Исторически разскази отъ миналитѣ времена. Кабадаиитѣ *

Прозвището кабадаия е свойственно на турския езикъ, отъ Турцитѣ то е минало и у насъ. То се отдавало отъ най-напрѣдъ като прозвище на частни хора, които се носили нѣкакъ пò-гирджикъ, отъ каквото изобщо ходѣтъ другитѣ, или които се домогватъ съ носението си да покажжтъ, като сж ужъ по-отлични въ нѣщо отъ другитѣ подобни тѣмъ. Всѣкой, който би искалъ да се покаже нѣщо по-вече отъ какъвъто е, или ходи пò-башка нѣкакъ отъ обикновенния редъ, прозивали го кабадаия и поведението му или обноската му наричали кабадайлъкъ. На пр. който не си облича връхната дрѣха, а я намѣта само и ходи така намѣтнѣтъ, или си държи рацѣтѣ отзадъ, или носи криво гуглата си, капата си, казватъ му: я вижь какъвъ е кабадаия, кабадаилъкъ продава. Таквозъ значение има тая дума и сега у насъ. Но прозвището кабадаия било е извѣстно нѣкога и съ друго значение, отдавано при други случаи на хора, които прѣносно нѣкакъ подпадали само на тая категория. Въ послѣднята половина на миналото столѣтие, а още по-вече въ първата четвърть на сегашното тая дума била добила още друго едно значение по-ратолюбиво и по-воинственно: тя е означавала ратници, но за различие отъ другитѣ видове ратници, тѣ се наричали не ратниници еничери, нито ратници войници, даже нито просто дайи, а прѣдумишленно - кабадаии.

II

Турцитѣ при завоеванията си още отъ Азия били ввели системата на еничеритѣ, система колкото безнравственна и безчеловѣчна, толкозъ и коварно измислена. Душмански приспособявана въ ущърбъ на християнството и въ полза на моамеданството. Съ прѣминуванието си въ Европа тѣ провъзвели тази система още по-вече я осъвършенствували. Изъ най-напрѣдъ тѣ крадяли христиенскитѣ дѣца, послѣ ги вземали силомъ и най-подиръ узаконили да взематъ редовно всѣка година, и въ много по-широкъ размѣръ, невъзрастнитѣ христиенски дѣца, и подъ прѣдлогъ да ги въспитавать ужъ по войнишки - да ги тласкатъ по военнитѣ лагери, послѣ да ги потурчвать и подъ името еничери да образуватъ отъ тѣхъ цѣли полкове, които съставяли ядрото или ядката на постоянната у тѣхъ войска. Освѣнъ това тѣ се ползували при условията съ покоряваннитѣ, като прибирали по-ратоборнитѣ отъ тѣхъ и ги задължавали подъ име войници да участвуватъ въ военнитѣ имъ походи и да теглѣтъ всичкитѣ тегоби на военнитѣ имъ прѣдприятия. Такъва е била главната сила на турското царство и съ тазито главно българска, изневѣрена сила, подъ името еничери, и съ онѣзи български войници, като съратници и помощници на еничеритѣ, Турцитѣ са могли да издържаватъ онѣзи кървави битви, които са потръсили Азия и Европа и са направили онѣзи завоевания, които са очудили свѣта.

Така са били работитѣ въ Турция до първата половина на XVII-то столѣтие, тогазь когато Турцитѣ вѣроятно по съображения, настанали отъ нови обстоятелства, за които дълго би било да расправяме, поискаха да прѣстанѣтъ да се ползуватъ отъ помощьта на българскитѣ войници и да исключитъ съвършенно христиенитѣ отъ участието въ войнитѣ. Но като прѣсмѣтали върху лишението отъ една такъва ратна сила, която Българитѣ давали на турската войска, взели да мислятъ, какъ би могли да иматъ сащитѣ тѣзи ратници въ чисто турски елементъ. Тѣ измислили да истурчѣтъ цѣлото това население, което давало по-голѣмата часть отъ тѣзи ратна сила, което и прѣдприеха и сполучиха до нѣйдѣ, защото близу милионъ души Българи са истурчени по това врѣме въ тъй наричаната Европейска Турция. Отъ то на сетнѣ Турцитѣ не приемаха вече христиени войници въ войскитѣ си. Това събитие биде послѣденъ жестокъ ударъ за Българитѣ, не само за това че въ турската войска нѣмаше вече да има христиенски елементъ, колкото за това че въ тѣзи нови и фанатизирани прозелити се възобновяваше оная религиозна умраза, която бѣше усилена чрѣзъ еничеритѣ. За христиенския елементъ въ Турско наставаха тежки и усилни обстояния, като му се прѣдставяха много по-съблазнителни и опасни примѣри за изневѣрванието и изнародванието му.

Българский народъ добиваше въ своитѣ еднокръвни, изневѣрени братя най-върли религиозни и политически противници и притѣснителье. Това бѣ за Българитѣ единъ ударъ отъ най -жестокитѣ, но той не би смъртоносенъ, както може да са мислили неговитѣ заклети неприятелье, че ще бъде. Сто години се не минаха отъ това събитие и нуждата отъ христиени - Българи ратници биде силно почувствувана въ турскитѣ редове.

Въ втората половина на ХVIII-то столѣтие Турция се оказа твърдѣ ослабнала и крайно истощена държава. Отъ тогазъ, кажи, захваща и настаналата въ нея пълна анархия съ кървавитѣ онѣзи мѣждуособици. Отъ една страна въ Цариградъ вилнѣеха всесилнитѣ еничери, отъ друга аенитѣ управителье по провинциитѣ, бѣха достигнали до такъво вироглавство и непокорство, щото не зачитаха за нищо омаломощената централна власть. Тѣ не припознаваха никакви назначения отъ Цариградъ, не чакаха да бъдатъ назначавани, а сами се расправяха и настаняваха за управителье, гдѣто имъ се аресуваше, или гдѣто можеха да си извоюватъ силомъ такъво мѣсто. Това ставаше почти на всѣкъдѣ въ провинциитѣ по вънъ, но особенно въ Румели, както тогазъ се наричаше по-голѣмата часть на Европейска Турция. Въ Тракия и въ Македония, както и въ Туна-яласа (днешна България) нѣмаше ни единъ градъ, ни единъ колко годѣ значителенъ окръгъ, който да се не вълнуваше или да не биваше развълнуванъ отъ съсѣдния си или по-далеченъ нѣкой аенинъ. Честолюбивитѣ, немирнитѣ, непокорнитѣ мѣстни управителье, аенитѣ, които чувствували себе си по-силни, възставали противъ по-слабитѣ, ратували противъ тѣхъ, испъждали ги или ги убивали, завладѣвали управляванитѣ отъ тѣхъ окръзи, или пъкъ ги присъединявали на своитѣ и тъй се располагали съ тѣхната съдба, както и съ съдбата на населението, както си щѣли, въ смотрѣние само на своитѣ изгоди, безъ да се стѣсняватъ ни най-малко отъ никоя централна власть, за която нещѣли ни да знаютъ. Отъ най-напрѣдъ борбата се водила помѣстно, само мѣжду мѣстнитѣ аени, и въ който окръгъ населението бивало по-вече турско, той аенинъ бивалъ по-силенъ, защото можелъ да набере по-много ратници - наемници; окръзитѣ, въ които прѣобладавало християнското население, били по-вече отъ обижданитѣ, защото христиенитѣ се държали на страна и не взимали участие въ мѣждуособнитѣ борби на турскитѣ аени, като било безразлично за тѣхъ, билъ този или онзи аенинъ; но скоро и тѣ били увлечени въ партизанскитѣ кръвопролитни войни, подструвани и насърдчани отъ самитѣ си аени. Въ такъвъ случай ролитѣ мѣжду воюющитѣ се размѣнили, прѣвѣсъ почнѣли да взематъ аенитѣ на тѣзи окръжия, въ които прѣобладавало християнското население; тѣзи христиени или Българи съюзници на мѣстнитѣ аени получили отъ тѣхъ ново название - кабадаии; отъ тѣхъ бивали по-вечето пандури, отъ тѣхъ назначавали бюлюкъ-башии и тѣзи, които като тѣлохранителье употрѣбявали сподирницитѣ и прислужницитѣ имъ, получили исключително названието кабадани.

Тѣзи мѣждуособици на аенитѣ отворили пать на бабаитить, тъй нареченнитѣ Ени-тюремета, да излѣзатъ на сцената, та силомъ и съ правото на ножа си да си извоюватъ честь и власть. Много отъ тѣзи послѣднитѣ, отъ прости краевци, както бивали, ставали хайти, набирали дружина, възставали противу мѣстнитѣ управителье, сваляли ги отъ управлението и се натрапяли за управителье на населението хора прости, често отъ самитѣ пандури. Пазуванти, даже бивши телчарье и говедарье. Като се домогвали по тозъ начинъ на власть, съ смѣлостьта и прѣдприимчивостьта си, нѣкои отъ тѣхъ и сполучвали, та дохождали до голѣма сила и могъщество, завладѣвали и сливали въ владѣнията си по три, четире или по-вече окръзи, прогласявали се за съвсѣмъ независими, даже нѣкои се одързостявали да се въспротивѣятъ и на самия падишахъ и да се обявѣтъ противъ него. По-извѣстнитѣ отъ тия Ени-тюремета е билъ Пазовантоолу въ Видинъ, който отъ долне състояние, синъ на единъ потурнакъ пазувантинъ, отъ просто заптие, както билъ, сполучилъ по тозъ начинъ да стане владѣющъ въ Видинъ, да се прогласи независимъ, да се противи на Султана и да се бие противъ войската My. Такъвъ билъ по-послѣ Трестенеклията въ Русчукъ, както и Тепеденлията Али-паша въ Янина! Тѣзи самопроизведени властелини се ползували отъ обстоятелствата, още по-вече отъ съюзничеството си съ христиенитѣ ратници, които приемали въ дружината си. Въ дружината на Пазувантоолу въ Видинъ имало доста много кабадани Българи, подиръ него Трестениклията отъ простъ телчарь и и говедарь, какъвто билъ изъ най-напрѣдъ въ Трестеникъ Русчушки, станѣлъ послѣ хайта, събралъ си дружина, мѣжду които и доста Българи; тъй на тѣзи послѣднитѣ отъ дружината си, на кабадаиитѣ, длъжи той завладѣванието на Русчукъ, за това и при завземанието на Търново той ги умножилъ. И когато бивший по него врѣме Търновски аенинъ, Токатчията, видѣлъ, че не ще устои и търтилъ да бѣга, Българитѣ кабадаии отъ дружината на Трестениклията го испрѣдварили токо извънъ Търново и тамо го осмъртили съ всичкото му семейство. Ахладоолу, единъ отъ Търновскитѣ тюремета, като ималъ нѣколко привърженници и послѣдователье отъ Турцитѣ въ полскитѣ села на Търново, поискалъ да се въспротиви на прѣобладаванието Трестениклиево, но билъ силомъ изгоненъ. А когато той побѣгналъ въ селото си Леденикъ (1 ч. отъ Търново) и се затворилъ въ голѣмата и твърда тамо кула съ намѣрение да събере дружини и да продължава борбата, Балабань бюлюка-баши (Стойко Балабана отъ Трѣвна) получилъ заповѣдъ, съ своитѣ пандури и кабадаии, да го прѣслѣдва, и той въ три дни отгорѣ сполучилъ да запали кулата, да вземе на Ахладоолу главата, и догдѣ билъ Трестениклията още въ Търново, да я занесе и да я потърколи прѣдъ нозѣтѣ му, за което освѣнъ прѣданието расправя и една народна пѣсень.

Това обстоятелство дало поводъ на Трестениклията да се запознае по-добрѣ съ Българетѣ и да се сближи съ тѣхъ. Той станѣлъ та обходилъ всичкитѣ балкански околии днесь, които тогазъ се броили голѣми села търновски: Габрово, Елена, Трѣвна, Дрѣново, Беброво, Килифарево и на всѣко мѣсто се позабавилъ, распитвалъ за нуждитѣ имъ, угощавалъ по-първитѣ имъ хора, казвалъ имъ да си гледатъ работата и да нѣматъ страхъ отъ нищо и отъ никого, ходилъ по хората имъ и въобще твърдѣ дружелюбно и привѣтливо се обхождалъ съ тѣхъ. […]

Ние нѣма да расправяме въ подробности за всички кърджалийски набѣги, грабежи и пакостничества, защото не ни е тука намѣрението за тѣхъ да говоримъ. А пакъ и да би искали да опишемъ тежкото положение на българския народъ въ онова врѣме, то не можемъ да го прѣдставимъ въ всичката му пълнота, понеже липсуватъ писменни свѣдѣния, а едва ли се и срѣщитъ вече хора, които да помнять тия врѣмена, тъй що отъ събиранитѣ за това раскази не може да се състави нѣщо цѣло и цѣлисходно.

Тука ще споменемъ само още за два-три случая и то повърхностно, колкото да се поразясни колко годѣ въпросътъ за кабаданитѣ, които са участвували въ този погръмъ. И тъй ще кажемъ пътемъ, че въ слѣдующитѣ години кърджелиитѣ са нападали и както се види нарочно сѣкашъ само по-голѣмитѣ и чисто български села по Балкана. Таквизъ нѣкои внушения са имали, може би, защото тия села са били по-богати а по-слабо бранени; но около тѣхъ са се въртѣли и по-вече отъ тѣхъ са и повторно плѣчкани. Около 1800 и 1801 год. ние видимъ, че карджелиитѣ са минали кѣдѣ Елена, Трѣвна, Габрово, но като пътемъ нѣкакъ и съ страхъ. Ние прѣдполагаме, че това е било отъ страха на силния въ това врѣме Трестениклия, който не обичалъ да се шегува. Тѣ минали само прѣзъ търновскитѣ голѣми села по Балкана, та каквото можели пътемъ да оплячкатъ и заминали. Въ Елена, Плаково, Трѣвна тѣ влѣзвали, Габрово тоже сполучили да влѣзатъ, велѣдствие на едно вътрѣшно издайство, отъ което е и останала пословицата: „туй шу-шу-шу, издаде Габрово“. Въ Дрѣново не са могли да влѣзатъ, защото Дрѣновци Турци и Българе заедно са се бранили, а тогава е имало около 80-100 къщи Турци въ Дрѣново, послѣ и близостьта на Търново не дозволявала твърдѣ на кърджелиитѣ да се бавиятъ. Но за то въ това врѣме тѣ върлували на западъ отъ Габрово по балканскитѣ села, Сивлиевско, Ново село въ Балкана, Троянъ, Тетевенъ, Етрополе били оплѣнени и изгорени и много други села по Балкана както и въ Срѣдня-Гора, каквото Аджаръ, Тория, Калоферъ, Сопотъ, Панагюрище, Копривщица, Клисура и др. […]

Ние ще прибавимъ на това единъ расказъ за Трѣвна, който подтвърдява тоже, че мѣжду карджелиитѣ имало и Българи освѣнъ неферитѣ още и по-първи нѣкои даже и доста влиятелни кабадаии, само не мога подтвърди кога е било това въ първото идвание на кърджалиитѣ ли, мѣжду 1800 и 1801 или въ второто имъ идвание на 1806. Името на подначалника Карафейзиевъ е увардено, Дели Кадъръ е влѣзялъ въ Трѣвна, съ него имало и нѣкой трѣвненецъ кабадаия, името на когото не е опазено. Той станѣлъ причина за да ударять кърджелиитѣ Трѣвна, защото той подсторилъ Кара-Фейзи да прати едно отдѣление въ Трѣвна, именно него да прати за подначалникъ, но Кара-Фейзи испратилъ наистина и него, но за подначалникъ на отдѣлението пратилъ Дели Кадъра. Рѣченний кабадаия трѣвненецъ се спрѣчкалъ нѣщо съ Дели Кадъра още въ пѣтя, а като токо влѣзли въ Трѣвна, Дели Кадъръ намѣрилъ случай и заповѣдалъ да го обѣсять срѣдъ конака на черницата, като направилъ на послѣдни нѣкои негови думи слѣдуващата знаменителна бѣлѣжка, която расказътъ е спазилъ: „Ти да бѣше добро и хаирлия чедо не щеше да повдигашъ кърджелиитѣ и да дигашъ самъ си ръка връзъ селото, въ което си се родилъ и въ което си порастналъ“. Съ това оправдалъ пословицата, че „отъ лудъ и пиянъ можешъ да чуешъ истинната“. […]

На 1806 ние пакъ виждаме кърджалиитѣ около Габрово, Трѣвна, Килифарево, Елена и виждаме ги не тъй да бързатъ, но да се бавятъ въ едно село по дестина дена, да го оплакнатъ хубаво и най-послѣ да го изгорѣтъ а че да заминѣтъ.

Отъ то на сѣтнѣ ние изгубвами дирята на карджелиитѣ, именно на най-върлия отъ тѣхъ Кара-Фейзи, когото по-късно намираме въ Трънско (Изнеболъ, Снѣжно поле) аенинъ. Намъ не е извѣстно, да ли като кърджелия въ разбойническитѣ си походи е достигнѣлъ той до това мѣсто далеко на западъ, или е билъ пратенъ отъ турското правителство противу възбунтуванитѣ въ това врѣме Сърби, противу които са били отправени и много други дайи; това е само извѣстно, че Кара-Фейзи и противъ Сърбитѣ не е ищелъ, а е останѣлъ въ Трънъ като аенинъ да пази ужъ крайна, направилъ е една голѣма и твърда кула въ Трънъ, а живѣлъ обикновено въ Брѣзникъ и самовластвувалъ въ окръга. Не е признавалъ нито Софийския нито Видинския паши, и покровителствувалъ разбойницитѣ. Ако нѣкой разбойникъ Турчинъ или Българинъ направялъ нѣщо зло въ околнитѣ окръзи и и прибѣгнялъ при него, той го защитавалъ и не го прѣдавалъ на другитѣ управителье, ако би го поискали, и по тозъ начинъ събиралъ около си пакъ такива нехранимайковци, вѣрни и прѣданни нему хора. Ималъ ли е нѣщо на умъ не можемъ да кажемъ, но че е навлѣкълъ на себе си подозрѣние, или далъ поводъ на околнитѣ паши да го обвинятъ прѣдъ централното правителство, че замислюва нѣщо като Пазувантооглу, не знаемъ, но това е било доста за правителството турско да рѣши прѣмахванието му. Може и това само да му е навлѣкло гнѣва на правителството, гдѣто е постапилъ противъ изричната заповѣдь на Султанъ Махмуда II „да се съсипятъ всички частни кули и никой частенъ човѣкъ, ни аенинъ, да не може да въздига кули ни да гради укрѣпления и който не се покорява на тая заповѣдь, да се убива, като царски противникъ“ (подъ този прѣдлогъ е затритъ и малко по-послѣ Врачанецътъ Димитраки, който си поправялъ чифлика въ Кунино, а билъ наклеветенъ че правялъ кула). Както и да е, но Кара-Фейзи билъ нападнять изневѣрешки и безнадѣзби отъ Софийския паша и съ него постъпено твърдѣ строго: той билъ живъ одранъ и кожата му натъпкана съ слама и пратена въ София на показъ, а главата му пратена въ Стамболъ, споредъ както казваше прѣзъ години си единъ старъ по свидѣтелството на нѣкой неговъ нѣкогашенъ кабаданя изъ Вакарель. […]

Маня Кършака отъ Трѣвна билъ единъ отъ кабадаиитѣ на Трестениклията и послѣ на Мустафа байрактаръ, съ когото и отишелъ въ Цариградъ. Мане Кършакътъ, като избѣгнѣлъ катастрофата въ Цариградъ, капуландисалъ се при Еминджика Кърджелията, а подиръ, като станалъ той аенинъ, Маню се прибралъ въ Трѣвна, но като нѣмалъ ни домъ ни родъ, навърталъ се все пакъ около субашата въ конака. Него, като го подозрѣли въ станѣлъ нѣкой обиръ, хвандли го и го затворили, приисканъ послѣ отъ Търново, нѣкой отъ конака.

Кога именно се е удалечилъ Кара-Фейзи по тия страни и колко години е аенувалъ въ Трънъ и Брѣзникъ, не можемъ да опрѣдѣлимъ. Но подиръ неговото удалечение, гнѣздото на карджелиитѣ, Гюмюрджина и Султанъ ери или Карджеллака, прѣстаняло да дава кърджалии, послѣ него нѣмало да се повдигне другъ нѣкой и така да тюрюдиса и да се прочуе. Появявали се наистина въ разстояние на нѣколко години още нѣкои да искатъ да подновеѣтъ неговитѣ разбойнически набѣги, но не имъ се е удавало, тъй що отъ войната съ Руссия на 1811 г. само веднъжъ или дважь до къдѣ 1815 се повдигали карджелиитѣ, но подъ име „капаеази“, ала не са имали успѣхъ. Отъ старитѣ кабадани на Кара-Фейзи Инджето искалъ да продължава неговия занаятъ, но както казахме, билъ убить около 1810. Кара Колю загинѣлъ по-испослѣ, като обикновенъ хайдутинъ и прѣдводитель на една чета юнаци само Българе; Кара Атанасъ тоже хайдутувалъ съ една чета Българи и се навърталъ по-вече около Котель и Сливенъ.

Ангелъ войвода по-рано се оставилъ отъ този занаятъ и ходилъ самъ около Арбанаситѣ по селата изъ Родопитѣ, та защищавалъ обиденитѣ и онеправданитѣ, отнемалъ отъ имотнитѣ невѣрни и помагалъ на сиромаситѣ, за това билъ и много популяренъ мѣжду населението. Не се знае кога и какъ е умрѣлъ. Нѣма съмнѣние, че много отъ кабаданитѣ, които са ходили съ кардаелинтѣ, се прибрали при Инджето, при Кара Коля, при Кара Атанаса; нѣкои пъкъ са се завърнали по дома си, други са отишли въ Влашко.

Тѣзи които отишли съ Мустафа Байрактаръ въ Цариградъ, едни пропаднали съ него, други останали, по Стамболъ на Еди кула“ зимѣ, а лѣтѣ „по Странджа хайдутували“.

 

 

П. Р. Славейков

Откъс от статията, публикувана в „Периодическо списание на българското книжовно дружество“, кн. XIV, 1885 г.

 

* Съставено въ по-главното отъ расказитѣ на баща ми, на попъ Андрея Робовски отъ Елена, отъ части на архимандрита К. Витанова изъ Трѣвна и на разни други лица.

Осман Пазвантоглу
Източник: bulgarianhistory.org