Трявна

Ето това е Трявна, която нося и пазя в сърцето си. Такава, каквато се е запечатала в съзнанието ми още от детството. За тази Трявна копнея – красива, идилична, духовна, слънчева, магична… Така я описва и Вл. Свинтила при посещението си тук през 80-те години на миналия век. Дали, защото я е видял с очите на „чужденец“, е успял да запечата върху хартия уникалната й атмосфера, от която днес не е останало почти нищо… Макар, че и калдъръмите са си тук, и къщите, и Кулата, и Моста на Архитектона Сергюв, и старата църква. Но го няма обаянието, което струеше в този град преди десетки години, може би, защото голяма част от хората, които носеха Трявна и Тревненското в сърцето си, също вече ги няма… Магията на днешна Трявна се крепи само на безценното ни наследство от миналото, което възприемаме като даденост и дори не умеем да го обичаме и пазим, както му подобава. Боравим с рекламни клишета, които и да привличат туристите, са мъртви откъм смисъл, емоции, дух… Трявна не е слоган, нито атракция, тя е средище на духа, храм на изкуствата и пиетата към красота, както сполучливо я е „уловил“ Свинтила. Дали ще си я върнем някога?  

Трявна

Природата нахлува бурно в старата Трявна. В дворовете зад двукатните сгради растат ясенът и кленът. В горещините, които тука не са никога големи, семейството се събира в дъното на градината до герана.

От старата Трявна съм запомнил камъка. Никъде няма като тревненските калдъръми. Те са от плоски камъни - настилката е пазена и днес и е по-удобна и по-красива от модерната. Казаха ми, че тревненци са измислили тротоарите. Те са тесни. Някъде с половин метър широчина. По тях са гърмели каруците пълни със стока и са тракали подкованите кондури на старите занаятчии.

А каква прелест са тревненските къщи! Тук не знаят още еркера, членението на фасадите. Те са самата простота. Силно издадената стреха с огромните сиви плочи, докарани от планината, леко издаденият напред втори кат с красив гредоред, който дава ритъм и живот на постройката, дюгените или големите дървени порти на първия кат - всичко това е неподправената планинска архитектура.

През Трявна вероятно минава оста на развитието на така наречената несиметрична къща, родена в неравните терени на Стара планина, отначало дървена с долния кат предназначен за добитъка. Тук тя е урбанизирана. Долните помещения са вече предназначени за работилници. С тяхното остъкляване трудът на майстора се е превърнал от сезонен в постоянен. И това е условие за развитието на манифактурата. Вече не работят под навеси само през топлите дни. През 18 век това е било революция, изменило е дълбоко бита и производственият процес е станал целогодишен. А това е и граница между феодализма и Възраждането.

Красив е интериорът по старите тревненски домове. Големите дървени долапи - сводестата дървена врата, чардакът с дървени перила, който тук никога не е издаден напред, а се гуши под стрехата, дървените колонки, вътрешната проста дървена стълба придават топлота и уют. Дървото стопля погледа и скърца „тайнствено" през нощите. И когато има буря или силен вятър, дървото „говори“. „Спомнят си буките - казва ми хазайката - как са се огъвали в гората на вятъра и скърбят. За планината им е мъчно“.

Старият чекрък е до старото огнище. Но повдигне ли човек неволно глава вижда резбосаните тавани. В Трявна винаги са обичали слънцето - за това то е останало в резби на старите потони. Който не е видял розетките (слънцата) на Димитър Ошанеца и на Иван Бочуковеца в Даскаловата къща, не знае какво е великолепие и тържество на красотата. Слънцето на Ошанеца е в геометрични прави лъчи, които в ъгълите опират в кипеж от резбосани маргаритки. Слънцето на Бочуковеца е вихър от вълнуващи се лъчи - сякаш да предаде стихията на това, което днес астрономията нарича „слънчев вятър“. Има легенда, че двамата майстори са се състезавали тук. И както изглежда, за ръката на една девойка. На дъното на тези чудеса стои любовта.

Човек може да върви часове заплеснат из старата чаршия. От брега на реката се вижда най-красивият тревненски архитектурен ансамбъл. Красивата арка на моста, двата паралелепипеда на къщите от двете му страни и издигащата се над тях призма на часовниковата кула. Така художниците рисуват Трявна и така тя остава в паметта.

По-любознателният ще огледа старите домове на поп Кою Витанов, на Ангел Кънчев (сполучливо реставрирана), Даскаловата, старото тревненско училище, Попангеловата, Райковата къщи и ще насити окото си с тяхната хармония от прави, с техните прекрасни пропорции, с обещанието за щастие, което носят.

Тревненската архитектура е бяла. И бяла е откакто тук са възприели паянтовия строеж и изоставили дървения. Тук никога не са практикували декоративната живопис - както е в Копривщица, Пловдив, Банско. Белите къщи стоят приказно на фона на синьото небе и на фона на минаващите бели облаци. Едно чувство за единение с природата е водило строителите и самите тревненци, които от декорацията познават и приемат само резбата.

Просто странно е как на този фон е избликнало изкуството на иконописта. Трявна, да не забравяме, е средище на една от четирите главни възрожденски школи. От края на 18 век в този град започват да рисуват и да разнасят икони по всички краища на страната. Трявна е дала иконописта на Добруджа и на Сливен. Тревненски строители срещаме до късно до самия Сакар Балкан. Изкусните тревненски резбари са се конкурирали с дебърските. Но който иска да се запознае с творчеството на тревненци, трябва да посети Даскаловата къща, старата черква „Св. Архангел Михаил“ - най-после тревненския музей.

В тревненската икона от рано навлиза пейзажът. И това е естествено, като хвърлим поглед на заобикалящата Трявна природа. Дърветата, вечно раздвижвани от вятъра, зелените поля и градини. Те тържествено и волно нахлуват в душата ти, и човек е готов да се закълне, че животът и земята са рай.

Прощаването с Трявна е трудно и за несантименталния човек. Как да се разделиш със старите калдъръми, с приказните къщи, с по критите с плочи стрехи? С виденията на резбарите? С хармониите на иконописците? С белите къщи на фона на синьото небе? Раздялата е възможна само ако си обещаеш, че ще се върнеш пак.

 

Владимир Свинтила

сп. „Наш дом“ бр. 2/1980 г.

 

* Снимките към публикацията са на Константин Танчев и Милко Кожухаров

Дюкяните на църквата „Св. Архангел Михаил“, съхранявали „припасите“ на тревненските въстаници

Преди 149 години, на 5 май, т.н. „Чета на зографите“, развява на мегдана в Трявна зеления байрак със заветното „Свобода или смърт“ и записва името си в летописа на Априлската епопея, споделям едно интересно сведение от свещ. Иван К. Томов, който разказва интересни моменти от историята на най-старата Тревненска църква „Св. Арх. Михаил“ на страниците на „Църковен вестник“ /бр. 15/21.05.1970 г./. Така например, може би, малцина знаят, че през същата 1876 г., по време на Тревненското въстание, църквата „Свети Архангел“ негласно е подпомогнала това патриотично дело, като е отстъпила дюкяните си за складове на припаси, назначени за въстаниците. Двама от свещениците са били обвинени за „комити“ и впоследствие „разкарвани по съдилищата“. Вече е ставало дума за тях - поп Тахо /Танко/ Ангелов х. Тахов /1833-1916/ и поп Алекса /Поп Алекси поп Иванов /Скевофилат/ (1798-1889). По сведения на Ю. П. Теодоров от книгата му „Въспоминания по въстанията в Търновския санджак през 1876 г. и по съденето на българските въстаници в Търново“ /1897 г./ от Трявна били заловени и отведени в Търново 25-30 души „комити“, сред които и въпросните двама свещеници. Поп Танко затворили по подозрение, че „приличал на бунтовник“, пък и имал оръжие. В къщата му открили и „една червена турска антерия с дупка, пробита от шиш, и оцапана с кръв“ и веднага го обвинили, че е убил някой турчин и му скрил антерията. В своя защита поп Танко уверил съдиите, че въпросната антерия била негова, от времето, когато бил кираджия, а дупката била проядена от мишка, а зацапаното с кръв, било измокрено от мишка, вследствие на което червената боя излязла и оцапала антерията като с кръв. След разпита той бил оправдан и се прибрал в Трявна…

По онова време, поп Алекса, който, заедно с тъста си, летописецът поп Йовчо, е сред инициаторите за построяването на църквата „Св. Георги“ в Трявна, е 78-годишен старец. Задържали го по подозрение за съучастие в Тревненското въстание, тъй като в дома му били открити пушка, 2 пищова, няколко фишека, малко барут, хляб, рязан на филии и печен втори път в пещта. В своя защита поп Алекса разказал, че оръжията и фишеците биле на сина му, за да си пази къщата, а хлябът го събирал от служби по Гергьовден, и понеже „бил много и не можал да се изяде на скоро“, то, за да не се развали, го опекъл като „писмет“ във фурната – нещо, което всяка година си правил по това време. След разпита, поп Алекса също бил освободен…

***

Днес подобна жертва, изглежда немислима, или поне трудно достижима. Светла им памет на поп Алекса и поп Тахо! Пък ние, следва да се замислим – доколко достойно срещаме дните и предизвикателствата си по Пътя. И дали, заслужаваме безценното си минало с неговите уроци, съдби и наследство…

Само да припомня, че същата тази църква, която е приютявала оръжието и боеприпасите на тревненските въстаници, която преди това е била и средище на просвещението и духовността, и продължава да бъде един от безценните символи на Трявна, все още очаква своя ремонт и реставрация… Кога, как и дали? Надявам се всички тези въпроси да не продължават да висят риторично в нищото още и още години…

 

Галина Иванова

Снимка на църквата "Св. Архангел Михаил"
в книгата на Богомил Даскалов -
"История на Тревненската църква Св. Архангел Михаил", 1925 г.

Поп Тахо Ангелов х. Тахов
Източник: ОДА - Габрово

Поп Алекса поп Иванов - Скевофилат
Източник: ОДА - Габрово

Отец Пантелеймон Хилендарец и неговият принос към българското Възраждане

Известно е епохалното дело на хилендарския монах Паисий, което слага началото на Българското възраждане и хвърля първата искра в народната свяст, застрашена от етническа и духовна асимилация. Малцина обаче подозират, че Русе е единственото селище в българските земи, чиито жители са чели или преписвали шест екземпляра от Паисиевата “История славянобългарска”.

Първият препис е осъществен от хилендарския таксидиот в града йеромонах Пантелеймон през май 1809 г., когато около него бушува вихърът на поредната Руско-турска война. Книжовната дейност обикновено се развива в мирно време, при благоприятни материални условия, но Пантелеймон прави явно изключение. Преписът му от 92 листа е отнесен в Хилендарския манастир на Атон, където се съхранява и днес в библиотеката под № 2941. Почеркът на кописта е некрасив остър курсив, наведен надясно.

Вторият препис е изготвен от габровеца Влад Гладичов, който през същата 1809 г. пребивава в Русе, познава Пантелеймон и до 11 август с.г. възпроизвежда неговия препис, както сам бележи, “на ползу всем любознателем болгарским”. По-късно Гладичовият препис попада в Преображенския манастир, откъдето е предаден във Великотърновския държавен архив.

Третият препис, който се ползва в Русе е Жеравненският. Писан е преди 18 май 1772 г. – по времето, когато отец Паисий е още жив. Върху страниците му са фиксирани бележки на следните читатели: йеромонах Макарий Хилендарски (1772), йерей Георги от Жеравна (1776), йерей Велико от Котел (1779), поп Серафим от Сливен (1794) и даскал Никола Поплазарович от Русе (7 март б.г.). Васил Априлов го предава на руския учен Музакевич в Одеса, където го проучва и Г. С. Раковски. От средата на 60-те години на ХІХ в. до 1898 г. този препис е в колекцията на украинеца Иван Курис, разпръсната по време на гражданската война в Русия.

Даскал Никола копира Жеравненския препис в Русе през 1811 г. и създава четвърти препис на “Историята” (72 л.). Почеркът е “черковно писмо, доста хубаво”. Посвещението е на “хаджи Димчо хаджи Георгиевич, купцу болгарскому”. Днес преписът е прибран в Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в София под № 7765.

Пети русенски “Царственик” е писан уж на пергамент преди 1831 г. и Йордан Иванов се опитва да го отъждестви с известния в науката Хилендарски препис от 1820 г. Юрий Венелин в писмо до Васил Априлов от 27 септември 1837 г. съобщава, че този препис се намирал в логотета (деловодителя) на Червенската митрополия, който живеел временно в Бабадаг, Северна Добруджа. За местонахождението на ръкописа днес няма данни.

Шеста преправка на “Историята” на отец Паисий от 1844 г. е предадена на Църковно-историческия музей в София (№ 1523) от Доростоло-Червенската митрополия, но има търновски произход. Този труд е последното по време цвете във венеца на русенската ръкописна традиция. Тук може също да се отбележи, че в Русе живее известният като преписвач на Паисиевата книга Христо Драганов (1845-1853), но няма податки за негови литературни изяви в Русе.

Отец Паисий Хилендарски по всяка вероятност не посещава Русе, защото сочи погрешно в “Историята”, че отшелникът св. Димитър от с. Басарбoво, недалеч от Русе (дн. квартал на града) живял до Свищов. Пионер на Паисиевата идея в Русенския край е именно отец Пантелеймон Хилендарски. Една наша енциклопедия споменава само за него, че е преписал “История на Хилендарския манастир” (погрешно вместо “История славянобългарска”). Повече информация, но също с непълноти и грешки, предоставя Иван Радев.

На първо място трябва да се подчертае, че както в Хилендар през ХVІІІ-ХІХ в. обитават няколко души с име Паисий, така няма гаранция, че разглежданият от нас хилендарски монах Пантелеймон е само един. “Пантелеймон монах Хилендарец” оставя бележка в руска печатна книга “Сокровище духовное” (1784), че я чел през 1799 г. Този калугер без сан едва ли е тъждествен с нашия герой, който само след 10 години се подписва като йеромонах и проигумен.

Радев започва с твърдението, че “по всяка вероятност” Пантелеймон е роден в Самоков, защото е отбелязан оттам като спомоществовател на книгата “Писмовник общеполезен” (1835). Фактът, че той добавя след името си “от Самоков”, не означава непременно, че е роден в този град, а че пребивава там на таксид. По неизвестни причини Васил Златарски смята, че отец Пантелеймон произхожда от Клисура. В историята на град Клисура това предположение се превръща в категоричен факт. Но в църквата на тетевенското село Малък извор ние попаднахме на Осмогласник, печатан в Москва през 1797 г., в който на първите 22 листа отец Пантелеймон е нанесъл следната непубликувана бележка: “Сия книга, глаголемая Осмогласник, приложи ся [от] Стойко Колув от Брезник в монастир Вратчанский храм святаго Иоанна Рилскаго в лето 1825 во время иегумена Серапиона в [при] началствующаго во граде Враце православно любителя господар Димитрий хаджи Теодоровича. 1825 писах аз, недостойний архимандрит Пантелеймон от Хилендар и родом от Иски Зихара [Стара Загора]… Случившишя и поклонници хаджи Йован хаджи Теодорович, кир Ницо Пецович етрополи, Коста х. Димитрий…” Тук отец Пантелеймон изрично уточнява, че е родом от Стара Загора. Вероятно е привлечен в Хилендар от други видни монаси от Старозагорско, които живеят там през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ в. – Онуфрий от с. Енина, Казанлъшко, и Даниил от Казанлък. В началото на ХІХ в. отец Пантелеймон е йеромонах (монах-свещеник), за какъвто сан каноните изискват минимална възраст 25 години. Освен това, атонските манастири изпращат за таксидиоти опитни и улегнали духовници, а не младежи. Тези косвени съображения навеждат на мисълта, че Пантелеймон е роден ок. 1770 г. или по-рано. Светското му име не е известно.

Първото сигурно сведение за отец Пантелеймон датира от 15 август 1807 г., когато е празникът Успение Богородично. Тогава е завършен неговият препис на Требник (сборник с молитви, 80 л.), който се намира в Хилендарската библиотека (№ 173). Писан е във влашкия град “Кампомук” (Къмполунг) “во време, егда взяша руски Букуреш”. Димитрие Богданович твърди, че ръкописът е създаден във Велико Търново, което е съвсем невярно, но дава повод на някои учени да твърдят прибързано, че Пантелеймон бил родом от Търново. Ръкописът включва текста на водосвета на гръцки език, но на кирилица, както и три апокрифни молитви, търсени от простолюдието: 1) на св. Модест (Йерусалимски) “за скотов четвероножих”, 2) срещу “трясавица”, каквато се среща още в Синайския глаголически евхологий от ХІ в.15, и 3) молитва срещу зъбобол към свещеномъченик Антим.

При търсенето на материали в хилендарската архива Васил Кънчов открива писмо на отец Пантелеймон до Хилендар, писано в Русе през същата 1808 г. С него той докладва на братството, че пристигнал благополучно в града, купил сграда за метох и бил добре приет от Червенския владика-грък Неофит и чорбаджиите. Той моли събратята си да напишат благодарствени писма на гръцки език до владиката, епитропа хаджи Абдулахи (православен арабин?), митрополита (в Търново), чорбаджиите и бейския граматик, явно влах, “Димитраки Скралат (вм. Скарлат) вадав (вм. ватах)”. На 28 май 1809 г. отец Пантелеймон завършва в Русе преписа на “Историята”, а по-късно отбелязва на последния лист: “В сие лето взяша и москали град сей в месяца септеврия 13-го числа и обладаша в нем до юния месяца до 25-го числа и отдаша его паки туркам”. Той се нарича “проигумен и йеромонах”. От края на XVIII в. Хилендарският манастир не се управлява от игумен. За такава се смята св. Богородица, чиято икона “Троеручица” е поставена на игуменския престол. Текущите дела на обителта се ръководят от проигумени. Игуменската длъжност е възстановена чак през 1991 г.

Отец Пантелеймон не е механичен копист. Той внася в русенския препис на “Историята” редица добавки, поправки, пояснения и уточнения, включително 16 позовавания на книгата на идеолога на Контрареформацията – кардинал Цезар Бароний “Деяния церковния и гражданския” (СПб., 1719), които липсват в преп. Паисий. Доказано е, че отец Пантелеймон притежава двата обемисти тома на руското издание на Бароний, чете ги и познава добре пасажите с вести за българите. Преписът му слага началото на цяла верига от други преписи, които наброяват повече от 10. Така отец Пантелеймон става не само приемник, но и продължител на чутовното Паисиево дело. За съжаление той не остава дълго в Русе. През 1810 г. руският ген. Кутузов решава да опожари града, който е предимно турски, като пощадява само българската махала около катедралата “Св. Троица”. Българите и евреите са изселени отвъд Дунава и след войната повечето от тях се завръщат в Русе.

През 1808 г. отец Пантелеймон попада в Трявна. За това се узнава от негова бележка в старопечатно Тълковно евангелие (Москва, 1782), което той купува за 25 “лева” от иконом поп Никола в същия град – баща на летописеца поп Йовчо. Логично е предположението, че чрез отец Пантелеймон поп Никола поддържа връзка със своя брат Синесий, който е хилендарски инок. Иван Богданов заявява, че бележката била фалшива, защото по онова време такава валута не съществувала. Всъщност през османското господство “лев” или “лъв” се назовава венецианският талер с изображение на царя на животните. Той свободно циркулира като монетна единица в Османската империя и се споменава в документи на Цариградската патриаршия, а след Освобождението неговото име се възприема от българската валута.

В Трявна или Русе отец Пантелеймон дава на някой си хаджи Матей един “Полустав следованний” (Типик) и получава в замяна “Кратки поучения за главните догмати на вярата” (1785) – една книга, полезна за неговата дейност като проповедник. За това свидетелства бележка в поученията, които сега се съхраняват в библиотеката на Хилендар (№ 1422).

По-късно отец Пантелеймон развива дейност в Етрополе. Анонимният местен съставител, по всяка вероятност русин, на една църковнославянска Граматика, датирана между 1814 и 1828 г. (Народна библиотека в София, № 1084, л. 126а), окачествява ораторските способности на хилендареца с определението: “Пантелеймон, архимандрит хилендарски, изрядний свещеннопроповедник болгарский”. Царските икони в етрополската църква “Св. Архангел Михаил” са рисувани от атонския монах Митрофан Никифору през 1815 г. Посредник между зографа и етрополската община вероятно е отец Пантелеймон.

През 1817 г. той се подвизава в Копривщица, където прави голяма жертва – подарява своя екземпляр на Бароний. Днес томовете се пазят в библиотеката на Пловдивската митрополия. Отецът също води сметките на новопостроената местна църква “Успение Богородично” и според архимандрит Евтимий (Сапунджиев) съставя кондика на папукчийския еснаф. Ние прегледахме внимателно тази кондика и установихме, че тя всъщност е водена от два еснафа – папукчийския (обущарския) и “купчихския” (търговския), от 1817 до 1885 г. Най-ранните вписвания в нея са нанесени с нов псевдотипографски полуустав, който не може да се свърже с отец Пантелеймон, а с някой местен даскал-калиграф.

От 26 август 1826 г. е запазено писмо на хилендарски монах във Видин, който се е подписал със съкращението “Пан”, до врачанския първенец Димитраки Хаджитошев. Тъй като цитираната по-горе малоизворска бележка доказва, че отец Пантелеймон е във врачанския манастир “Касинец” през 1825 г., авторът на писмото следва да се отъждестви с него. “Пан” не може да се разшифрова като Панкратий – хилендарски монах, споменат в друго писмо до Хаджитошев от 1805 г., т.е. отпреди 21 години. Сравнението между почерците на Пантелеймон от 1809 и 1826 г. разкрива някои изменения, наложени от напредналата му възраст.

Отец Пантелеймон се връща в Хилендар и преписва там през 1827 г. една барокова книга със заглавие “Страдания Христови” (165 л.), чийто оригинал е печатан в украинския град Почаев. Сега тя е в манастирската библиотека (№ 547). Тук почеркът на отец Пантелеймон е изменен, защото имитира печатния шрифт на книгата. През следващата година той отново е на път и отсяда в Сопот. Гавриил Кръстевич информира в сп. “Български книжици” през 1859 г., че видял в Сопотския манастир Пантелеймонов препис на Паисиевата "История" от 1828 г. От цитирания наслов и данните за съдържанието става ясно, че е ползвана компилативната редакция на “Историята” от отец Паисий Рилски (1825). Може да се заключи, че отец Пантелеймон пътува от Хилендар през Рилската обител до Сопот. Кръстевич съобщава, че езикът “тегли на славенски”. Координатите на този препис остават засега неизвестни.

На 29 ноември 1831 г. хилендарският проигумен Евстатий и папа (свещеник) Натанаил отправят писмо до хаджи Пена Хаджитошева Ценова и хаджи Йованчо Хаджитошев Ценов във Враца. Те съобщават, че проигуменът архимандрит кир Пантелеймон с поклонници пристигнал благополучно в манастира. Благодарни са за "великую любов и милост", която Хаджитошеви изпитват към манастира. Тъй като са подарили лозе на Хилендар, имената им са вписани в ктиторския поменик на манастира.

През същата 1831 г. отец Пантелеймон замонашва в Атон Дамаскин Хилендарец – автор на много колоритен дневник, запазен днес във Врачанската митрополия. Дамаскин пише: “Восприя ме ин отец, имене му Пантилимон архимандрит, и постриже мя в иноческаго чина светаго монастира Хилиндара, и прилучи се ему смерт, та отидох да живея у светаго монастира Карлуковскаго”. Причината, поради която не му харесва Хилендар е, че има “хава лоша”. В началото на 30-те години на ХІХ в. отец Пантелеймон постригва за монах и прави свой ученик еленчанина Иларион Стоянов (по-късно епископ Макариополски и митрополит Търновски) и някой си Саватий. По същото време отец Пантелеймон е изпратен в Самоков, защото оттам се записва като спомоществовател на “Аритметика” от Христаки Павлович (1833) и споменатия по-горе “Писмовник общеполезен” (1835). Сега в Самоков няма нито един ръкопис, който може да се свърже с неговото име.

За последните години и кончината на нашия герой се натъкваме на противоречиви данни. Според едно писмо на Иларион той е още жив през 1850 г., когато би трябвало да е поне на 80-годишна възраст. Но според бележка на монаха Саватий в споменатия препис на “Страдания Христови” и цитираната бележка на монах Дамаскин отец Пантелеймон претърпява мъченическа смърт ок. 1836 г. Той е убит от разбойници при едно от неговите чести пътувания.

Отец Пантелеймон Хилендарец преписва два пъти Паисиевата “История” и като свещенослужител, проповедник, книжовник, общественик, счетоводител оставя забележима диря в редица български градове като Русе, Трявна, Етрополе, Копривщица, Враца, Видин, Рилския манастир, Сопот, Самоков, както и в чужбина (Атон и Влашко). Той предава своето родолюбие на ученика си Иларион, който през 1860 г. по време на “Българския Великден” за първи път след пет столетия обявява публично нашата църковна независимост. Тази неуморима и разнообразна дейност “на пользу роду” нарежда отец Пантелеймон сред видните следовници и продължители на преп. Паисий Хилендарски.

 

Архим. доц. д-р Павел Стефанов

Източник: www.pravoslavie.bg

Колко още паметници ще погубим, за да наситим алчността и безхаберието си?

Хем ми се ще да замълча, защото да търсиш смисли в безхаберието, което ни е обхванало, е меко казано налудно. Хем не мога, защото тази тема – за опазването на безценното ни културно наследство – движимо и недвижимо, ми е болезнено скъпа и близка. Скъпа, защото това е наистина нещото, което ни държи – там са началата и корените ни, болезнена, защото безхаберието, съчетано с алчност, постепенно заличава и малкото, което сме опазили от иначе величавото ни минало. Само, че днес хората, които милеят за родното, а не онези, които парадират с него и за него, са все по-малко. За пазители иде реч, не за пазачи. И това е не само жалко, но и страшно, защото доста много от величавото ни минало, скоро ще го съпреживяваме само по снимки и клипове… Но да се върна на темата. Един директор е уволнен по абсурден начин, чрез частен съдебен изпълнител. Уволнен от един министър на културата, назначен „онзи ден“. Дали е бил добър директор, или не, могат да кажат само хората, които са били в пряк контакт с него, или са потърпевши от неговите действия, или бездействия. Доколкото го „познавам“ от редките му медийни появявания, не мисля, че заслужава подобно „представление". Иначе, абсурдите в законодателството по адрес на паметниците на културата не са от вчера, ще ги има и утре, уви! Безумните срокове по разни процедури, съгласувания, липсата на достатъчно кадри в НИНКН, на квалифицирани такива и т.н., всичко това работи единствено в полза на забвението. Не са един и два случаите, в които някои паметници на културата не дочакват своя спешен (?!?) спасителен ремонт. Понякога, си казвам: „И слава Богу!“, защото от другата страна са „мутрите-меценати“, които по един или друг начин, не без съдействието на институциите, разбира се, успяват да придобият даден обект, паметник на културата, който „реставрират“ по безумен начин, или изчакват да се обърне на „опасен“, събарят го и после, уж, го „възстановяват“ в „автентичния“ му вид. Да не говорим за „сертифицираните“ строителни фирми, архитекти и всякакви други „специалисти“, които като хиени дебнат да докопат някоя такава поръчка, която обикновено е добре финансово подплатена с евросредства, например. Пък после оставят след себе си „автентични“ бутафории за срам и потрес… Примери да искаш и в тази посока. Та така… Ангажимент на държавата – на ниво напън. Ангажимент на обществеността - клонящ към нула, състояние на оцелялото ни културно наследство, глобално погледнато – на командно дишане. Ами, както обичам да казвам – това е България. Разпиляна и разпокъсана между слободия и безхаберие. Пък нека се рушат църкви, сгради, паметници, монументи, по-добре да се самосрутят във времето, вместо да ги абсурдизират с безумни „ремонти“ и „реставрации“…

Навремето сме имали Мастори, „самоуци“ ги наричали, демек без тапии, чертаели проектите си върху пръстта, моделирали ги от восък, додавали от себе си и средства, ако не достигали. Усталък и сърце са били единствените им, достатъчни качества, върху които издигали прочутите си градежи, които ни впечатляват и днес… Колко от днешните ни „специалисти“ обитават подобен морал и ценности? И колко още години ще отъркаляме, за да проумеем, че миналото е темелът, върху който се крепим ние, днешните, пък и онези - утрешните?! Колко още паметници ще погубим, за да наситим алчността и безхаберието си?! Ще ли оставим и ние следа за бъдните поколения, и каква ще е тя?! Дано не съм лош пророк, но за по-сигурно – снимайте, документирайте, че както е тръгнало, не дай Боже, онези ни следи – минали и днешни, да са предимно дигитални…

 

Галина Иванова

Църквата "Св. Димитър" в с. Фъревци, Тревненско, строена 1850 г.
Снимка: Жоро Хаджиев

Почина проф. Валентин Мутафчиев – Почетен гражданин на Трявна

Проф. Валентин Мутафчиев, който до сетния си дъх остана влюбен и предан на Тревненското, е роден през 1943 г. в Трявна, където завършва и средното си образование. След казармата следва в Стоматологичния факултет в София. През 1971 г. започва работа, като асистент в Катедрата по ортодонтия във факултета. Специализира в България, Франция и Швейцария. Дългогодишен преподавател в Стоматологичния факултет на Медицинския университет в София, автор на 5 изобретения, 25 рационализации и др. Активно участва в ортодонтската профилактика на децата в детските градини на габровска област, има забележителни заслуги по подготовката на стоматологични кадри за страната, включително за Трявна и региона, проявява активна съпричастност в дейността на клуба на тревненците в София по опазването на традициите на родния край именно сред поколенията тревненци, живеещи в столицата. Създава и ръководи и първата ортодонтска клиника у нас – „ВАЛОР“. Като представител на Българското ортодонтско общество е член и съучредител на Световната и Европейска ортодонтска федерация. Водещ професионалист в своята област, проф. Мутафчиев е автор и съавтор на четири учебника, пет монографии и над 120 публикации по ортодонтия.

Изкушен от изящната словесност, през 2009 г., издава поетичната книга „Извънбрачна любов“. Израз на активната гражданска позиция на проф. Мутафчиев са публицистичните му книги „Граждани с безплатен вот“ /2013 г./ и „Граждани с безсмислен вот“ /2019 г./. През 2016 г. излиза автобиографичната му книга „ДИРЯ. Моята ортодонтия“, през 2020 г. – „Минало бешело“, през 2022 г. – „Вълненията на Скокльо Пишурката“, а през 2024 г. – „Дядо търси дозата“. Проф. Валентин Мутафчиев е Почетен гражданин на Трявна /2010 г./ и член на Съюза на българските писатели.

Дълбок поклон пред паметта му и искрени съболезнования на семейството и близките му!

Христос Воскресе!

Честити, здрави и благословени да сме в делата и помислите си! Да множим доброто и обичта покрай себе си! Да възкресим духовните начала и ценности - крепител на българщината в най-смутните и мрачни времена от хилядолетната ни история... Да бъдем и пребъдем просветлени и окрилени в днешния залутан и раздиран от противоречия, болести и войни свят! Дай Боже, здраве, обич, мир и благоденствие всекиму!

* Иконата "Възкресение Христово" от 1867 г. е дело на тревненския зограф Цоню Симеонов. Източник: Виртуална енциклопедия. Българска иконография.

Великден в народната памет

В навечерието на големия християнски празник на Христовото Възкресение, ще ви разкажа за традициите и обичаите в Тревненско, съпътстващи празника. Сведенията, достигат до нас, благодарение на записките на учителя-краевед Богомил Даскалов, чийто архив се съхранява в ОДА – Габрово.

 

Възкресение Господне напълно наречен Великден, понеже в денят на Възкресението на правдата, в денят, когато носителя на мир и любов възкресе из гроба, за да дарува живот, не може да не бледнее всяка друга мимолетна житейска слава… В 11 часа през нощта камбаната възвестява идване очаквания от толкова време ден. Децата не спят понякога до това време от страх, че ако заспят ще пропуснат да идат на църква… През нощта с няколко яйца в джобове и парче количе, с нова голяма свещ, отиват децата, заедно с родителите си в храма. Сега няма тая палавост, всичко тихо, тайнствено наоколо, маса богомолци, които църквата не побира чакат момента да се рече: „Христос възкресе“…

Бодър със звънлив глас четец чете нещо на аналоя… полумрак в храма… Ето, излиза свещеника, облечен в бели сребърни дрехи, носящ трисвещник и двусвещник и за миг тълпа богомолци, насочват свещи към пламъка на свещниците, като щикове на войска се избават нагоре свещите, запалени свещи от „нуръ“ се разнасят и за няколко минути църквата светва в ослепителен фееричен блясък. Народът излиза след свещениците и тук на двора, пред самия олтар се чете нещо и запява „Христос възкресе“. Тържествен момент… Косите настръхват. Като, че ли по тялото на всякого пролазват тръпки… Небесата са осеяни със звезди… Разсипваща се луна, свидетелка на великото събитие преди толкова векове и сега радостна присъствува и наблюдава как земното человечество чествува денят на Славата… След възгласа „Христос възкресе“ и „Наистина възкресе“ – народа се повръща в църква. Много жени и други отиват със запалени свещи по гробовете и по домовете си. С пламъка от „нура“ запалват кандилата си в къщи и наново отиват пак в църква, като доизчакват докрай службата и се завръщат чак на присъмване.

Детето остава умаяно от това зрелище, крехката му невинна душа се като че ли слива с духът на Спасителя, който витае тук… То или замаяно заспива, или потърсява общество от деца, с които да повърне настроението си според негово схващане. Другарчета се виждат и първата работа е да се чукнат с червени яйца, да видят яйцето на кого ще е по-яко „борец“. Счупеното яйце се обелва от черупката и раздава на присъствуващите, защото: „Цяло яйце не се изяди от едного, ставало му цирей“. Яде се и количета.

Завръща се детето в къщи и трябва да поздравява с „Христос възкресе“, вместо „Добър ден“, добро утро и пр., а се отговаря „Наистина възкресе“. Тия поздравления продължават до Възнесение Господне. Ако някой обърка и каже обикновен поздрав му се прави мъмране. След църква, когато всички домашни се приберат, се полага трапеза и обядва, макар че часа е 5 сутринта. Това ненавременно ядене внася още по-голяма странност. Преди ядене се „Мушва попа“… т.е. бащата отива с ръжена или с прът и мушка от огнището към коминя… „да изпъди попа“, т.е. тоя блюстител на религиозните запрещения, който във въображението на детето е единствения, който бди за ядене блажно и седи на куминя, защото там се варят обикновено постни или блажни гостби. Когато майката е при огъня да вари леща и дойде детето й, вижда я че готви и му се дояда: „Мамо, гладен съм, сипи ми госбица да ям!“. „Какво готвиш?“ – „Леща“ – обажда се майката; „Не ща аз леща, искам малко сиренце с хляб“. – „Мълчи, не думай, че попа ще чуе!“. – „А, че где е попа, де ще чуе чак тук!“. – „Той е на куминя в саждите, които са черни като расото му“… Ето тоя поп се измушква на Великден и по Коледа… Чуват се гърмежи от пушки навън… Стреля се по обичай от възрастните. Гърмежите придават тържественост. Яденето започва с червено яйце, нарязано на резани и посолено с чер пипер и сол. Гостби, съставени от пиле, кокошка, пастърма и пр. Яде се малко. Ляга се да се спи, обаче детето именно тук не е съгласно да се подчини на обичая и остава до вечерта будно. Облича се с нови дрехи и ходи по улицата да се чука с яйца с другарите си.

Чукане с яйца става по известни условия: едното дете подлага яйцето си с върха нагоре, а другото удря със своето яйце; което се счупи се обръща пак към месеца /тънкия край/ и се удря сяко с тънкия край на другото яйце. Яйцето, което троши други се казва „борец“. Детето, което има борец брои колко яйца е строшило и се хвали. Имитират изкуствени яйца от дърво, камък…, обаче такива неистински яйца не се допушат да се състезават.

1. Децата нарочно удрят по джебовете на други деца, та ако има яйце да се строши, а ако е „рохкаво“ – да му изцапа джеба…

2. Състезават се да строшат яйце на чело, което причинява една болка от удара.

3. Да смажат обелено яйце с двата си показалци, насочени един към друг, което макар повидимо да е лесно изпълнимо, представлява нуедобство, което докарва весело настроение.

4. Да се лапне цял желтък от препечено яйце и като се дъвче да се свири с устни… Невъзможно, защото плюнката се попива от желтъка и засъхнали устни не могат да издават свиренето.

5. Големи яйца от гъска или пуйка, червени, са рядкост, които се трампят срещу няколко кокошки.

6. С яйца се купува от халваджиите халва, боза, шекер, а също и заплаща на въртушка за въртушкане.

В 11 часа на първия ден на Великден се отива на църква – нарича се Второ възкресение, необяснимо за децата: защо второ. Сега родителите и възрастните са в пълна премяна. След църква се отива на гости – визити по роднини. Децата неохотно се подчиняват да придружават родителите си и да си губят скъпото време в официални, сухи разговори при посещенията.

Често пъти избягват и с другари по улицата, или из градините играят великденски игри.

 

Подготви

Галина Иванова

* Снимка: в. "Илюстрована седмица", бр. 589 от 15.04.1934 г., НБ - Пловдив

Бичкинският мост е строен от уста Генчо Кънев?

По сведение на Никола Килифаров, което открих, като бележка към едно предание, или „суеверие“, както е отбелязал той, със заглавие – „Иманито играе“, публикувано в научно-литературното списание „Искра“, кн. 3, бр. 8-9 от 1891 г., „новият“ каменен мост в с. Бичкиня бил съграден от „даровития Тревненски архитект – самоук Г-нъ Уста Генчо“. И, за да не остава и следа от съмнение за кой точно тревненски майстор на име Генчо, иде реч, посочва, че биографията му, дело на сина му Дабко, скоро ще бъде „обнародвана“, заедно с тези на други „известни самоуци – строители“.

Според едни сведения, Бичкинският мост бил съграден през 1862 г. от майстор Минчо Стоянов от габровското село Янковци, който бил ученик на Колю Фичето. Други източници твърдят, че въпросният мост е строен между 1871-1872, а трети – през 1882 г. Според Н. Килифаров, който описва в своя разказ събития, случили се през 1888 г., уста Генчо Кънев построил този мост 6-7 години преди това, или между 1881-1882 г. Знайно е, че сред градежите му са и много мостове, но до нас са достигнали сведения само за 5-6 от тях.

По това време, през 1882 г., според сведенията на учителя-краевед Цаньо Антонов от Трявна, именитият ни майстор, построил и Калпазановата фабрика в с. Бичкиня. Ако въпросното сведение е достоверно, Първомайстор Генчо Кънев, най-вероятно, е съградил първата сграда на въпросната фабрика, тъй като по-късно, предприемчивият търговец и индустриалец Иван Колчев Калпазанов, я разширил с още две постройки – „средна” /1887 г./ и „нова“ /1888 г./. Възможно е и те да са дело на уста Генчо. Според сина му Дабко обаче, баща му „работил“ фабрични здания в околностите на Габрово едва след края на Сръбско-българската война /1885-1886 г./. Източник, който няма как да не приемем за достоверен. Освен това, във въпросният период, Първомайстор Генчо Кънев строи и възстановява черкви в редица населени места в страната - Ловешко, Бургаско, Пловдивско, Старозагорско, Троянско, Търновско, Ямболско и др. И въпреки това, със сигурност е било по силите му да съгради и Калпазановата фабрика, както и въпросният мост в селото. За съжаление, липсват достатъчно сведения и качествени снимки, както и самите сгради и мостът, които не оцеляват до наши дни, за да бъдат достоверно идентифицирани от специалистите. Така например, Бичкинският мост е сериозно повреден при опустошителното наводнение от май 1897 г. Тогавашната Габровска община, търси средства за възстановяването му от Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията. В един протокол на Габровския градски общински съвет, който носи дата 7 юли 1897 г. и се съхранява в ОДА – Габрово, е записано, че за поправката на моста, са необходими „най-малко 400 лева“. Близо 100 години по-късно, в началото на юли 1991 г., Габрово е сполетяно от ново опустошително наводнение, което нанася огромни материални щети, вкл. на много паметници на културата. За съжаление, и Бичкинският мост е сред тях, поради което е взривен и съборен. И въпреки това, паметта за тези отминали времена и усталъка на някогашните ни майстори, не бива да тъне в забвение. Всяко едно сведение, колкото и недостоверно да звучи то, е частица от летописа на времето, но и посока, която трябва да бъде извървяна, дори и само заради днешната памет…

 

Галина Иванова

На заден план мостът в с. Бичкиня, 1927 г.
Източник: Форум "Аспирин"

На заден план - каменният мост в с. Бичкиня, 1937-1938 г.

Цветница е!

Днес честваме големия църковен празник Вход Господен в Йерусалим. В народната памет този ден е по-известен, като ​​Палмова неделя, Цветница, или Връбница.

На този ден Спасителят Иисус Христос излязъл на магаре от Витания, където според легендата, извършил най-голямото чудо - възкресил от мъртвите своя приятел Лазар. Божият син отишъл в Йерусалим, където бил радостно посрещнат от народа, а в знак на уважение, пътят му бил постлан с палмови клонки. Влизайки в Йерусалимския храм, Спасителят видял там търговци, обвинил ги, че са превърнали святото място във „вертеп на разбойници“ и ги прогонил – никой не посмял да противоречи на Иисус Христос от страх от народния гняв. Но самите свещеници решили да го унищожат. Последвалите събития са известни в историята като Страстната седмица - това били последните и най-ужасни дни в земния живот на Спасителя...

На днешния ден - здрави, усмихнати и щастливи да са всички, които носят имена на цветя!

* Снимка: Софийска духовна семинария