Рухналите „мостове“ на българщината

Наближава един от най-личните църковни празници – Димитровден. И фейсбук ми напомня за една есенна разходка, от преди девет години, в енигматичното Тревненско селце – Скорците. Красиво е било, красиво е и сега. Не крия, че е сред любимите ми тревненски селца. Не крия и тъгата си по все още неслучилия се, дългоочакван ремонт и реставрация на красивия му и достолепен храм, на името на Св. Димитър. По една или друга причина „синята църква“, все още ожида своето спасение. Дано го дочака… Още по-нерада е съдбата на нейната „посестрима“ по име и по съдба – черквата в село Фъревци. Там, като че ли никой нищо не чака…

Няма да споменавам имената на майсторите, които са ги градили, не защото е маловажно, а защото днес е по-важно и потребно да умуваме за съзидание и спасение, а не за отрицание, деление и рушене. Или, както право е рекъл уста Колю Фичето – нека не градим „толкоз дувари“, които да ни разделят, а повече мостове – „да ни събират“… И майсторите градили и за след себе си. Сбирали тайфите си и миряните, и всички заедно, сбъдвали своето настояще и бъдеще. Подпечатвали с камък, марангоз и краска вярата си. И надеждата за Свобода и Просвещение. Някои подписали имената си, за да ги помнят и споменават в молитвите си бъдните, други оставили сал сърце и душа по снагите на святите градежи. Днес и едните, и другите са пепел и памет. Памет, която рядко спомняме и тачим…

Век и отгоре ни дели от предците, съзидали въпросните две черкви. Нито е много, нито е малко, та да сме толкоз различни. Отвърнати от Дух и от Вяра, от Родолюбие и ценности… Не ми се мисли как ще кръстят нашето време след време историците. Не ми се мисли и какво ще оставим след себе си – върволица от имена и съдби, повечето ялови…

Гледам снимките на църквата в Скорците, полузаличеният стенопис на Св. Димитър на входа на храма с името на ктитора му – „Иван Нидялков“ и се опитвам да си представя що за човек е бил той. Едно име и толкоз. Може би е син на един от инициаторите за построяването на черквата – Недялко Русинов, а може и да не е. Надявам се, все за някого това име да е памет. Но и само то да е оцеляло във времето, достатъчно е. Ярка следа в летописа на вечността. Пък нашите следи са като стъпките в пясъка… Безименни и Нетрайни. Как удържаме и ще удържим това титанично минало? С какви сетива съзерцаваме настоящето и бъдещето? Знам ли… Днес храним духа си предимно с хляб и зрелища, които не са градиво и коливо за ничий свят. Пък свят без устои, е обречен на гибел и безвремие. А може да е и иначе. Винаги може. Докато съвсем не сме прекъснали нишката, която ни държи при корените в сакралните олтари на българщината…

  

Галина Иванова

Полузаличеният стенопис на входа на
църквата "Св. Димитър" /1876 г./ в Скорците
с името на неговия ктитор - Иван Нидялков

Камбаната на църквата в Скорците, на която
чак сега забелязах полузаличеният образ на светец,
предполагаемо - Св. Димитър...
Градежът на камбанарията започва през 1936 г.
от предприемача Ангел Денев от Куманите.
220-килограмовата камбана е отлята в
камбанолеярната фабрика на Атанас Алексов в София.
Средствата, на стойност 21 000 лв. са
дарени от габровския фабрикант Христо Райков,
родом от Томчевци.
Дарение прави и Тревненската популярна банка

Пропуканата черковна снага на храма в Скорците...

Скулптрираната птица на фасадата на Скорченския храм...

Църквата "Св. Димитър" на Първомайстор Генчо Кънев в Скорците
ожида своето спасение от разрухата и забравата...

Оцеляла част от стенописната украса
на църквата "Св. Димитър" в с. Фъревци
Снимка: Жоро Хаджиев

Като по чудо е оцелял и проскинетарият
във Фъревската черква...
Снимка: Жоро Хаджиев

Безвремие, забрава и разруха,
вещаят църковните двери в Скорците...
Снимка: Жоро Хаджиев

Достолепната църква "Св. Димитър" на
майстор Стоян Божков от Армянковци в с. Фъревци /1850 г./
Снимка: Жоро Хаджиев