Тревненски бУдил: Художникът Иван Христов за магията на българската възрожденска къща

В едно свое интервю за „Общински вестник Велико Търново“ *, в навечерието на четвъртата си самостоятелна изложба у нас, художникът Иван Христов споделя пред Крум Зелков интересни моменти от творческия си процес. По това време, през 1938 г., той се намира в Търново, където рисува старите „огнища на българския дух“. Художникът споделя, че за първи път, именно тогава, започва да рисува картини с по-голям размер от онзи, с който е „свикнал“ и, че всяка негова творба е критично оценявана от своя автор, след което, ако не бъде „одобрена“, била унищожавана.

В статията се споменава и за тревненския му корен. Припомняме, че дядо му Христо Томчев е кожухар и бакалин по занятие, а бащата на бъдещия „народен художник“ - Кънчо, е едно от децата в многолюдното му семейство. От малък той се отличава със своята любознателност и жажда за знания. Пренебрегвайки волята на властния си баща, който настоява да наследи занаята му, Кънчо заминава да учи в Търново. После става даскал из тревненските села. Но жаждата за знания го отвежда в Кюстендил, после в Силистра, където завършва педагогическото училище и отново се завръща в Тревненско, като учител. Покрай даскалуването си, успява да спести пари и заминава за Швейцария, където завършва право в Гренобъл и Лозана. След това се завръща в България и се установява във Видин. Работи като съдия. Именно тогава се жени за съпругата си, австрийка по произход, а през 1900 г. се ражда и синът им - бъдещият „народен художник“ Иван Христов. Той решава да тръгне по стъпките на баща си, записвайки да следва право, но бързо разбира, че неговата страст и съдба, е рисуването. Завършва Художествената академия през 1925 г., а през 1927 г. открива първата си самостоятелна изложба в Мюнхен, където подрежда портрети и пейзажи от градския интериор на Трявна, оценени високо от изкуствоведската критика. През същата година Иван Христов се „установява“ като учител в Столарското училище в Трявна. Той е сред пионерите за създаването на Тревненския музей, който води началото си от сбирката със старинни художествени предмети, инициирана от някогашното Столарско училище. Иван Христов е и сред най-ревностните радетели за опазването на автентичния възрожденски облик на Трявна, а и на България.

В едно свое, по-ранно интервю за в. „Варненски новини“ /бр.5512/28.12.1935 г., РБ-Варна/, той говори с изключителна обич и дори богоговение за своите „малки къщички“, които оживяват пред погледа му, заличавайки целия околен свят и му „разказват“ чудните си приказки. Преклонението, опиянението и обичта му към изкуството на старите майстори, откриваме и в интервюто за търновския вестник, където художникът споделя:

„В Трявна аз съм рисувал една и съща къща около 30 пъти и всякога съм намирал в нея нещо особено и интересно, за да го предам на платното“.

По-нататък в интервюто си за Варненския вестник, с огромна болка и тъга, говори за съдбата на старата българска архитектура и предизвикателствата на „новото време“:

„Един голям грях тежи на българската душа: ние не умеем да пазим онова, което носи в себе си българския дух. В запад цели квартали се подържат и пазят като светилници. Аз съм водил много чужденци по нашите малки балкански градчета и те винаги са харесвали онова което ние рушим: малките ни прегърбени като старици къщички, романтични и приказни...

Ние не требва да рушим старото, а да създадем един чист национален български архитектурен стил, който да бъде съединително звено между старото н новото което

се ражда. Нека свикнем да пазим онова в което се крие духът на българското възраждане и в които къщички са туптяли сърдцата на ония борци, които изковаха българската свобода. Нека свикнем да ценим старите къщи, в тех има поезия, музика, красота. А музиката, поезията на старите къщи е музиката на сърдцето, музиката на доброто, светло старо време...“.

През 1983 г., художникът е удостоен със званието „Почетен гражданин на Трявна“, а четири години по-късно си отива от този свят.

Подготви

Галина Иванова

* Из статията „При художника Иван Христов“, публикувана в „Общински вестник Велико Търново“, бр.21-22/25.09.1938 г., РБ – В. Търново