ Портата да прати въ И. Румелия турска войска за да ни смири, и работи предъ европейските дворове за усуетявание на святото ни народно дело, и то все пакъ за наше добро! Чудно, но истинно.

Най-напредъ другите сили не поверваха думите на Руссия, като мислеха че тя ги лъжеше, и ся приструваше че ужъ не удобрява Съединението. Но щомъ разбраха че тя не ся шегуваше въ тъзи работа, то поведението и въ този случай изненада и очуди света даже повече отъ преврата въ Пловдивъ.

Никой, може би, не биде изненаденъ отъ това русско поведение толкова колкото наший народъ. Всекой ся питаше, истина ли е това? Защо нашата Освободителка постъпва тъй? Мнозина слабодушни, па и по-дързостни, казваха, горко ни, като Руссия е противъ насъ!

Защо Руссия постъпи тъй враждебно и пакостно противъ млада, малка и слаба България е въпросъ, върху който писательтъ предпочита да не говори тукъ нищо.

Нека кажемъ че както Европа тъй и Князьтъ ни биде изненаданъ отъ преврата въ Пловдивъ. Той, наистина, знаеше до некъде горещото желание на народа, но не мислеше, че бе дошло времето за такова важно дело, и съветваше водителите да почакать, като знаеше настроението на Европа. Той наскоро бе ся върнялъ отъ една обиколка по Европа, и тогава ся намираше въ Варна. Тамъ той прие първото известие за станалото и молбата да стане князь и на онъзи область.

Онези са били едни отъ най-важните минути презъ живота му. Г-нъ Гирсъ бе му казалъ че за съединение не биваше даже и да ся мисли, и той, безъ да знае точно какво ся кроеше въ Пловдивъ, ся обещалъ Гирсу да въздържа народа. Самите негови думи показватъ въ какви недоумения се е намираль този младъ Вождъ въ онова време, когато приелъ известието за възстанието и молбата да отиде въ Источна Румелия. Ето некои отъ думите на Князь Александра за онзи случай.

„Въ Варна съвсемъ ненадейно получихъ известие за планъть (на съединението), и то три дни преди преврата. Веднага проводихъ свой поверенникъ въ Пловдивъ и го натоварихъ да съобщи на главатарите заклетите думи на Г-нъ Гирса, и ги съветвахъ да ся оставятъ привременно отъ предприятието… Азъ направихъ всичко, което ми бе възможно, за да спра движението въ Источна Румелия. Но работата излезе съвсемъ другояче. Преди още да пристигне пратенникътъ ми въ Пловдивъ, получихъ една телеграмма отъ привременното правителство, което ми съобщи стананалото и мя покани да приема управлението и да ся поставя на чело на движението. Какво да правя? Два часа размишлявахъ върху работата (която никакъ не носеше отлагание Б.Р.), и най-после ся решихъ да взема властьта въ ръцете си. Азъ бехъ напълно убеденъ че ако отблъсна поканата, то не ми остава друго нещо освень да ся откажа отъ Българската корона и да напустна минутно страната… Българский народъ щеше да мя свали отъ престола… Също така знаехъ добре, че въ случай на приеманието ми управлението, тоже, мя грози опастность да изгубя короната. Положението ми ся намерваше въ опасность и въ двата случая. Но незабавното ми решение беше необходимо нуждно, и ако излезе за приеманието ми властьта въ Источна Румелия, то ся основава на следующить важни причини. Азь познавахъ добре страната си и предвиждахъ, че Румелийското движение ще вземе ужасенъ край, ако отблъснж властьта. Усещахъ, че „безъ мене грозеше анархия: съ мене бе сигуренъ мирътъ и тишината. За това приехъ поканата на привременното правителство въ Источна Румелия".

Думите на Князь Александра, който най-добре знаяше какъ е била тъзи работа, са ясни. Те най-категорически оборвать обвиненията които некои дипломати хвърлятъ върху този Вождъ, че ужъ той билъ излъгалъ Г -нъ Гирса, русский министръ, и че не устоялъ на думата си. А най-скърбното е, че и на некои българи жлъчката ся подигнала по причина на тъзи измама! Види ся, наистина, като че Князь Александръ не устоялъ на думата си, но въ същность не е тъй, защото явно ся види отъ думите му, пакъ и всекой безпристрастенъ българинъ добре знае, че работить на възстанието не зависеха само отъ него, и че той не можеше да не постъпи тъй. Даже и онези безпристрастни критици, които приематъ че Князьтъ не устояль на думата си, казвать че никой другъ человекъ не е ималъ повече и по-важни причини за извинение отъ колкото този Вождъ имаше за действието си въ този важенъ за България случай. А най-малко право имать руссите да обвиняватъ Княза за това съединение, защото те са които, както съмъ казалъ, тикнаха народа въ това движение.

И тъй, князьтъ ся решилъ да приеме просбата на Румелийското население съ цель да предвари анархията и ужастните кръвопролития. За него имаше опасность и на двете страни, но той ся решава да земе страната на народа, който справедливо ратуваше за съществуванието си. Колко благородно и человеколюбиво дело!

Следъ дълги и тежни размишления, ето що отговаря Князьтъ на Румелийското поканвание.

„Въ името на священното дело, азъ моля да ся пази реда и тишината въ страната до пристигванието ми въ Пловдивъ. Нека Богъ бъде сь нась!"

Това е първата часть на първата телеграмма. Въ втора телеграмма той казва: „Отъ Търново ще ви испратя официялнийтъ актъ за проглашение на Съединението!".

Съ това Князь Александръ взе на себе си отговорностьта за последствията на Румелийский превратъ, отговорность най-важна въ много отношения. Той зема тъзи отговорность, ако и да знаеше твърде явно, че европейските дворове, включително и русскийте, беха съвсемъ противни на това дело.

Но той я зема съ надежда дано спомогне на народа си, който беше вече влезълъ въ опасностьта. На 8-й Септемврий, 1885, Н. Височество издаде отъ Търново прокламация, въ която съобщава на народа и на двете Българии станалото въ Пловдивъ, прави възвание къмъ патриотизьмътъ за задружното действие на всички, и свършва съ думить: „Нека Богъ ни бъде на помощь въ това трудно и велико предприятие!".

Безъ да ся бави въ Търново, Негово Височество ся отправи незабавно за Пловдивъ, гдето съ нетърпение желаеше да стигне часъ по-скоро преди да са ся случили некои особни неприятности или кръвопролития. По пътят той всекъде биде посрещань и испращанъ съ въсхитителни „урра" и „Богъ да баде съ тебе и делото ни". Той най-тържествено влезе въ Пловдивъ на 9-й Септемврий.

Щомъ пристигна въ Пловдивъ, той ся захвана деятелно на работа въ трудната задача. Всекой ся боеше че Войната съ Турция е неизбежна. Опасностьта отъ възстание между Турците въ И. Румелия, тоже, беше много голема. Въ този критически случай, Князьтъ показа дипломатическата си способность, както въ други случаи е показалъ войнишката си, като употреби всеко усилие за да предвари всеко сблъсквание. Той незабавно испрати до Султана една дълга телеграмма, чрезъ която му съобщи станалия преврать,  заяви най-тържественно че този преврать не бе насоченъ противъ правителството на Негово Величество, поръчителствува за миръть и спокойствието на двете страни, и верноподданнически моли Негово Величество да покаже още веднъжъ безграничната си милость и да удобри Съединението.

Той усещаше че това не стигаше, и че требваше да ся повлияе на добро турското население въ областьта. Затова той още на първий день следъ пристигането си посети главната турска джамия и заповеда да ся отслужи молебенъ за Султана. Това негово дело много трогна турците въ Пловдивъ и другаде, и некои явно си казвали, „Ако е тъй, че той носи братски обичъ и правда, то нека биде благословенъ отъ Бога“.

Окръжните управители, като те и българското население били уплашени да не би турците да възстанатъ, искаха отъ Князьтъ да заповеда обезоръжаванието на турското население въ областьта. Князьтъ не позволи да стане това. Тогава той поканилъ при себе си главний турски мюхтия и показалъ му телеграммите на управителити. Мюхтията побледнялъ.

„Вие виждате какво ся иска отъ мене“, казалъ Князьтъ. „Азъ съмъ билъ всекога благодаренъ отъ поведението на Мохамеданските си подданници, та затова и запретихъ обезоръжаванието имъ. Ще злоупотребятъ ли доверието ми?“.

„Господарю", отговорилъ мюхтията, „ние напълно ся убедихме, че сте доброжелатель на мохамеданците, и за това Ви любимъ като баща. До когато ся намервате Вие въ Источна Румелия, никой мохамеданецъ нема да потегли противъ Васъ оржжието си". Така и биде.

Освень дипломатическите мерки гдето требваше, Князьть най-деятелно земаше и военни мерки. Това бе необходимо нуждно, особно като русското правителство силно подстрекаваше Портата да прати войска въ И. Румелия. Войската ни ся мобилира до колкото вече можеше добре, й ся расположи по турските граници въ следующите главни места: Търново-Сейменъ, Пловдивъ, Ямболь, Кюстендилъ, и около Самоковъ и Дубница. Всекой очакваше кога ли ще загърмятъ топоветь между България и Турция.

Тукъ, тоже, требва да ся спомене единъ скърбенъ фактъ. Вередъ най-големъ огънь върху главата на народа и на Князьтъ ни, и точно когато храбрийтъ ни вождъ почна мобилизацията на войската за отбрана въ случай на нападание, отъ русското правителство, както загатнахъ по-горе, ся издаде заповедь да си отидатъ всичките русски офицери, и да ни оставять сами. Нема нужда тука да расправяме и доказваме, защо руссите постъпиха тъй спрямо насъ въ тези критически времена. Кояндровци и съдружие знаяха, а сега и целъ светъ знае, защо те тъй постъпиха. Не ще питание, че тъзи русска мерка дойде върху правителството и народътъ ни като светкавица, още повече че никой отъ насъ не си даже помислюваше, че нашата освободителка щеше да направи такова нещо, особно въ такива опасни за отечеството ни минути. Пуста чоловеческа измама и человеческо заблуждение!

Безъ всеко колебание, тези русси са очаквали да извика и народътъ и войската ни „безъ васъ не можемъ: заповедайте ни що искате“. Тези русси са си мислили, че никоя рота войници нема да тръгне подиръ български офицеринъ, и уверява ся че некои отъ техъ съ очудвание казвали единъ на другъ и на некои отъ войската ни: „Я виждъ, отивать! Абе подиръ какви водители сте тръгнали?". Те, обаче, бидоха измамени. Те забравили че Българина преди всичко е Българинъ. Наистина за малко време и народътъ и Князьтъ ни бидохме страшно обесърдчени. И какъ да не бе така? Турция, Европа и сама Руссия съ сърдце и душа противъ насъ: страшна мисль! Наистина, некои отъ силите не беха явно противъ насъ, но те и не беха явно за насъ, ако и да ся показваха донекжде благорасположени.

Този страхъ, обаче, не ни обезсърдчи конечно. Съ храбрий си вождъ и храбрата си войска на чело, народътъ ся одушеви най въсхитително въ святото дело за запазвание на отечеството. Князьтъ назначи нови началници задружно съ които тикаше делото напредь. Князь, войска и народъ станаха като единъ человекъ. Колкото повече усещахме усамотението си и натиска отъ неприятелите си отъ вънъ, толкозъ повече ся сближавахме помежду си; колкото повече усещахме справедливостьта на делото си, толкозь повече всекой викаше: „Haпредъ, или съединенъ животъ, или съединена храбра смърть!“. Нищо друго не пояснява толкозъ добре значението на думите „Съединението прави силата ".

Въ тези опасности за отечеството ни, благороднийтъ и симпатичнийтъ ни Вождъ показа и по единъ другъ и най-трогателенъ начинъ колко милъ е билъ за него народътъ ни.

Той съобщилъ на дипломатическите агенти, че бе готовъ да пожертвува короната си и да излезе изъ България, само ако великите сили щяха да припознаятъ и гарантирать съединението и самостоятелностьта на България. Такива случаи са най-голяма редкость въ историята.

Въ средъ тези мъчнотии и обезсърчения почти отъ всекъде отъ вънъ, всредъ големите напрягания за добрата организация на народните сили за избавяние на отечеството отъ страшната опасность, отъ северните страни дойде като гръмъ и друго оскърбление и обезсърдчение. Князьтъ бе чиновникъ въ русската войска, но презъ Октомврий онъзи година дойде отъ Петерсбургъ известието че по заповедь на Царь Александра III, Князь Александръ І ся отчислилъ отъ русската войска. Нeма нужда да расправаме съ каква цeль русский царь е направилъ това, нито колко дълбоко то оскърби князьтъ и народа ни. Князьтъ и правителството му можеха да отговорять съ подобно оскърбление, но тe понесоха всичко търпeливо за доброто на отечеството. Казват че русското правителство поканило Германия и Австрия да сторять същото, но тези сили категорически отказали да направятъ такава грозна и неучтива обида.

Ние можемъ само да си въобразимъ като какви грижи са тежали на умътъ на Князь Александра, тъй като той взе отговорностьта върху себе си. Той кръстосваше Источна Румелия, приготвяше и убодряваше войската за бой, и всечески насърдчаваше народътъ въ делото. Единъ приятель, който е стоялъ до самий Князь, когато той е правилъ смотъръ на войската при Ямболь, ни дава следующето.

„Князьтъ беше на коня си и войскити маршируваха на самъ на тамъ и често минуваха покрай него. Той ся виждаше доста загриженъ. Телеграмми почти непрестанно му ся доносваха. Той ги отваряше и прочиташе, като въ същото време наблюдаваше движенията на войските. Азъ часто го погледвахъ въ лицето и не можехъ да не забележа разните вълнения въ душата му. При прочитанието на некои телеграмми лицето му ставаше червено, а при прочитанието на други той побледняваше. Това лице изрисуваше вътрешните му вълнения“. Сърдцето на человека неволно отива къмъ тъзи картина.

Благодарение, злото не дойде отъ гдето го очаквахме. Султанътъ и правителството му показаха въ този случай най-голема политическа мъдрость. При всичко че имаха пълно право да навлезать съ войските си въ И. Румелия, и при всичко че некои високостоящи русси, сърби и други никои ги подстрекаваха да сторятъ това, те ся въздържаха отъ такава глупава постъпка, която и насъ щеше да повреди, но и темъ щеше да струва много скъпо. Те ся доверяваха на думите на Князь Александра и правителството му, и чуха съветите на некои наши и техни искренни приятели. Безъ да говоря върху тъзи точка повече, ще кажя че съ това си те направиха големо добро и на себе си и на насъ.

 

Андрей С. Цанов

Из книгата „Първий български князь или Очерки из историята на първите седем години на свободна България съ Приложение за партиите и за длъжността на всекой Българин“, Пловдив, 1895 г.

Княз Александър I Батемберг
Източник: Национален литературен музей

Д-р Георги Странски -
Председател на Временото правителство
в Пловдив, 1885 г.

Д-р Стоян Чомаков - член и подпредседател
на Временното правителство
Източник: plovdivtime.bg

Генерал Данаил Николаев - член на
Временното правителство
в Пловдив, 1885 г.
Източник: НБКМ

Подп. Димитър Филов - член на
Временното правителство
в Пловдив, 1885 г.
Източник: НВИМ

Подп. Сава Муткуров - член на
Временното правителство в
Пловдив, 1885 г.
Източник: НБКМ

Капитан Райчо Николов - член на
Временното правителство
в Пловдив, 1885 г.
Източник: НВИМ

Йоаким Груев - член на
Временното правителство
в Пловдив, 1885 г.
Източник:
Институт за исторически изследвания

Костаки Пеев - член на
Временното правителство
в Пловдив, 1885 г.
Източник: saedinenieto.bg

Д-р Георги Янкулов - член на
Временото правителство в Пловдив, 1885 г.
Източник: saedinenieto.bg

Захари Стоянов - член на
Временното правителство в Пловдив, 1885 г.

Данаил Юруков - член на
Временото правителство в Пловдив, 1885 г.
Източник: ЦДА

Георги Данчов – Зографина,
съратник на Левски -
член на Временното правителство
в Пловдив, 1885 г.

Атанас Самоковлиев,
първи кмет на Пловдив -
член на Временото правителство
в Пловдив, 1885 г.
Източник: ЦДА

Георги Бенев - член на
Временното правителство
в Пловдив, 1885 г.
Източник: httpsaedinenieto.bg

Петко Р. Славейков -
член на Временното правителство
в Пловдив, 1885 г.
Източник: НБКМ

Коста Паница, Захарий Стоянов и Димитър Ризов,
лятото на 1885 г. в Пловдив
Фотограф: Димитър Кавра

Прокламация за формиране на
Временното правителство на
Източна Румелия от 6 септември 1885 г.

Манифест на княз Александър І Батенберг
към българския народ за провъзгласяване
на Съединението на
Княжество България с Източна Румелия

Юбилеен лист по случай 40-та годишнина
от Съединението, 1925 г.
Дейците на революционния комитет:
Захарий Стоянов, Иван Антонов, Иван Арабаджията,
Иван Стоянович, Чардафон, Коста Паница, Димитър Ризов,
поп Ангел Чолаков, Петър Зографски,
д-р Тодор гатев, Спиро Костов,
Спас Турчев, Недялка Шилева (Чардафонова),
А. Мумджиев, Ст. Празов.
Източник: ЦДА

Макетът за паметник на Съединението,
издигнат в естествена големина по проект
на скулптора Кирил Тодоров, 1939 г.
Източник: ОДА - Пловдив