Алтън Баба. Един човек на старото време. Трявна някога

Ще разкажем битието на един човек, чийто живот беше свършил с трагедия, но трагедия без кръв, трагедия простичка, като времената, през които тя се бе случила.

Богат беше този човек, дори много богат за времето си, поради което го викаха Алтън баба, т.е. златен татко или дедо.

Мълвеше се и шушукаше, че той имал у дома си товари с злато. Дали беше истина това или народната мълва, както винаги, преувеличаваше, не се знаеше, но, тъй или инак, чорбаджи Камен, това беше неговото име, бе наистина богат човек, не току тъй бяха му извадили прозвището Алтън баба.

В самата утроба на Стара Планина се е сгушило старинното градче Тревна. Шумливи ручеи и буйна река разнасят сладка песен из чаровните околности на заселището, заобиколено от залесени планински ридове, които тихо нашепват за отколешно, приказно минало.

Та тук именно, в това балканско градче, беше станала случката, която ще опишем.

Чорбаджи Камен беше чистокръвен българин, от онези стари българи, чиито прадеди беха слезли още преди двесте години от връх Стара планина, от сърдцето на Балкана и се беха заселили тука, където се занимаваха с изработване на чулове, на козеци, на зебла, на зобници и на всекакви други мутафчийски предмети, които по ония времена носеха големи печалби, с труд и с честна търговия те скоро беха забогатели и се беха въздигнали дори до чорбаджийство.

В чорбаджийска къща бе дошел на свет Камен в началото на миналия век. Беше наследил от баща си богатство и златен занаят и приучен сам на труд, той продължаваше да умножава имането си с работа и честност, старата, приказна, погребана отколе честност.

Камен се беше оженил млад, както въобще се женеха по него време, като си бе взел мома пак отъ чорбаджийско колено, внучка на прочутия чорбаджи Генко, който по времето на кърджалиите беше извършил много подвизи, убиваше разбойници, пратил беше на онзи свет чорбаджии изедници и хищни бейове.

Но имането на Алтън баба не беше ней-големото богатство на тази челед, щастието на този дом идеше от благословията на небето, защото в къщата на чорбаджи Камена имаше обич, съгласие и ред, а в неговото сърдце вера към Бога и почит към човека.

Предприемчив, пъргав човек беше този чорбаджи Камен на младини. Той не се задоволи с мутавчийската работилница, която му беше оставил неговият баща, затвори я и се залови с търговия, с закупване и препредаване на имоти, на воденици, на тепавици, на гори, на овощни градини, с една дума, не изпущаше никоя работа, която можеше да му донесе облага.

Не от лакомия за печалба на злато се впущаше той към всекакви предприятия, не, но защото беше човек, който не можеше да стои празен или пък да си държи парите затворени. И никога не губеше, немаше търговия, която да не му идеше отръки; каквото похванеше все на злато ще се обърне. Закупуваше вълната из целия този край, събираше всичкия мед от колибите; есенно време ще струпа цели камари ябълки, круши, сливи, пестил и др., които отпосле разнасяше на дълги кервани от биволски коля отвъд Балкана, към Казанлък, към Загорето, към Филибе, та дори до Одрин; а отсам, по дунавската равнина, към Русчук, към Свищов, по некога и през Дунав, та на Букурещ.

Немаше панаир, на който да не се яви Камен чорбаджи с цел обоз коля, натоварени с козеци, зебла, гайтани, аби, черги, чулове, каци с мед, вълна, восък, кожи и всичко друго, каквото можеше да събере из колибите по Балкана. На Узунджово, на Смил, на Шаркьой (Пиротъ), на Сер, на всекъде из Турско, където ставаха големите тържища, Алтън бабе е първият там, ще разпродаде всичко до влакно, ще се върне с торба жълтици и с друга стока, която накупуваше на панаира и която разпродаваше отсетне по своя край. След това отново почваше да събира и купува всекаква стока за другия панаир; не оставаше миг празен, ден е в града по цели недели е из Балкана по колибите.

На булка Каменица много пъти се стегаше душата от туй негово постоянно ходене и тичане от колиби на колиби, от град на град, бивало е некога та по цел месец да го нема.

- Позапри се, бре Камене, стига си ходил, почини си.

Богатство дал Господ, имане също, - беше му казала веднаж булка Каменица, току що се бе завърнал от серския панаир.

- Ти, булка, не ги разбираш тези работи, - отговори й Алтънъ баба. -Не ми е мен само до богатството. Аз празен не мога да седя нито един сахат. Застоя ли се празен, пиши ме умрел, тъй да знаеш, булка. Всичко на този свет си вади хлеба с труд и ходене. На, рибите сноват на тъй на инак из реките, зверовете в Балкана не стоят на едно место, птичките хвъркат, пчелите кацат от цвет на цвет да берат мед, и аз съм като тех. Живо ли е, то требва да мърда, да ходи. И парата е таквоз нещо, не бива да я държим затворена, ами и тя да ходи от човек на човек, от една търговия на друга, тъй и аз печеля и давам на толкози свет работа и хлеб, разбра ли, булке?

- Ох, разбрах, Камене, току страх ме е да не загазиш некой ден, му рече Каменица и въздъхна.

- Да загубя ли? Всичко става, търговия е то, работа е. Ще загубиш от едно, от друго ще спечелиш. Гледай си къщата и челедта, булка, в мъжката работа не се бъркай...

И възседна коня си и хайде пак по Балкана. Алтън баба не излизаше на вън само през двата тежки зимни месеци, през Декемврий и Януарий, когато снег затрупваше пътищата, когато всичко се отдаваше на почивка и сън. Тогава само Камен чорбаджи спираше, почиваше си, прекарваше прздниците с своята челед, която се състоеше вече от шестима синове, от четири дъщери, от него и булка Каменица, като не споменуваме ратаите и слугите му.

Къщата на чорбаджи Камен беше голема на два ката; весела беше, труполене, глъчове, смех от сутрин до вечер.

През зимата, ако и да не излизаше Алтън баба вън от града, той пак си работеше, редеше си стоката, разпореждаше се за пролетния панаир. Понекога се отбиваше в кафенето и в черковната одая, за да чуе как отиват общите, градските работи или пък да научи нещо ново по черковните разпри, по борбата ни с гръцките владици. Нощите прекарваше в веселби, в моабети, в седенки; събираха се роднински или приятелски семейства, тази вечер у Алтън баба, друга вечер на друго место. До късна нощ, по некога до съмване, прекарваха с песни и свирни, с весели приказки, в одаята с камина, на която бумтеше голем огън...

Чорбаджи Камен беше висок човек, сух, мургав, с големи маслинени очи, които пламтеха от сила и от благост; обличаше се, както се обличаха по него време всички богати, с широкодънести шалвари от черно сукно, донесено от Липиска, съ джубе отгоре пак от същия плат, под него дълъг халат, шарен, на бели и сини пръчки, запасан с широк морав пояс, а зиме и с кожух, подплатен с лисичи кожи.

По него време, подир Кримската война, фесът беше вече на голема почит и захванали беха да го носят на всекъде по градовете, но Алтън баба не смъкна от главата облия си калпак от синьо сукно. Дори и в Търново, кога отиваше, не си слагаше фес. Беше дори мода по онова време, щото, ако некой от по-старите българи не раче да си махне калпака, ще се съберат неколцина от гражданите, ще му купят фес и ще го причакат било на кафенето, било на мегданя, ще го заградят, един ще му махне калпака, а друг ще му наложи феса и всички вкуп ще извикат:

- Да ти е честит! - Ха сега да почерпиш!

Смех падаше на поразия. Онзи човек се слисваше, но немаше що да прави, току почваше да се смее и той и всички заедно отиваха да полеят феса в механата. Само с Алтън баба никой не смееше да си позволи тази игра. Колкото беше добър и кротък човек, толкова биваше лют и налет, когато го разсърдеха или докачеха.

Много пъти бе ставало дума в кафенето да смъкнат калпака на чорбаджи Камена, но кой би посмеял да се доближи до него за такава шега?

- Кой? На Алтън баба ли? Калпакя да му вземеш, все едно да му бръкнеш в окото. - Казал беше Никола чушката, когато ставаше дума за това. - С Алтън баба смех не бива.

Веднаж даскал Петко Славейски, който му беше роднина, си беше позволил да забележи на чорбаджи Камена, поне лете да сменява калпака с фес.

- Даскал Петко, обръща се Алтън баба сърдито, - да беше друг некой ми казал това, ядва се, ще го дам на простата му глава, ами ти, който се бориш срещу гърци и турци, ти, който пишеш всекакви там книжки за народа, да ми даваш съвет да сложа на главата си феса на резания турчин, туй не ми го хваща умът.

Цел месец не погледна Алтън баба даскал Петка за туй докачение. Инак, той беше жалостив човек, обичаше да помага, но само на истинските сиромаси, не и на мързеливите, калпазаните и пиениците, които мразеше от дън душа. На честните сиромаси винаги се отваряше не само вратата на чорбаджи Камена, но и сърдцето на всичката му челяд. На тогоз брашенце или масчица ще дадат, на другиго сланина или сиренце, на трети пари или дръвца, а на одърпаните сиромашки деца раздаваха и повехтите от дрешките на своите чеда...

Алтън баба беше чорбаджия наистина, интересуваше се от народните работи, следеше всичко, получаваше и цариградските български вестници, даваше парични помощи за местното училище и за други народополезни неща, но той никога не беше пожелал да застане на чело на градските работи.

- Да стана градски чорбаджия, казал беше той на онези, които го канеха да поеме градските работи, не е за мен.

То е за хора по-слободни, на които им е по сърдце да продават салтанат.

Чорбаджи Камен мразеше и гърците, и турците.

Веднаж беше дошел от Търново владиката грък, да служи литургия в Тревна. Чорбаджи Камен, освен че не отиде сам на черква и не пустна ни едного от своя дом да слуша гръцка служба, но беше нахокал чорбаджиите, които беха викали владиката. Гъркът беше се научил за тази постъпка на Алтън баба и беше му се заканил, но свещениците го посъветваха да се не захваща с него, защото беше силен и влиятелен пред войводата в Търново.

Свободолюбив и смел човек беше този Алтън баба.

На чорбаджи Камена му вървеше от всека страна. Той беше захванал да закупува на търг от турското правителство ошура на целата своя околия, т. е. данъка от селските произведения. Заплащаше на хазната целата сума за една година, а после събираше от населението малко по малко данъка, според силите на всекиго.

Никога не си служеше с насилия, никого не преследваше и никому не беше продал ни добитък, ни черги, ни котли за неуредени данъци. Кой когато можеше и каквото донесеше, Алтън баба го вземаше и му го приспадаше по сметката. Вземаше не само пари, но и вълна, сливи, ябълки, восък, каквото там Господ дал.

Откак беше почнал да закупува ошура, чорбаджи Камен стана още по-богат и по влиятелен; народът го обикна още по-силно, заради добротата му, заради честността му и защото никого не притесняваше, ни богати ни сиромаси. Но, за туй пък другите чорбаджии почнали беха да му завиждат и да го мразят, до като един ден скритом го наклопват пред войводата, че уж бил имал земане-даване с хаирсъзите, с гробокопателите на царщината.

Войводата го беше повикал в Търново да го разпита сам за тази работа. Алтън баба му разправи от игла до конец как стои работата, че тук има пръст лютата завист на чорбаджиите, подкокоросани, може би и от владиката.

На този ден беше се случила голема неприятиост на чорбаджи Камена. На излизане от конака го беше зернал хаджи Исмаил, който беше негов съперник по закупването на ошура през последнята година. Алтън баба беше наддал по-голема сума и правителството утвърди търга върху него. Хаджи Исмаил беше сторил намерение да си отмъсти некак на Алтън баба. Но какво можеше да му стори? Да развали търга, безсилен беше да подкупи некого да го убият, каква полза, па едва ли би се намерил човек, който за злато да вдигне ръка върху чорбаджи Камена. Оставаше му само едно, да го унизи и оскьрби всред Търново.

Беше късно подир пладне, пролет, когато Алтън баба се беше отбил при познати в чаршията, и току хаджи Исмаил се изправя пред него и захваща да изобличава чорбаджи Камена, че той уж си бил служил с подкупи и с други нечестни средства, за да се добира неколко години под ред до ошура и го беше заплюл пред целата чаршия. Чорбаджи Камен, пламнал от докачението, зашлевява такава тежка плесница на турчина, че той падна на земята. Насъбрал се бе много народ, настана бъркотия, вдигнала се беше такава врява, щото за малко щеха да се хванат българи и турци, ако не беха дотърчали заптиета, които откараха в конака Чорбаджи Камена и х. Исмаила. Голема тълпа от българи и турци вървеше следъ тех. Целият град се беше вдигнал на крак, българите негодуваха за дързостта на турчина да заплюе един българин, търговец и чорбаджия, всред чаршията; турците искаха възмездие, за дето гяурин си бе позволил да зашлеви мюсюлманин. Войводата се опита да помири и двете страни, като предложи на двамата да платят глоба по десет лири и да се потули работата. Чорбаджи Камен стоеше твърд на своето.

- Пукнат петак не давам! - Беше се развикал той пред войводата. - Не плесник, ами и дърво требваше за този х. Исмаил. Човек ли съм аз или муха, та да ме маскари и плюе на всред чаршията пред толкози свет? Ако съм крив, съдете ме, пари не давам!

Аз съм търговец, от мен хазната има полза. На пашата в Силистра ще се оплача, па там, ако нема правда, чак в Цариград ще се чуе какви работи стават по Търново! Пущайте ме да си вървя при децата, че мръква!

Войводата пусна Чорбаджи Камена, защото не само че беше силен човек, но и защото бе прав...

* * *

Подир тази случка, като че ли в душата на Алтън баба настана смут. Заплюха го всред чаршията, пред толкова свет! Не бе малко това. И кой, турчин да го унизи! Не, от днес той не може вече да среща турци, от които сърдцето му се обръщаше, кръвта му кипваше. Той беше плеснал наистина х. Исмаила, платил му беше добре за докачението; не се поддаде и на войводата, пред когото отстоя твърдо своето човешко достойнство, все пак в душата му остана рана...

Спрел беше вече да закупува ошура и да снове по панаири, задоволяваше се само с местна търговия. На чорбаджи Каменица много беше допаднало на сърдце, че Алтън баба най-после се беше запрел в къщи, да го не мисли, да треперят децата му по него. Той беше вече наближил педесетте...

По него време, пет или шест години подир Кримската война, записите и полиците беха влезли вече, по задължение, в употреба между търговския свет, но не беха редки случаите и тогава още, щото свои и близки да си дават пари на заем без записи, ами на четири очи, на честна дума, никой да не чуе, никой да не види, по старите обичаи. Имаше още свет по него време, който го беше срам и грех да поиска какъв годе писмен белег за дадени некому пари. А светът след Кримската война бързо се беше променил. Параходи заплуваха по Дунав, настана жива търговия с нови похвати, дойдоха и френските панталони, но заедно с тех зачестили беха измамите и изиграванията между търговския свет.

Турция бързо се поевропейчваше, но все пак имаше още свет, който си вършеше работата на четири очи, по стария, Божия начин. От този стар и закъснел свет бе и нашият Алтън баба...

Беше по Великден, а през тази година този праздник се бе паднал в късна пролет.

Тържествено-хубава и трогателна биваше по онова време в Тревна полунощната служба на този най-голем християнски праздникъ. Клепалата заклепваха, стичаше се народ, старо и младо, към черква, тълпи колибари от околните колиби, понеже тогава немаше черкви по Балкана, слезли още от вечерта на страстната събота в града, също бързаха, сред нощ е вече. Изнасят хоругвите, кръстовете; свещениците и певците излизат първи от черкова, след тех богомолците, всеки с запалена свещ в ръка. Каква чаровна гледка е отдалеч! На всички лицата сияятъ от светлината на свещите, очите им блещукат, а онези хиляди пламъчета, прави на горе, едва трепкат, целият църковен двор, всичкия могдан наоколо светнали и пламнали, като че ли е паднало там некое малко слънце. Спира шествието на източната страна на олтаря, клепалата секват, настава тишина и трепет. Най-старият от свещениците прочита евангелието, после всички свещеници запеватъ тържествено „Христос Возкресе“, заклепват отново клепалата, бурно, празднично; певците възторжено подемат песента на възкресението, народът се раздвижва, по сърдцата на всички полазват тръпки, радост, сияние обзема душите на всички; старите се поздравяват, децата, подскачат, чукат се с червени яйца, ядат и отговяват първите.

А наоколо е весела пролетна нощ, въздухът пее, птичките се пробудули и чуруликат, реката сладко джумоли, сам там по небето примигват ясни звездички. Откъм Балкана, ето че небето се посребрява, месечината, тиха, спокойна, важна, с засмени очи поздравява утрото на възкресението. Всичко празднува; човек, природа, птички, земя и небе.

Весело беше в сърдцата на всички, защото тогава имаше вера, защото всички са постили и с благоговеен трепет са очаквали този ден.

След това службата продължаваше в черкова. Колибарите, след първо възкръсение, бързаха да се разотидат по домовете си. С запалени свещи в ръце или с фенери, на дълги върволици по разни пътеки те възлизаха на горе към Балкана. Нови гледки, по-омайни, по-вълшебни се откриваха сега между горите по стръмните пътеки в Балкана. Тънки, трепетливи, светли ивици, секаш пламтеща лава, се извиват на горе, гърчат се като огнени змейове и лазят, лазят високо към върховете на планината; после постепенно изтъняват и се скъсяватъ, докато най-сетне изчезнат в мрака, под самото небе, опашките на тези пламтещи змейове, тънки, колкото малкия пръст на човешката ръка.

През такава именно нощ, когато на всички сърдце беха възнесени горе, към светлината на небесата, бе произлезла онази случка с Алтън баба, която отпосле имаше съдбоносна сетнина за него.

Чорбаджи Камен имаше в черкова собствен трон, до който беше и тронът на баджанака му хаджи Йончо.

Поздравиха се двамата свояци, ръкуваха се, пожелаха си „на много години“.

По едно време, посред тържествената служба, х. Йончо пошепва на ухото на Чорбаджи Камена, че му били требвали хиляда жълтици.

- До кога? - Попита го само Алтън баба, тихо, на ухото му, никой нищо да не чуе, никой нищо да не разбере.

- До Димитровден...

На утрото чорбаджи Камен, пъхнал в широките и дълбоки джобове на шалварите си две торбички с златни минцове, отива да честити праздника на своя баджанак у дома му. Затворени двамата в една одая, пиха кафе и ракия и тук Алтън баба начита хилядата жълтици на х. Йонча.

Никой ги не чу, никой ги не виде. Никакъв запис, никаква бележка не бе взел Алтън баба от баджанака си. Нима за пръв път чорбаджи Камен му даваше пари? Па, може ли, редно ли е да се иска запис от свой?

През това лето Алтън баба събираше само вълна и мед, а през есента овощия, които големите му синове беха разнесли по близките градища. Работите вървеха все тъй добре.

Дохожда Димитровден. X. Йончо не се мерна никакъв, нито се обади. Може да си има некоя работа или пък е отишел по колибите, беше си помислил Алтън баба.

На другия ден х. Йончо пак не се обажда. Чака Алтън баба още ден-два, чудеше се и маеше. Пръв път се случваше това с него. Давал беше пари на мнозина на четири очи и пак на четири очи ще му ги върнат на уречения ден; или пък, всичко се случва, ако не можеше некой да му ги върне, защото или болно има в къщи или друго зло го сполетело, но неустоелият на задължението си отиваше при чорбаджи Камена, ще му каже с чисто сърдце коя е причината, ще иска прошка и ще го моли за нов срок, или пък, ако е загубил, ще плаче да му прости борча. Но х. Йончо нито се помръдваше и черна мисъл беше зачовъркала сърдцето на Алтън баба. Най-сетне става и отива сам при баджанака си. X. Йончо посрещна спокойно чорбаджи Камена, почерпи го с кафе и цигара. Седи чорбаджи Камен на стола си, върти се, чака дано сам баджанака му помълви дума за хилядата минцове. Ни гък! Най-сетне Алтън баба тръгва да си ходи, пресрамва се, повиква на страна баджанака си и му пошепва на ухото кратко и човешки за борча му.

X. Йончо свива рамене. Нищо не бил вземал от него. Чорбаджи Камен беше като гръмнат, устата му се сключиха, гърлото му засъхна, секаш потъваше в земята. Всичко друго, само това той не очакваше. Да беше му казал, че му ги е върнал, друго е, но че не бил вземал нищо от него, това беше страшен удар. С подкосени крака, с очи към земята, без да отвръща на поздравите из чаршията, Алтън баба се прибра у дома си.

Още с влизането си, беше се затворил в една от одаите на горния кат, после повика бабичката си и се развика:

- От днес не искам никого тука! Чуваш ли? Никого от роднините, ни от моите, ни от твоите! Никой да ми не стъпва, никой! Разбра ли? Чу ли?

И се тръшва на миндеря в ъгъла.

Баба Каменица го гледаше изумена. Не смееше дори да го попита защо и за какво, кои са причините, що му се бе случило.

- Спустни пердетата на прозорците! Не ме гледай тъй. Спустни ги! - Викаше дедо Камен. - И слънцето не искам да ме гледа. Целият свет е черен за мен. Махни се и ти!

В къщи беше настанала смутня, малките му деца писнаха, разплакаха се дъщерите му, слисаха се и големите му синове. Какво се бе случило, какво бе станало с баща им, какво го бе поразило? Луд ли е?

Алтън баба беше се затворил сам и през целия този ден не излезе от одаята, дори никое от децата си не пустна при себе си. Какво беше в душата на Алтън баба през този ден? Да даде пари на един човек, да ги занесе на краката му, да му ги начете с собствената си ръка и той да отрече пред очите му, че не бил взел нищо от него.

Как би понесъл, как би изживел такова безчестие, такава жестока измама човек, за когото честната дума, дадена на четири очи, струваше много повече от всеки запис? Умът на Алтън баба не можеше да побере коварната постъпка. Да беше му казал, че нема, че е загубил, че не може да му върне парите, той би му простил хилядата жълтици, пара е, както се губи, тъй се и печели, но да му каже в очите, че не бил взел нищо от него! Не, това на се понася, че е страшно, нечувано, грозно, срамно, убийствено, по лошо и от дяволско. Не за парите, за постъпката. Как, как е възможно това?

Люта борба настана в душата на дедо Камена. Той беше си вече отворил очите и виждаше ясно, че нов свет иде, порочен народ се навъжда, лъжата, измамата, безчестието пленят душата на днешния човек. Той, чието сърдце не беше лизнато нито дори на връха на влакно от пламъка на подлостта; той, честният и почтен търговец и човек, каква работа би имал от сега с този нов свет? Не бе ли тази измама едно коварно предупреждение, началото на ред други измами и изигравания?

От днес той само това можеше да очаква. Не, той не може да има връзка с този нов свет. Той би осквернявал душата си, погубил би честната си мисъл, за туй Алтън баба не бива да се докосва до него. Защото би загубил всичкото си имане, защото или ще требва да захване и той като другите, да лъже и изиграва, или пък той ще бъде винаги жертвата. Не, дедо Камен не може да лъже, търговията му вече умразна. И с кого да търгува? С вълците ли? С онези, които на всека стъпка дебнат да удушат човека за шъпа злато? Щом баджанак му беше сторил такова зло на свой, какво оставаше до другите, които са чужди? Да го даде в съд! Каква полза? Парите са вече прежалени, той не ги иска, не му требват нему пари, взети назад силом, чрез съд, да разбере светът, че двама баджанаци се съдят, да се смразят две челеди, сестрите да се не поглеждат, братовчедите да се гонят и враждуват по между си. Лошо е то, грозно. Да го съди? Че той пред него отрече, та пред съдията ли не ще се закълне, че нищо не бил вземал от него? Бог да го съди!

Такива мисли бореха ума и душата на дедо Камена три дни наред, до като най-сетне беше се примирил и реши да изживее мъката си сам за себе си, да занесе в гроба тайната, която го бе покрусила и преобразила, но да не измъчва другите, да не внесе умраза и вражда между най-близки по кръв. А оногова, - Бог да го съди!

През тези дни в къщи всички се беха поболели от мъка, от мисъл за стария, който не беше разменил ни една думица с некого от челедта си.

На третия ден, привечер, дедо Камен беше се по-успокоил и беше повикал бабичката си и двамата си големи синове, на които каза:

- Отъ днес аз нема да пристъпя на вън от прага на къщата си. Спирам търговията. А вие, деца, ще ви дам сермия да заловите работа, каквато ви е по сърдце. Пари имам да изгледам и другите си деца. Защо съм намислил тъй да живея, никога да не ме питате, за да не мъчите. Стар съм, не ми се работи вече. Горе, при мен, никой отвън нема работа. Долу може да идват роднини, да се виждате с тех... За мене само вие ми оставате... бабичката ми и децата ми...

Тук дедо Камен се разплака. Плачеха и синовете му, и бабичката му. Пригръщаха го, милваха го, успокояваха го...

* * *

Тъй беше заживел от него ден Алтън баба. Горе, в одаята, сам, в четене на вестници и книги и в мисли за човека, за злото у човека, за новите нрави, за днешния коварен свет.

Мина неделя, мина месец, по чаршията беха почнали да се запитват къде е Алтън баба. По гурбет ли е, болен ли е? Съседи, еснафи, търговци и роднини подпитваха децата му какво е станало с баща им, защо не го е видет по пазаря, из чвршията. Те отговаряха разно, или пък казваха истината, че дедо Камен си е в къщи - здрав, но не му се излизало.

Минал беше втори месец, мина трети и разни слухове се носеха между роднини и търговци за причините, които беха накарали деда Камена да се затвори в къщи.

Всички беха убедени, че той беше загубил част от имането си, но как, къде и кога, никой не можеше да знае. Самси Алтън баба знаеше мъката си.

А баджанак му? Той продължаваше да си гледа спокойно търговията, не трепваше сърцето му, че близък негов човек се беше скрил от света, чиято къща беше поразена от скръбта и грижата, че слана беше попарила усмивката на всички негови деца.

Лека полека славата и силата на Алтън баба залезваха, но за туй пък се въздигаше х. Йончо, на когото търговията бързо се развиваше.

Баба Каменица и нейната сестра, жената на х. Йонча, си ходеха често. Баба Каменица от сърдце се радваше за напредъка на нейния зет, а сестра й с болка ще попита какво става с мъжа на по-големата й сестра. Но нито едната, нито другата можеха дори за миг да подозрат, че един бе изворът на щастието в едната челед и на скръбта в другата - престъплението на по-младия баджанак.

Дедо Камен продължаваше да живее сам своята трагедия, смирено и покорно я пазеше в дъното на душата си. Никого не беше укорил, никого не беше осъдилъ, от никого се не оплака, никому не завиде. Ставаше по некога дума в къщи за бързото забогатяване на х. Йонча, той ще помълви само:

- Дай, Боже, всекиму добро.

Каква полза да разкрива по сем сега на бабичката си, че основата на х. Йончовото процъвтяване беха неговите хиляда жълтици, които той му беше взел с измама? Защо да я огорчава и сумразява с сестра й? Какво пък е крива балдъза му? Нима онзи беше й казал, че има намерение да извърши подлост с своя баджанак? Не, това е недопустимо; никой мъжъ не открива на жена си подобно безчестие, той би паднал пред нейните очи. Тя не би го насърдчила, тя би ревала, драскала с нокте, да го спре, да му попречи да не върши такова зло на челедта на по-големата й сестра, която наистина обичаше и от която беше видела само добро...

Тъй минаваха месеците, подир месеците годините. Дедо Камен съвсем се бе откъснал от външния живот, лека полека взели беха да го забравят съгражданите му; любопитсвото да проникнат в причините за неговото самоотлъчване от света скоро угасна. До като най-сетне този жив и пъргав некога човек, този немирен и неспокоен дух, този търговец на големите предприятия, на широкия замах в сделките, се беше превърнал в един саможив и затворен в себе си отшелник, всред болезнената скръб на челедта му, при шума на живота, който кипеше до самия него, навън, долу, току под прозорците му. „Застоя ли се празен, пиши ме умрел“ беше казал преди години на бабичката си. Сякаш беше предрекъл съдбата си…

Големите синове на дедо Камена продължиха търговията на баща си в Търново и Русе, но беха млади и неопитни, та загубиха. Алтън баба извади, та им даде още жълтици, но и този път не им беше провървело. Немаха те онази сръчност и онзи похват на баща си и в скоро време провалиха доста от скътаното имане на деда Камена. Но Алтън баба не ги укоряваше, косеше се отвътре, търпеливо понасяше новите удари на съдбата, - винаги даваше съвети и упътвания на синовете си - кое как да сторят и при всека нова загуба той вадеше шепи злато от железната ракла.

Криво-лево те се закрепиха, едва колкото за себе си, без да могат да отделят от слабите си печалби за баща си.

А в къщи нуждите растеха, другите синове на Алтън баба беха вече поотрасли, настигнали беха дъщери за женене. През ден, през два, дедо Камен ще разбие нова жълтица, за да се изхрани и облече онази челед. Ядеха все от готово, извор да беше и той щеше да пресъхне; колкото и големо да беше имането ни чорбаджи Камена, то не беше безсметно, като се вадеше от него всеки ден и то бе взело да се изчерпва. Не беше година, не беха две, минали беха пет, наближаваше десетата. Веселите глъчове, жизнерадостните песни и смехове отколе беха вече заглъхнали в къщата на дедо Камена, всички лица беха посърнали, угрижени, попарени.

Веднаж, още през първите години, откак Алтън баба се беше скрил от света, след като синовете му беха позагубили в търговията, баба Каменица се беше осмелила да му каже:

- А, бре Камене, не ти ли дотегна този живот, все затворен, та дори и от прозореца на вън не поглеждаш? Не ща да те питам какво ти тежи на сърдце, ама си още здрав, поеми си сам пак работата, че видиш, парите отиват, момичетата израстнаха, а пък малките момчета само с тукашното ли учение ще ги оставим, бива ли тъй, не е ли грехота? На, на х. Йонча големото момче ще отива на Прага да се учи...

Дедо Камен подскочи като ухапан от лют звер, стрелна с очи баба Каменица, сви ръце, задушаваше се. После разкъса вратника на ризата си, простена дълго и дълбоко, олюле се, тръшна се в ъгъла на миндеря и горко заплака. Заплака и баба Каменица. След като се беше поуспокоил дедо Камен зареди през сълзи:

- Горките ми деца! Имаш право... Имах аз злато, можех всичките си синове да изуча... все доктори и мендизи да ги направя. Не в Прага, ами в Франца да ги проводя… Съдбата ни била такваз, бабичко... Да се заловя пак на работа, думаш ти? Немам сърдце вече за нищо, разбирзш ли; ей тука е попарено. Не мога да гледам света, умразно ми е всичко. Кръвта ми изпиха, душата ми поразиха!

- Кой, бре Камене, кой? Защо не продумаш? - Настояваше с болка баба Каменица. - Кой ти е сторил туй зло, та ни се зачерни къщата? Продумай, баба! Не бе година, не беха две. Какво бе туй чудо! Чумата да го порази, който и да бил той! Добро да не види, той и децата му!

- Стой, бабо! Не кълни, недей! Грешно е, недей!

- Спираше я с ръка дедо Камен.

Нещо жегна баба Каменица, сякаш с остро шило беха я боднали по сърдцето и извика:

- Некой свой човекъ ли е? Свой! Свой! За туй си млъкнал, за туй криеш ти. Кажи ми, баба, кажи ми, кой е? Боже! Кажи ми, за децата!

Баба Каменица беше паднала на колене до Алтън баба, прегръщаше нозете му, плачеше и го молеше. Алтън баба милваше побелялата без време глава на бабичката си. Плачеше и той. На дедо Камена се беше стопило сърдцето от скръб и от жалост, но и сега остана твърд и не каза болката си. Той успокои бабичката си, като я излъга, че турчин некой от Търново го бил изиграл и му се бил заканил на туй отгоре. За това не излизал от къщи...

Годините се нижеха една след друга. В къщата на Алтън баба бе почнало вече да се чувствува оскъдица. Захванал беше дедо Камен да попродава и от имота си, кое овощна градина днес, кое ливада утре, кое гора подир месец. Момчетата му се разпръснаха. Едно беше отишло в Търново на занаят - шивач; друго, едва десетгодишно, го взеха в Цариград в печатницата на Петка Славейски, другите две беха отишли при големите си братя на Русе. В къщи беха останали само дъщерите му, които се принудиха най-после да заработят чуждо, станове заскърцаха в долния кат, двете му големи дъщери затакаха черги и платна за чужди...

Тежък труд и неволя, чернило и сълзи беше в къщата на Алтън баба през последните години от живота му. Като гледаше как се измъчват дъщерите му, отдавна узрели за женене, как съхнат гърдите им в становете, плачеше по цел ден. Но беше вече късно. Той съвсем беше грохнал и запрел, за никъде вече не беше. Синовете му, зле ли са, добре ли са, редко ще се обадят и още по-редко ще проводят от Русе некое меджедие за брашно в къщи или за тютюн и ракийца на Алтън баба...

Не стигаше това, но едното от момчетата му, онова което беше в Търново, едва шеснадесет годишно, беше избегало и отишло беше да скита далеч по света, по Македония, по Гърция, по Египет и др. /Бел. Г. Иванова – става дума за Димитър, бащата на Константин Мутафов, дядо на актрисата Стоянка Мутафова/. Бегството на този му син съвсем беше сломило дедо Камена, смути дъщерите му, грохна и баба Каменица.

От това време Алтън баба се беше и залежал. Ден добре, три дни в легло. Все по-лошо, все по-надолу отиваше в къщата на чорбаджи Камена...

Дойде възстанието на 1876 г. На другата година Русия мина Дунав.

Загърмеха и задумкаха топовете. За миг сякаш бе настъпило просветление за Алтън баба.

- Русия иде! Русия! Дано, о Боже, тя донесе добро по българско! Дано с нея дойде друг свет! – Плачеше той пред бабичката си и дъщерите си.

- Русия! Тя ще донесе други наредби; тя само може това, тя ще направи тъй, че човек да стане пак човек, не хайдутин и изедник. - Думаше той всеки ден, плачеше и поглеждаше на север, към дунавската равнина. Не беше угаснала в неговото сърдце верата за доброто у човека.

Откъм Търново и Габрово долитаха топовни гърмежи. През Тревна бегаха турски войски и турско население. Току един ден църковните клепала заклепаха силно, тържествено. По улиците живи глъчове, народът беше наизкочил навън, всички се трупаха да чуят какво има, що е станало.

- Руски казаци! Руски казаци!

Беше се разнесъл радостен вик.

Наистина руски разезд от неколко казаци и един офицер влизаше в Тревна. Конниците вихром прехвърчаха от единия край на градчето до другия. Възторжени глъчове, радостни викове цепеха въздуха. И в глъхналата къща на Алтън баба настъпи трепет. Скочи дедо Квмен, повика бабичката си и й каза цел разтреперан.

- Скоро! Отвори прозорците!

Руските солдати прохвучеха като светкавица край къщата на дедо Камена. Видеха ги всички, виде ги и той. Стройни, красиви, напети, юначни.

- Боже! Боже! Русия дой....де! - беше извикал Алтън баба, главата му се залюле и клюмна.

Сложиха го да си легне.

Скоро дойде на себе си, но беше усетил вече края. Заръча на часа да повикат попа за изповед и последно причастие.

До като дойде попът, дедо Камен отстрани дъщерите си, остана сам с бабичката си и след като я беше заклел никога да не помисли зло на сестра си, пред смъртния си час едва, той й разкри причината за злото, което беше ги постигнало.

- Бог да му прости! - Издума тихо и две сълзи паднаха от очите му.

Каква душа! Изпил беше до дъно горчивата чаша с смирение пред съдбата, затрила му се беше къщата, пренесъл беше в жъртва децата си и на смъртния си час пак намери сили да се помоли за оногова...

Половин час подир изповедта и приобщението му с Бога чрез причастието, душата на Алтън баба се беше представила отвъде...

На другия ден, късно след пладне, когато от долния край влизаха с музики руски войски, посрещнати от ликуващия народ, на горния край към църквата „Св. Арахангел“ се движеше тъжно шествие.

Погребваха деда Камена.

За пръв път, след осемнадесет години, Алтън баба излизаше от своята къща, но на носило...

 

Константин Мутафов

сп. „Българска мисъл“, бр. 07-08/1932 г.

 

* Бел. Г. Иванова – Историята, която разказва писателят Константин Мутафов /1879-1946/, братовчед на Пенчо Славейков, баща на актрисата Стоянка Мутафова, е по действителен случай. Макар, че става дума за художествена проза, К. Мутафов разказва за реални личности, събития и факти от семейната си хроника, и за личната трагедия, сполетяла семейството му в края на по-миналия век. История за дълг, чест, достойнство, подлост и коварство. Прототипът на героя му „Алтън баба“ /дядо Камен/ е събирателен образ на неговия прадядо Цоню Мутафоолу и дядо му Петър Колев Мутафов /1805-1877/, женен за внучката на чорбаджи Генко Петров – Мария /р. 1824 г./. Всъщност, с прякора „Алтън баба“ тревненци наричали неговия прадядо Цоню. Кина, сестрата на Мария, е съпруга на чорбаджи Христо Кънчев Йончев /1818-1898/ - най-заможния тревненски чорбаджия в средата на XIX век, който в тази история, е прототипът на х. Йончо. Вече е ставало дума за неговата история и съдба, а красивата му трикатна къща, която се намирала в близост до днешната сграда на Общината /зад някогашния гранд-хотел „Момчев“/, съборена през 1930 г., бе „възстановена“ в макет от художника Светлин Стефанов.

Чорбаджи Христо Кънчев Йончев -
най-богатият тревненски чорбаджия
в средата на XIX век,
прототип на хаджи Йончо в
разказа на Константин Мутафов
Снимка: ОДА - Габрово

Къщата на Христо Йончев, съборена през 1930 г.
Снимка: ОДА - Габрово

Къщата на чорбаджи Христо Йончев, в кръгчето,
се намирала в съседство с гранд-хотел "Момчеви" /вляво/,
Тревненският конак - вдясно
Снимка: Колекция на Павел Енчев

Макет на къщата на чорбаджи Христо Йончев,
дело на художника Светлин Стефанов,
част от проекта му "Възкръсналите тревненски къщи",
който се реализира в партньорство със СМРЗИ - Трявна

Друг ракурс на същата къща,
която била оценена на 22 000 гроша,
според Емлячния регистър от 1869 г.