Арх. Дунка Герганова: „Архитектурата е магическо творчество“

Арх. Дунка Славчева Герганова /1931-2022/ е сред знаковите архитекти на Бургас. Личност оставила ярка следа след себе си, най-вече заради пословичната си сърцатост и обич към „Божествената професия“, която практикува дълги години след пенсионирането си. Завършва „Архитектура“ в някогашния Инженерно-строителния институт /дн. УАСГ/ през 1955 г. През следващите 4 години работи в тогавашния Окръжен Народен музей в Бургас, където се грижи за реставрацията и опазването на различни архитектурни паметници. От 1959 до 1983 г. е проектант и групов ръководител в Проектантска организация - Бургас. До пенсионирането си през 1986 г., е главен специалист в Отдел „Култура“ към Бургаския окръжен народен съвет. След пенсионирането си арх. Д. Герганова продължава да работи на частна практика, запазвайки пълната си проектантска правоспособност към КАБ и е експерт към Министерството на културата по опазване на културното наследство.

Професионалната й кариера е богата и разнообразна. Реставрира редица църкви и знакови обекти у нас. Проектирала е множество сгради с обществено и културно значение. Издава книги, пише стотици статии.

За приноса й в развитието на архитектурата и опазването на паметниците на културата в Бургас, арх. Д. Герганова е удостоена със званието „Почетен гражданин на Бургас“ и отличието „Ключът на кулата“ на Община Бургас. Тя е носител на Златна значка на САБ, „Народен орден на труда – сребърен“, орден „Кирил и Методий“ – първа степен, „Златен капител“. В началото на август 2021 г. арх. Д. Герганова е удостоена и със званието „Почетен член на Камарата на архитектите в България“.

В една своя статия за сп. „Архитектура“ (Бургас) /бр. 6/2017 г./, която препубликувам по-долу, тя споделя, че към професията на архитекта я насочва нейният баща, родом от Трявна – градът, който се слави със своята прочута строителна школа. Бащата не е упоменат поименно, но най-вероятно става дума за Славчо Станев Герганов /р. 1905 г./, син на Дуна Генчева от Трявна и Станю Гергев Герганов от с. Димовци.

* * *

ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

Изповед на един пишещ архитект

Младостта ми попадна под лудостта, наречена социализъм. Внушиха ни, че най-престижната професия е да си работник във фабрика. Че съществуват буржоазни професии и социалистически професии и е грозно да имаш буржоазна професия. Аз твърдо заявих, че като завърша гимназия, ще стана работничка. На тези години нямах никаква представа какво представляват отделните професии. Важеше това, което комсомолските ръководители казваха. Баща ми само дето не ме наби. Тогава реших, че ще следвам журналистика, защото да се изразявам писмено ми беше рождено качество, но за съжаление, тогава, през 1947 г., в България нямаше такъв факултет, а за следване в чужбина семейството ми нямаше финансови възможности. Тогава, като тревненци, защото баща ми беше от Трявна, където дюлгерлъкът е основна професия, решихме, че трябва да стана строител и да следвам строително инженерство. Баща ми обаче предвидливо настоя да кандидатствам и архитектура и помоли художника Петър Задгорски да ме подготви за изпита по рисуване. Господин Задгорски беше чаровен мъж с мургаво лице и къдрава коса. Той запали у мен огъня на любовта към живописта до такава степен, че до ден днешен съм почитателка на изобразителното изкуство. На приемните изпити в политехниката ме приеха и в двете специалности.

Майка ми замина да ме записва, като поръчката ми бе да ме запише строително инженерство. Замина мадам Софка да записва дъщеря си студентка. Пред канцеларията в университета имало голяма опашка и тя седнала на една пейка да си чака реда. До нея приседнал един старец и я заговорил. Попитал я кого ще записва и в каква специалност. Майка ми разказала, че има дъщеря и ще я запише строително инженерство. Старецът попитал само това ли е кандидатствала и майка ми обяснила, че съм приета и в специалност „Архитектура”, но желанието ми било да стана строителен инженер. Тогава старецът казал да не ме слуша, тъй като тази професия не е много подходяща за жена, и да ме запише архитектура. Майка ми го послушала и ме записала в архитектурния факултет. Така аз се озовах в архитектурата, която впоследствие стана същността на живота ми.

Още първите месеци след дипломирането ми като архитект получих урок, който ми тежеше като обица на ухото за цял живот. Възложиха ми да начертая и изградя един навес за селскостопански машини в град Елхово. Елементарна задача – три тухлени стени, дървен покрив и дървени колони, които да го държат. За да закрепя дървените колони към бетоновите постаменти, поръчах на железаря да ми направи по две шини за всяка колона, които да се бетонират в основите, а колоната да се постави между тях и да се закрепи с болтове. По време на строителството се наложи да замина в командировка и когато се върнах, намерих колоните изправени на постоментите, но от шините нямаше и следа. Ядосах се и се скарах на Стойчо Операта – така се казваше майсторът, който изпълняваше обекта. Със самочувствие на корифей той ми съобщи, че е бетонирал в постамента едно арматурно желязо и е набил колоната върху него. Бил достатъчно опитен и не искал акъл от такива „зелени” архитекти като мене, дето вчера са влезли в професията. Такива като мене той ги слагал в задния си джоб. Така ми затвори устата и аз при липсата на всякакъв опит си замълчах. След приключване на задълженията ми в този град се завърнах в Бургас и постъпих на работа в Археологическия музей. Един прекрасен ден получих призовка от съда, че навесът се е срутил и аз трябва да заплатя стойността му от 3000 лева, а заплатата ми тогава беше само 72 лева. Вятърът духнал и измъкнал колоните от арматурното желязо, на което бяха набити, и обърнал целия навес отзад на поляната. Така разбрах, че няма елементарна задача, че никога не бива да допускам компромиси с познанията си, че професията ми е много по-сложна и отговорна, отколкото можех да си представя и ако не погледна на нея с нужната сериозност и отговорност, просто не съм подходяща за нея. Този случай ме направи прецизна и безкомпромисна както в проектирането, така и в изпълнението на обектите. Изисквах от работниците стриктно да изпълняват проекта, а в противен случай – да развалят и да започват отново.

След напускането на музея опитах от работата на технически ръководител. През 1959 г. ми бяха поверени шест обекта в курортния комплекс „Слънчев бряг”. Едва след като ги предадох, постъпих на работа в проектантската организация.

Първо бях в групата на арх. Стоян Гугучков и при него започнаха моите първи стъпки в проектирането. Учих занаята от опитни архитекти като Панчо Аврамов, Манолина Бурилкова, Надежда Вълчева. Чиракувах при големите архитекти и учех професията в работните чертежи и детайлите. Едва на петата година от работата ми в Проектантската и на десетата година от следването бях назначена за групов ръководител със задача – проектиране на детски ясли и градини и училища. Това бе период на интензивна работа по изготвяне на различни по големина типови проекти – от обекти за 50 деца до такива за 500 деца, с включване на салон и сцена за куклен театър. Един ден реших да сметна колко детски обекта съм изградила и се оказа, че общият им капацитет надхвърля 6000 деца.

През годините на активна дейност професията ми предлагаше различни предизвикателства – проектиране на жилищни сгради, поликлиники, университети, административни сгради и какво ли не, даже лаборатория за гравиметри, които да отчитат земната гравитация на различни места от планетата. Всяка скица, която долиташе до моята чертожна дъска, беше покана за нова любов, която ме завладяваше със страст и обаяние, независимо от големината и важността на задачата.

Успоредно с архитектурното проектиране всичко случващо се в бранша провокираше съзнанието ми, намирайки покой в писменото слово. Трупах папки със статии, рецензии, спомени, но никога не съм си представяла, че един ден те ще се превърнат в издадени книги. Днес, когато се обърна назад, разбирам, че през целия си живот съм писала, без да съзнавам, че това е била втората част от моя творчески път. Никога не съм гледала на писането като на нещо значимо в живота ми. Просто ако някоя мисъл се загнездеше в главата ми, не можех да заспя, ако не я поверях на хартията, а днес – на компютъра. Това при мен беше по-скоро терапия, отколкото съзнателна проява на творчество. Така с течение на годините се натрупа толкова материал, че като спадна проектантската ми дейност, се сглобиха около десет книги, от които осем вече са излезли от печат. Книгоиздаването започна, когато един ден вкъщи пристигнаха двама души, носеха един куфар и ми казаха, че трябва да напиша книга за инж. Хран Баклаян, с когото бяхме добри приятели и дълги години работехме заедно – беше конструктор на много от моите сгради. Тогава все още не знаех, че мога да пиша книги. Седнах на пода, извадих съдържанието на куфара и започнах да сортирам наличното в различни папки: писма, кръщелни свидетелства, дипломи, разписки за различни разходи, снимки, спомени и пр. Потънах в един друг живот. Едва след това си позволих да започна с писането. Това беше абсолютно нова, непозната за мен дейност. През живота си никога не съм се интересувала от подробности за семействата на познатите си. Може би това е бил един от многобройните ми недостатъци, защото сега се налагаше да пиша биография за човек, с когото съм била във връзка цели двадесет години, а се срещах истински с него за първи път. Не е ли странно?

С много труд осъществих тази задача. Читателите ще кажат дали добре съм се справила, но с придобития опит се осмелих да започна работа по следващата биография – на арх. Петър-Асен Миринчев, която ми бе възложена от инж. Светла Миринчева, неговата дъщеря.

Животът е пълен с обрати. Непосредствено след като навърших годините за пенсия, някаква Сила реши, че не бива да приключвам с проектантската си дейност. Но точно тогава започна оня специален период, който наричам „сакрален”. Навлязох в осемдесетте и реших, че вече е време най-после да спра да проектирам, а и от КАБ се обадиха, че не съм си платила членския внос и трябва да върна печата. Реших, че това е краят и обещах на следващия ден да го върна. Но съм сгрешила. Час по-късно се обади една жена и ми каза:

– Арх. Герганова, ще направиш ли една църква в село Везенково?

Обясних, че ми предстои да върна печата на КАБ, а без него това е невъзможно. Не съм си платила членския внос, а това са 240 лв., с които не разполагам.

– Ние от селото ще платим – каза жената. – Утре ще дойда с моята братовчедка да те заведем във Везенково и да започнеш проектирането. Така разбрах, че някой там „горе” въобще не е съгласен да ме пенсионира и като не е успял да ми намери инвеститор, лично той е решил да ми стане поръчител да му направя още един дом в това прекрасно село. Убедена съм, че на този Свят няма случайни неща. Така осемдесетгодишната Герганова направи петата църква в живота си. Днес вече не смея да се лиша от печата си, за да не разсърдя Великия архитект на Вселената. Едва с проектирането на култовите сгради (църкви и джамии) се убедих във важността на пропорциите, втъкани в техните основни схеми и магията, която се крие в тяхното въздействие. Съотношението на цифрите в разпределението създава реална хармонична среда, енергия, която въздейства на миряните и тя ги привлича дори без те да си дават сметка за това. Тези съотношения наподобяват хармоничния лад в музиката.

През целия си живот не съм изграждала в съзнанието си чувство за собствена значимост. Изненадваше ме това у някои от моите колеги. По-скоро изградих за себе си една концепция, в която аз съм камъкът, който хората ритат на улицата и колкото повече го ритат, толкова по-гладък става той. Това ми помагаше да не се сърдя на никого, който ме критикува или одумва. Това ми помагаше да видя грешките си и да ги избягвам. Обичам опонентите си, когато имам такива, защото те ми помагат за духовното ми израстване.

Днес от пиедестала на осемдесет и пет годишната си възраст разбрах троичността в религията, но конкретно за мен тя изглежда по следния начин: аз съм душа, физика и съзнание. Душата ми няма възраст. Тя иска да пътува, да контактува в обществото, да танцува и се забавлява, да твори и да се изявява. Физиката ми ме предава, иска да си почива, да се лекува, да релаксира и не е в състояние да осъществи желанията на душата. Двете са в „конфликт на интереси”. Съзнанието ми е това, което трябва да осъществи някакъв консенсус между тях, за да не възникне „война” и действията ми да не шокират обществото.

Днес, когато разполагам само с една пета от физическите си възможности, единствено писането е това, което не ме затруднява и осмисля самотните ми дни и нощи.

Убедена съм, че всеки архитект има по още едно поле за изява, било то рисуване, музика, поезия или проза. Архитектурата е магическо творчество, то е много по-сложно от всичко, което човек би могъл да си представи. Тя е лицето на всяка епоха, цивилизация, философия и политика, икономика, естетическа концепция, стандарт на обитаване, комфорт и ергономия и какво ли не още. Аз лично не мога да преценя дали бях достойна за тази Божествена професия и дали се справих в нея, но положително тя ми е помогнала да се кача на следващото стъпало на „стълбата”.

Благодаря на Всевишния, който ме постави в тази позиция, в това пътешествие на душата ми в този живот. БЛАГОДАРЯ!   

 

Арх. Дунка Герганова

 

Подготви

Галина Иванова

Арх. Дунка Герганова
Източник: КАБ

Проектът на арх. Д. Герганова за
църквата "Възнесение Господне" в с. Везенково
Източник: kotelnews.com

Църквата "Св. Възнесение Господне" в с. Везенково