За най-новата книга на проф. Валентин Мутафчиев и за Дозата, като мерило на усет и добродетели

Излезе от печат седмата книга на проф. Валентин Мутафчиев, озаглавена „Дядо търси дозата“. Проф. Мутафчиев е основател на първата у нас ортодонтска клиника „ВАЛОР“, автор и съавтор на четири учебника, пет монографии и над 120 публикации по ортодонтия. Отвъд научната словесност, проф. Мутафчиев, който е родом от Трявна, пише поезия и проза, а първата му поетична творба, озаглавена „Извънбрачна любов“ излиза преди 15 години. Следват публицистичните книги – „Граждани с безплатен вот“ /2013 г./, автобиографичното издание „ДИРЯ. Моята ортодонтия“ /2016 г./, „Граждани с безсмислен вот“ /2019 г./, „Минало и бешело“ /2020 г./, „Вълненията на Скокльо Пишурката“ /2022 г./. Проф. Мутафчиев е член на СБП и Почетен гражданин на Трявна.

Днес публикувам рецензията на писателя Атанас Звездинов, който е редактор на изданието.

На добър час на книгата!

 

Дозиран предговор

 

Човек почти винаги знае кога нещо не достига и кога прекалява с него. Но рядко се замисля над това. Ако се погледне отстрани, сигурно би се усетил. Но много трудно е да се усети, когато е вътре в ситуацията.

Валентин Мутафчиев издаде вече няколко книги, в които описва семейни истории, такива с познати и близки, и особено професионални ситуации. Но това не означава, че е прекалил с дозата. В тази си нова книга той просто я осъзнава и завърта всичко около нея като около необходим стожер. И тук обикновено описва уж дребни житейски истории, но навсякъде в тях намира къде „да забоде карфицата“, за да ги насочи към дозата. Успехът му е в това, че умее да придаде значимост и на незначимото, и то почти навсякъде с необходимото чувство за хумор. Не му е чужда и самоиронията. Изобщо, избягва да се взема насериозно, защото знае, че другото прави нещата по-достъпни и убедителни. Убедителен е и с това, че всичко описано е реално, самата истина, и в него намира къде да постави ударението, за да ни върне към дозата. Дозата – в ежедневието на голямото му семейство, която трудно се спазва във всичко, но е мерило. Мерило за усет и добродетели. И от цялото това описание лъха много, много семейна топлота и обич. (Само в тези му чувства дозата не се спазва).

Отначало това заглавие не ми хареса. Стори ми се някак си детско, както би се сторило и на друг. Но постепенно разбрах, че има дълбок подтекстов смисъл. Дядо може да бъде дядо Вальо, но може да бъде и обобщеният житейски опит. И може би тъкмо за този всеобщ дядо става дума.

Книгата е замислена не като назидателно четиво, а като разговор със себе си, като проверка доколко сме си позволявали да не се погледнем отстрани. Усеща се внушението на автора, че изглежда, каквото и колкото ни е дадено, трябва да се дозира, за да сме успешни. Авторът се опитва да проникне дори в непознатото и непроницаемото, за да търси и там своята оценка – дозата. И много интересно, и тук достига до разбирането, че идва момент, когато попадаш в ролята на последна инстанция, и дотогава трябва да си се разбрал с дозата. Иначе ставаш смешен. Разбира се, богатият житейски опит дава право и му помага да намира верния тон.

Особено актуално звучи той в условно определената втора част на книгата, в която от чисто човешките и семейни примери „прескача“ и търси дозата в обществените отношения. И в социален и политически план. И там е особено гневен и настоятелен в убежденията си. И може би има право. Но за това нека оставим да разсъждава Читателят.

Търсейки дозата в демократичните промени, авторът е особено ревнив, давайки безспорни (и някъде спорни) примери. Важното е, че ако се доверим на посочените от тях, сериозно ще се замислим. Основателно гневен е, когато по политически съображения дозата се нарушава и дори се посяга на националното ни достойнство и самочувствие. Не понася и посегателството на кумирите. В гнева си от прекрачването на дозата дори на места си позволява да бъде назидателен. Авторът търси дозата и в дейността на НПО. И не я намира. Деликатно е търсенето и намирането на дозата и в дейността на и претенциите на ЛГБТ. Но трябва да я има, убеден е той. Има и констатации в неговите твърдения, с които не можем да бъдем напълно съгласни. Особено в крайните характеристики на някои политики и политици. В някои от случаите определено може да се спори. Но самото поставяне на проблемите вече е принос. На места в повествованието се питаме: „Ако няма показатели за сравнение, как да определим дозата?“. И веднага ни се дава един категоричен и безспорен пример, който не подлежи на сравнение, но е трогателен със своята несравнимост. Образът на Майката, при чиято отдаденост единствено дозата се обезсмисля. И може би той до известна степен обезсмисля и всякакви възможни възражения.

Хаосът и Дозата! Неосъзнати и осъзнати. В крайна сметка не търсим ли навсякъде решението на това противоборство? В естествения и изкуствено създавания хаос на всички обществени системи Дозата се губи. И изглежда, тъкмо това съзнателно се търси от някого, за да се изгуби посоката, за да се забравят някои от изконните ценности, да се подменят и да се „насаждат“ нови. Сякаш именно в посочването и в размишлението върху този акцент е и основният замисъл, смисълът и приносът на тази книга.

Проф. Валентин Мутафчиев