На кръстопътя на спомените

Покрай интересните сведения и предания за тревненското село Даевци, се запознах с няколко потомци от някогашните колиби в Тревненския балкан, и съм им безкрайно благодарна за ценната информация, която ми предоставиха. Всички те се оказаха потомци на един голям род – този на известния майстор строител и резбар – уста Рали Кънев Цанев /Йончев/ (1814-1904), за когото вече ви разказах в предишни публикации. За жалост, за него се знае твърде малко, твърде малко знаеха и потомците му. И въпреки това, благодарение на Румяна Илиева, по мъж Зидарова, от същия род, успях да се „срещна“, макар и виртуално, с 90-годишната Елена Райкова, по мъж Куцева, която е правнучка на уста Рали по бащина линия. И макар да е само чувала за именития си предшественик, тя ми сподели някои моменти от личната си житейска хроника, които споделям с убеждението, че и те са частица от дългата върволица човешки съдби и истории, оформяли с години облика на това красиво кътче от Тревненския балкан…

Елена е родена на 20 август 1933 г. в с. Даевци и е дъщеря на внука на уста Рали – Райко Илиев Ралев /1886-1952/ и съпругата му Неда Йовчева Цанева /р. 1895 г./ от с. Чакали. Освен Елена, двамата имали още шест деца – Пенка, Велика, Йовчо, Кольо, Иван и Мария. Първородната им дъщеря Пенка, починала на две годинки от „лоша болест“. Баба Еленка не можа да си спомни каква точно е била тя, но май ставало дума за „коремен тиф“. Извикали доктор, той обаче объркал лекарствата и до сутринта детето починало…

Баща й Райко също бил от многодетно семейство, имал десет братя и сестри. Още 13-годишен, започнал работа като калфа при майстори - строители. Твърде вероятно е и баща му Илия да е бил строител, като дядо му Рали, защото скоро се оказало, че занаята му „лепне“, както споделя и баба Еленка. И не случайно, след 25-тата си година Райко станал майстор-предприемач и водил собствена строителна група. „Няма място в България, където да не е работил като строител – спомня си още тя. - Последният му градеж беше хотел с ресторант в Димитровград, където преди това беше строил и жилищни блокове“. Елена вече работила в града, когато татко й се разболял от бронхопневмония. И го взели в болница. „Тогава тъкмо беше излязъл пеницилина, но го даваха предимно на по-млади хора, за да ги спасят – разказва тя. - На него не му давали достатъчно и той почина. Това се случи през 1952 г.“.

Майка й Неда била на 25 години, когато се взели с татко й. По онова време тя си имала друг любим, от Чакалите, когото много обичала, дори били сгодени. Тогава, разказва баба Еленка, „много се държало на честността на жената“. Почнали да гласят сватбата. А годеникът й решил да провери до колко е честна булката… И един ден й казал да го чака, след 20 ч., до чешмата в Чакалите. И Неда отишла, а той й рекъл: „Е, аз сега мога да правя всичко с тебе! Как може толкова бързо да се съгласиш и да дойдеш вечерта при мене?!“. В онези времена девойките не излизали сами вечер, пояснява баба Еленка. Неда му се разсърдила за обидните думи и му отвърнала: „Нали ще се женим, в други ден ни е сватбата…“. А той отсякъл: „Не! Значи ти никога няма да бъдеш честна към мене. Развалям годежа!“. И тя разплакана се прибрала при баща си и му разказала какво се е случило. А дядо Йовчо бил друг човек, богат, предприемач – търговец на добитък, видял много свят и народ, и  приел спокойно нещата…

По това време Райко, бащата на Елена, бил постоянно по строежите и все не можал да си хареса жена за съпруга. Търсил я да е от богато семейство, че му било дотегнало от немотия. Чувал бил за Неда Йовчева от Чакалите и като научил, че се е разделила с годеника си, веднага си дошъл. Срещнали се и той й споделил плановете си, а тя му рекла, че е само на 25 години, а той на 35. „Освен това си от бедно семейство – добавила Неда. - Върви при баща ми и му кажи какво си намислил“. Дядо Йовчо извикал и двамата да ги разпита. След като получил съгласието на дъщеря си, която се опасявала да не остане стара мома, решил да я даде за жена на Райко. Завел той съпругата си на Даевци, а там – голяма челяд, братята и сестрите на съпруга й, техните семейства… А свекърва й Велика Коева Минева, на която всички викали „баба Илийца“, по мъж, била властна жена. Тя веднага обяснила на снаха си, какъв е редът в нейния дом, който бил много по-различен от онзи, с който девойката била свикнала в къщи. А, че баба Велика била корава и серт жена, става ясно и от следната случка, която Елена помни от разказите на майка си. Когато Неда родила първото си дете - Пенка, която починала като малка, не й достигала кърмата и поискала от свекърва си малко масло да направи кашичка на детето. Баба Илийца отказала да й даде, защото било малко. Разплакана Неда отишла при чичо си Иван /Иван Илиев Ралев/, един от братята на баща й, където й дали масло и много се ядосали на думите на властната й свекърва, споделя още Елена.

Нейната лична хроника започва оттам, от където тръгват спомените й, преплетени с тези на нейните сестри и братя, на родителите й, които вече не са между живите. Само тя е останала, да помни и препредава онова, което е било, да притурва по някое въгленче в семейното огнище на този голям, листат род, за да не тъне в пепел и забрава неговият жилав, балканджийски корен.

Разказът й започва с едно предание за името на родното й село, което помни от разказите на майка си. По думите й даевчани били много гостоприемни и радушни хора. Не затваряли вратите на домовете си за другоселци, независимо от тяхната вяра и произход. Приемали ги в къщи, гощавали ги, постилали им да спят, а на сутринта ги изпращали по живо по здраво. Оттам дошло и името на селото – Даевци.

„Бяхме седем деца от бедно семейство, имахме само 30 декара земя – започва своята история баба Елена, която днес живее в Пловдив. - Сестра ми Велика, която се роди след Пенка, почина на 70 години. Тя помагала на мама при отглеждането на децата. Беше много добра домакиня. После се родил брат ми Йовчо, който след като завърши средното си образование, го пратиха ратайче в София, при един богаташ, братовчед на баща ми. Работеше в огромен ресторант в центъра на града. После идва другият ми брат Кольо, който беше много работливо дете, а и много добър по душа. И понеже бяхме бедни, а особено през зимата беше много тежко за прехраната на толкова много деца, който от по-богатите имаше нужда от помощ, изпращаха някое от тях. Така дали за осиновяване и него. Едва 10-годишен той бил даден за осиновяване на братовчед ни Илия /син на чичо Иван Илиев Ралев/. Била съм много малка, но няма да забравя как, когато тръгваше за чуждия дом, бати Кольо по два-три пъти се обръщаше да погледне родната си къща. Грижеше се за бати Илия до смъртта му, но той така и не го осинови. След него съм се родила аз. Взела съм характера на баща ни, който беше силен и непокорен човек. След мен се родиха брат ми Иван и сестра ми Мария. Иван и Кольо се грижеха за родната ни къща в Даевци до сетния си дъх.

Аз съм се родила в мазата, в едно дървено корито. Баба Кина, селската акушерка, е бабувала и на моето раждане. Искаха да ме представят и мене като ратайче на един човек, ама той много пиеше, и аз отказах. После ме пратиха да помагам за отглеждането на едно детенце, племенник на майка ми, родено с недъг. Бях малка и не можах да издържа на гледката, спрях да се храня и накрая реших, че повече няма да ходя там. Разбраха ме. После един човек от Даевци, искал да ме осинови, защото нямал деца, а аз като разбрах, отказах… Пък трудно живеехме. Баща ми го нямаше по цяло лято. Иначе от 6-годишна работя - ходех за вода с кобилиците, пасях овцете, носех храна на майка ни на нивата, после я чаках на хармана да се прибере, защото ме беше страх да се прибера сама в празната къща. Братята и сестрите ми ги нямаше, работеха като ратайчета тук и там, баща ми с дюлгерите… А там на хармана, не ме беше страх. Гледах съседите по къщята и дворовете, и ми беше по-спокойно. Така изкарах, докато завърших третокласното си образование в училището в с. Бърдени, където ходех пеша и сам-самичка, защото нямаше други мои връстници, които да учат там.

След като завърших прогимназия, много исках да продължа образованието си в гимназията в Трявна. Сестрите ми Мария и Велика вече бяха шивачки в града. А Мария, като ме видя разплакана и разбра колко много искам да уча, ми каза да ида при нея в Трявна, тя щяла да ми плаща квартирата. След това дойде 9 септември 1944 г. и търсеха бедни хора от селата, които да станат членове на партията. Тогава бях в последният курс на гимназията и избраха мене. Направиха ме ръководител на ДКМС, май така се казваше младежката организация в гимназията. А в класа ми бяха все деца на богати хора, фабриканти, облечени в хубави дрехи, а аз от село – бедно облечена. Винаги ми е било мъчно, но не се изказах пред тях. Като ме направиха ръководител обаче, взеха да ме канят на гости в домовете си. Там за първи път видях персийски килими…“.

След като завършила гимназия, баба Еленка започнала работа в Съда, като чиновничка. Но после се наложило да освободи мястото, заради една „щерка на фабрикант“. По това време сестра й Велика вече била омъжена в Димитровград, а съпругът й – Петър бил строител. Обадила им се и я извикали при тях. Бати й Петър я уредил на работа в лабораторията в новооткрития химически завод с уговорката, че ще продължи образованието си. А предстояло откриването и на Техникум по неорганична химия в Димитровград. Елена се съгласила да се подготвя за изпитите и да вземе диплома за висше образование по химия, след което да работи в лабораторията. Междувременно й възложили да напише на пишеща машина инструкциите за работата в лабораторията. А тя нямала никакъв опит. Дали й една пишеща машина за в къщи, за да се упражнява и след работа. Само за седмица, с помощта на зет си, тя се научила да пише „доста бързо“. Сестра й Велика поела  цялата домакинска работа. Пак седмица й била нужна, за да напише всички инструкции, да ги подреди в папки и да ги предаде много преди крайния срок. Впечатлен от упоритостта и познанията й, началникът на лабораторията я посъветвал да се яви на изпита по химия в техникума и да стане лаборант. И Елена го послушала. Започнала да се готви. Явила се и изкарала отличен. После издържала и изпита по математика за техникума и била приета да учи. Когато им оставали още два-три изпита до завършването, от София решили друго и ги дипломирали, не като висшисти, както им било обещано, а като техници с полувисше образование. И така Елена постъпила в лабораторията на завода, като химико-техник. Там се запознала с бъдещия си съпруг Вълко Костов Куцев, родом от Хасково. Харесали се и се оженили. Той пеел много хубаво, бил „лиричен тенор“ в тогавашния „Ансамбъл за песни и танци на Българската народна армия“ с диригент Киркор Киркоров. Там преминал войниклъкът му. Големият им син Костадин, се родил в Димитровград. „Беше ми трудно да го гледам сама, докато баща му беше войник – спомня си баба Еленка. – После, като изкара военната служба, му предложиха да остане в София, в ансамбъла, а той се допита до мене. Не се съгласих, защото нямаше да се чувствам добре в големия град, а той постоянно щеше да е по концерти и турнета, как щях да се оправям сама... Вълчо се съгласи с мене, но днес смятам, че сгреших спрямо него“.

Първоначално живеели в Димитровград, където им „дали“ малък апартамент, а после, когато открили завода в Пловдив, се преместили там. Родил се и синът им Красимир, който е с осем години по-малък от брат си. И животът им продължил своя неумолим ход, докато се изтърколили годините. Децата пораснали и поели по своя си път. Съпругът й Вълчо, напуснал този свят и се завърнал при корените. Там, където мечтае да се завърне приживе и баба Еленка, която от много години не е виждала родното Даевци. Но все по-често си спомня къщите и хората от своята младост, и гробовете на най-скъпите на сърцето й хора. И й става милно и свидно, гласът й потреперва от сподавения плач, който напира в очите й, защото там се оглеждат ликовете на миналите и днешните. Там, на кръстопътя на спомените, където все още тлеят искрите на семейното огнище и е жива паметта за предците и корените… 

 

 

Галина Иванова

Правнучката на уста Рали Кънев Цанев от с. Даевци -
Елена Райкова, по мъж - Куцева,
която през август чества своя 90-годишен юбилей

Къщата на Райко Илиев Ралев
в с. Даевци, внук на дядо Рали.
Родната къща на баба Еленка...
Снимка: Кристиян Ненов