Спомен за зими

Навремето в тукашния балкан падаха големи снегове. Баирите и котловините се сливаха в обща вълна, чиято белота заобляше скалните ръбове. Сякаш природата опаковаше в бели чаршафи всяко било, подобно на Кристовите катедрали и каньони. В стръмните долове преспите стигаха до два-три метра, а горе, на високото, пълзяха вихрушки и лавини. В такива безметежни зими животът замръзваше като река и само пушекът на селата напомняше, че хората все още шават под снега. Дори горите затъваха до пояс и само черният им шев разкъсваше мъглите, които се спускаха като завеси над стихналата земя. Бяха дни на студ, на безмълвие и на стъклен скреж, сякаш планината не дишаше, загубила представа за времето. Всичко в този бял свят бе един безкраен сън, прекъсван единствено от гладния писък на орлите, чиито вледенени крила едва разсичаха въздуха. И сега падат дълбоки снегове, но тогава бях дете и сигурно затова не мога да се откъсна от спомена за някогашните зими, красиви и страшни като приказка.

Но в този спомен няма само сняг и сребърни видения. Има и вълци. Те минаваха през замръзналия Дунав, навлизаха в балкана и шетаха като призраци из снежната пустиня, воят им се носеше ту от Краставец, ту от Овчера, ту от Тъпана и се губеше към Трявна и Кръстец, следван от гърмежи и лай на кучета. Селяните казваха, че глутниците стигали чак до Странджа, водени от единаци и вълчици. Не знам дали това е вярно, но съм виждал следите им към Бузлуджа и Шипка, тропосали преспите със замръзналите си лапи. В онези години вълците бяха единствените зверове, които плашеха планината и раждаха легенди по пътя си. Хората залагаха капани, организираха потери и разказваха всевъзможни истории, които изправяха косите. Веднъж една глутница изяла цяла сватба барабар с конете и кожените такъми. Друг път няколко вълка изтърбушили оягнена кошара и отвлекли овчаря заедно с магарето му. Трети път ранена вълчица се скрила в една плевня и за малко не разкъсала детето на стопанина. Накрая я набучили с вили и като я изнесли на двора, извадили от тялото й пълна паница със сачми и патрони. Подобни приказки се носеха от къща на къща и възбудените люде ги доуточняваха като свидетели. Това хем създаваше страхове, хем разнообразяваше живота, затрупан под снега. Но имаше една случка, която няма да забравя никога. Как вълците изяли шипченския поп. По пътя към Шейново в полето се явила глутница и препречила пътя на шейната. Попът стрелял, убил два вълка, а другите побягнали. Лакомият за слава и за пари човек слязъл да прибере труповете. В това време глутницата се върнала, подплашила конете и попът останал сам срещу зверовете. На другия ден намерили само килимявката и броеницата му. Някои казваха, че попадията се хвърлила в кладенеца от мъка, а други обясняваха надълго и нашироко вълчата тактика. Не трябвало да се вярва на хищника, когато бяга. Той бил по-хитър от кучето и лисицата, взети заедно. Затова видиш ли вълк, търси дърво. Само веднъж чух един истински ловец, който казваше: „И вълкът има душица, не плашете децата!“.

Но историите не спираха и колкото по-люта ставаше зимата, толкова по-фантастично звучаха те. А в това време глутниците кръстосваха балкана, тичаха по баирите и виреха муцуни към небето. Понякога воят им напомняше плач, а понякога – накъсана песен. Беше и страшно, и любопитно. Жените не смееха да клекнат до плета, а мъжете ходеха на групи до кръчмата, подвиквайки си един на друг. На това му викаха вълче време. Не само замръзнало като кочан, но и зъбато…

Когато снегът ставаше много дълбок, вълчите пъртини личаха съвсем ясно. Те ту се виеха на зиг-заг, ту заобикаляха храсталаци и пропасти, ту изведнъж се късаха след някой отчаян скок. Овчарите казваха, че понякога животните потъвали до ушите и само муцуните им порели бялата корица на преспите. Тогава освен пълзящия страх в душите се надигаше и едно мъжко чувство, което се удивляваше на силата на дивите мускули. На места по пъртините имаше капки кръв, което подсказваше, че някоя лапа е останала в капаните. Кучетата душеха замръзналата кръв и козината им настръхваше, сякаш звярът се въртеше наоколо. В такива минути, ослепен от вихрушката, човек, без да иска, се оглеждаше като заек и мислеше с известно състрадание за вълчата орисия. За глада, който подлудяваше, за лунните преходи и за онази първична издръжливост, която се люлееше и изцеждаше, но не секваше. И до днес си мисля, че по земите ни надали има друг по-трагичен и по-достоен хищник. Колкото изтощен от собствения си бях, толкова и отчаян при последния си скок. Може би затова в бабините приказки и в народните песни вълкът не е несретник, а юнак, едно видение, понесло върху гърба си вила-самовила.

Само веднъж съм виждал мъртъв вълк, но и досега не мога да забравя безжизненото му тяло. Беше полузарит в снега, едър като малаче, с оголени зъби и побелели очи. От черните възглавници на лапите му се подаваха дебели изпочупени нокти. Може би беше умрял от глад или от отрова, защото освен капани, планинарите залагаха и стрихнин. Ръждивият кожух на животното бе остъклен от падналия скреж и това придаваше на козината му нещо чупливо. Уж приличаше на каракачанско куче, а всъщност едрият врат и вталената задница напомняха някаква лъвска линия. Сигурно бе паднал, както е тичал, скован мигновено от смъртта и студа. Но макар и превърнат в парче лед, звярът будеше страх. Без да искам, си го представих жив и отстъпих крачка назад. Хората около мен цъкаха с език, мереха на глас дължината и теглото му и леко го побутваха със сопите си. Някой спомена, че сигурно е бил изгонен от глутницата и затова е издъхнал мърцина. После започнаха да спорят дали да го свалят в селото, или да го оставят на гарваните и орлите. „Няма да стряскаме женорята, я!“ – каза един и погледна към небето. Горе се виеха вече крила. От препирнята научих, че от вълчата кожа не ставало нищо. Била твърда като ламарина и козината й окапвала бързо. Освен това вълчата дружина можела да се върна да потърси събрата си и току-виж нахълтала по дворовете. Оставих съселяните да се препират и тръгнах сам надолу. Вместо да ме зарадва, смъртта на хищника ме натъжи. Бях градско момче и сигурно затова я възприех по-особено. Оттогава, та до днес, винаги си мисля, че вълкът не е просто звяр, а Божи страдалец, чийто провлачен вой е болка и молба едновременно.

Вълчите зими, за които разказвам, пълнеха живота с всякакви изненади. Носеха се слухове за затрупани влакове, за прекършени телеграфни стълбове, за ловци, замръзнали в преспите, за побеснели лисици, за разцепени скали, за бели кошути и най-вече за бури и вихрушки, които превръщаха балкана в ад.

Не знам дали сте виждали снежни фъртуни, но надали има нещо по-чудновато и по-интересно от тях. Отначало баирите започваха да димят, после димът се превръщаше в колони, струговани от вятъра, и накрая целият този неръкотворен строеж започваше да се върти около себе си и вътре в себе си подобно на пумпал. Пумпалът изхвърляше млечни протуберанси, танцуваше, както си иска, и така внезапно спираше или тръгваше, като че ли невидим оператор го командваше от дистанция. Всичко в него бе въздух и това го правеше почти безплътен, въпреки че наоколо се вдигаха и падаха тонове снежен прах. Понякога фъртуната приличаше на завеса, а понякога се източваше като хурка и стигаше чак до небето. Не знам кога е по-страшна, но както и да нахлуеше в гората, чупеше и скубеше дърветата като клечки. Впечатлен от гледката, човек без да иска, започваше да фантазира и все му се струваше, че това горе не е вихрушка, а призрак, тръгнал да плаши балкана. Веднъж призракът се навиваше около баирите като спирала, друг път се превръщаше в топка, която отскачаше на огромни разстояния, а често се втурваше като галопиращ табун и дълбаеше преспите до заледената им основа. Но независимо от формите му той беше едно неизтощимо движение, пълно с всичките гласове на небето и земята. Сто гайди и сто тъпана бяха нищо в сравнение с грохота, който пълнеше планината. Канонада от писъци и взривове се свличаше по урвите и тресеше усоите с невъобразимото си ехо. Това придаваше на фъртуната допълнителна мощ. Дивата й музика бе особено впечатляваща нощем, когато сънят бе погълнал всички останали шумове. Тогава виелиците сякаш разговаряха помежду си или пееха хорово и селата ги слушаха уплашени, подали ухо над снега. На сутринта селяните оглеждаха покривите, оградите, купите със сено и се питаха един другиго: „Чу ли ги пущините?“. Питаха се и гледаха балкана, където мътната пушилка все още висеше или тук-там разкъсваше ризата си и показваше синьото на небето.

Не съм попадал във фъртуна, но съм слушал хора, които са се давили в снежния прах. Казвали са ми, че едва оживявали, натъпкани с вятър и ледени кристалчета. То била едно задушаване и ослепяване, от което без късмет нямало оправия. Сигурно е така, защото като гледах повалените габъри и ели, не можех да не си представя колко слаб е човекът. Затова съм запомнил една поговорка, която съветваше: „Настигне ли те бяла баба, не лягай, а бягай“. Бабата, както я рисуваха патилите, нямаше кости, но имаше дълги коси, които се гънеха, плющяха и отнасяха. Такова фантастично нещо бяха някогашните зимни виелици, които изсмукваха снега като фуния и го пренасяха от място на място. Ето защо задимяваха ли баирите, по къщите палеха кандилата. Поне така беше навремето. В онези забравени вече години, когато балканът все още беше див и не знаеше силата си…

Спомням си за дебелите снегове, за вълните, за вихрушките и за отминалите хора с едно особено чувство. Не защото детският спомен е решил да ме полюлее, а заради нещо по-сложно. Модерният свят така ни е налегнал, че вече всяко обръщане назад не е опит да избягаш от себе си, а да намериш себе си. Животът ни променя и често забравяме не само природата, но и корена си. Ето защо връщането ми в детските зими не е прищявка или сантимент, а осмисляне на забравеното. Днес не газим сняг, а кафява каша от луга и химикали, която дъха на бензин. Днес не говорим за преспи, за глутници и за фъртуни, а за влекове, шанци и слаломи. Ските изместиха плазовете и онези планински преходи, които ни срещаха лице в лице с девствения хаос. Едно пускане на телевизора и зимата влиза в стаята ни като състезание или сезон, а не като стихия и приказка. Това е удобно, но не е естествено. Затова обръщането към белия спомен не е обикновена романтика, а съживяване на нещо изконно. Мъртвият вълк, легнал върху пряспата, не е измислица. Не е измислица и фъртуната, слязла от Бедек или Мъхченица, за да затвори тунелите под Кръстец. Това е живият балкан, който мами и плаши едновременно. Може би компютърният човек ще се усмихне снизходително, но той не подозира колко по-безпомощен е от селяните с гуглите, които отваряха пъртини с гърдите си. За разлика от тях господинът е едно изкуствено създание, което знае много, но не може нищо без своята алпийска грейка. Сигурно се увличам, но нека ми бъде простено. Писането също е фъртуна. Особено когато се връща в един свят, затрупан от бели великани и снежни кожуси, сред които селата и мечките спяха като деца.

 

Стефан Продев

Из „Картини от камък“, 2007 г.

* Снимка: худ. Веско Радулов