184 години по-късно... „Славейковото училище“ все още буди духа на тревненци и жаждата за просвета

Днес Славейковото училище в Трявна чества своята 184-та годишнина. Да са здрави и благословени всички преподаватели, ученици, бивши и настоящи Славейкови възпитаници! Да се множат успехите и достиженията им в памет и прослава на именития им патрон, и на Трявна!

По повод на значимата годишнина, публикувам още един текст от внучката на дядо Петко Славейков – Светослава Славейкова *, която разказва за първия годишен изпит в училището в Трявна, въведен от даскал Петко. Той се провежда през април 1850 г. в двора на школото и е придружен с литературно-музикална програма, чийто автор и съставител е самият Славейков.

Преди това ще припомня и някои значими факти от историята на Тревненското училище, според изследванията на Недка Пенчева и Катя Николова. То приема първите си ученици през далечната 1839 г. Навръх Димитровден, през 1849 г., Петко Рачев Славейков е „спазарен“ за учител в училището, което тогава се помещава в сградата на днешния музей „Старото школо“. Именно Петко Славейков поставя началото на Класното училище в Трявна. През 1884 г., по проект на уста Генчо Кънев, била построена и сградата на Девическото училище, но тя изгаря веднага. И е построена наново /днес там се помещава Библиотеката на СУ „П. Р. Славейков“.

В знак на признателност, през 1890 г., тогавашното мъжко трикласно училище, приема името Петко Р. Славейков. Новата училищна сграда, в която днес се помещава едноименната гимназия в Трявна, е построена в периода 1894-1897 г. Предприемачът Митьо Колев Митев – Качето /р. 1873 г./, от тревненското село Койчевци, строи само основите, а неговият баща – Кольо Митев Колев /1842-1930 г./ – първият етаж. Строежът на сградата е довършен от майстор Боню Бонев от дряновското село Руня. През 1945 г. е пристроено второто крило на училището, което през 1949-1950 г., е удължено. Третото му крило е завършено през 1961 г.

 

* * *

Краят на учебната година

/разказ/

 

Урокът по смятане свършваше. Даскал Петко зададе последния въпрос:

- Като знаете колко години има от падането на българското царство под турците и това, че Русия води война с Турция всеки двайсет години, в коя година ще отвори Русия пак война с турците?

Въпросът се хареса на децата и те се надпреварваха да отговорят.

След това учителят каза:

- Любезни ученици, винаги от душа съм ви подбуждал към усърдие в учението. Другояче не се сполучва и нищо не се добива без усърдие. Идната неделя ще покажете плода на словесните ни занятия. Хем на изпита да не ме засрамите пред хората! А сега, като свършихме заниманията, да отидем към Тепавиците!

Децата се разскачаха от радост. Те събраха нещата в торбичките си и се наредиха в редица.

- Витане, взе ли топката? – попита даскалът.

- Ето я – отвърна детето, като я показа.

Тръгнаха. Като излязоха на мегдана, учителят каза:

- Хайде да запеем!

Детските гласчета се понесоха по улиците.

Слаби малки ви деца

със огнени сърчица,

всички тука,

за наука…

Редицата зави по улицата към Чучура, мина реката и скоро навлезе в гората.

- Даскалът пак е повел децата да ги разхожда – мърмореше старият чорбаджи Генко, като чуваше детската песен.

Учениците се бяха спрели на една поляна. Те мереха с топката на нишан. Смееха се. Прескачаха се. Надбягваха се с учителя.

- Сега да изпеем нашата песен! – каза той.

Децата веднага се събраха. Насядаха около даскал Петко и тихичко запяха. Тази жална песен им харесваше, защото се пееше скришом. Той им забраняваше да я пеят, когато имаше хора. Можеха да ги чуят турците или чорбаджиите.

Аз съм ваша майка мила,

откак съм си вас добила,

жалби съм се нажалила,

сърцето си изтопила.

Ах! Да ви – да ви гледам все в окови,

до смърт ужасно вси робови!

За туй ли сте ви родени,

всегда да сте укорени,

и похулни в’едно с мене?

О, ви синове любезни!

Чуйте съвет преполезни,

и тиранин ще изчезне…

Като изпяха песента, децата се замолиха:

- Учителю, разкажи ни някоя приказка!

Даскал Петко се съгласи.

- Веднъж лисицата и пръчът ожъднели и като не намерили вода, влезли в един кладенец. Напили се с вода, но как да излязат? Не могат. Лисицата тогава казала на пръча:

„Слушай, побратиме, наведи се да стъпя на тебе и по рогата ти да изляза навън, после ще извадя и тебе“. Пръчът се навел и лисицата стъпила на гърба му и по рогата излязла навън. След това пръчът викал от кладенеца да го извади лисицата, но тя му казала: „Хей, козльо, козльо, ако би имал толкова ум, колкото на брадата си косми, ти би пресметнал как ще излезеш из кладенеца, преди да влезеш!“.

Днес даскал Петко прави изпитания. Цяла Трявна беше развълнувана. Мало и голямо тичаше в училището на мегдана. На сводестата врата висяха венци от цветя. Дворът беше пълен с хора: ученици, граждани, селяни. Бяха дошли даскали и от Габрово, Елена, Търново, Дряново да присъстват на изпитите.

В средата на двора се издигаше дървена естрада. На нея беше поставена маса. Географска карта висеше на черната дъска. Всичко беше украсено с цветя. Учениците, облечени с чистички шаячни дрешки, с пригладени коси, стояха около естрадата. Даскал Петко със засмяно лице се появи на естрадата. Шумът престана. Всички се умълчаха. По негов знак учениците запяха:

Наближава време, чада, изпит да дадеме

и от трудовете, чада, плод да събереме.

Тук ще се познай, чада, кой науката е любил,

кой по игри празни, чада, време си е губил.

След песента на естрадата се качиха двама ученици. Първият от тях представляваше учен човек, който убеждава родителите си да пращат децата си в училище, а вторият – богаташ, който освен парата друго не познава.

Богатият. Здравствуй, мили мой съученик!

Ученият. Здравствуй, Петре, с медений език!

Разговорът продължава за обикновени неща, докато ученият започваше да убеждава богатия, че децата трябва да се учат, за да успеят.

Богатият. Що ми дрънкаш ти? Не знаеш ли?

Аз се не яде,

Буки не преде,

Веди лозе не копай.

Глагол вика: „дай!“.

Ученият. Добре.

Аз се не яде.

Буки не преде,

Веди лозе не копай,

ами кой го копай?

Който Глагол не знай!

Разсърден, богаташът си излиза. Дохожда друг ученик, с когото разговорът продължава: говорят за богатите, които се противят на учението – „като кир Петър, който дрънка като воденица на вятър“.

Диалозите в стихове, съчинени от даскал Петко, които се казваха на изпитите, имаха за теми: българската история, географията, образованието, богатството, гърците, невежеството и прочее.

Те много се харесаха на публиката, която ги следеше със затаен дъх. Когато разговорът се водеше между простак и учен или между грък и българин, децата винаги обясняваха в началото, че те не са такива, но сега ще представляват простак или грък.

Последен беше разговорът за въртенето на земята, за деня и нощта. Единият ученик уверяваше, че това става по природни закони, другият му се смееше:

- Лъжа е това, лъжа! Какво знаеш ти, като не си ходил по-далеч от Тепавиците?

Всички прихнаха да се смеят…

- Бива си го, бива си го нашия даскал Петко! Покрай децата и ние се учим! Прогледнахме! А по-рано какво беше?

Само метани струвахме на владиката! – говореха хората помежду си.

 

Из книгата „Дядо Славейков“ /1957 г./ от Светослава Славейкова

Худ. на илюстрациите - Мана Парпулова

През 1839 г. Тревненското школо приема първите си ученици
Худ. Мана Парпулова

През април 1850 г. даскал Петко Славейков
провежда първия годишен изпит на учениците в
двора на Старото школо
Худ. Мана Парпулова

Сградата на Девическото училище в Трявна /в ляво/,
вдясно - Славейковото училище, 1909 г.

Славейковото училище /в ляво/, 1926 г.

Славейковото училище днес