Трявна

Ето това е Трявна, която нося и пазя в сърцето си. Такава, каквато се е запечатала в съзнанието ми още от детството. За тази Трявна копнея – красива, идилична, духовна, слънчева, магична… Така я описва и Вл. Свинтила при посещението си тук през 80-те години на миналия век. Дали, защото я е видял с очите на „чужденец“, е успял да запечата върху хартия уникалната й атмосфера, от която днес не е останало почти нищо… Макар, че и калдъръмите са си тук, и къщите, и Кулата, и Моста на Архитектона Сергюв, и старата църква. Но го няма обаянието, което струеше в този град преди десетки години, може би, защото голяма част от хората, които носеха Трявна и Тревненското в сърцето си, също вече ги няма… Магията на днешна Трявна се крепи само на безценното ни наследство от миналото, което възприемаме като даденост и дори не умеем да го обичаме и пазим, както му подобава. Боравим с рекламни клишета, които и да привличат туристите, са мъртви откъм смисъл, емоции, дух… Трявна не е слоган, нито атракция, тя е средище на духа, храм на изкуствата и пиетата към красота, както сполучливо я е „уловил“ Свинтила. Дали ще си я върнем някога?  

Трявна

Природата нахлува бурно в старата Трявна. В дворовете зад двукатните сгради растат ясенът и кленът. В горещините, които тука не са никога големи, семейството се събира в дъното на градината до герана.

От старата Трявна съм запомнил камъка. Никъде няма като тревненските калдъръми. Те са от плоски камъни - настилката е пазена и днес и е по-удобна и по-красива от модерната. Казаха ми, че тревненци са измислили тротоарите. Те са тесни. Някъде с половин метър широчина. По тях са гърмели каруците пълни със стока и са тракали подкованите кондури на старите занаятчии.

А каква прелест са тревненските къщи! Тук не знаят още еркера, членението на фасадите. Те са самата простота. Силно издадената стреха с огромните сиви плочи, докарани от планината, леко издаденият напред втори кат с красив гредоред, който дава ритъм и живот на постройката, дюгените или големите дървени порти на първия кат - всичко това е неподправената планинска архитектура.

През Трявна вероятно минава оста на развитието на така наречената несиметрична къща, родена в неравните терени на Стара планина, отначало дървена с долния кат предназначен за добитъка. Тук тя е урбанизирана. Долните помещения са вече предназначени за работилници. С тяхното остъкляване трудът на майстора се е превърнал от сезонен в постоянен. И това е условие за развитието на манифактурата. Вече не работят под навеси само през топлите дни. През 18 век това е било революция, изменило е дълбоко бита и производственият процес е станал целогодишен. А това е и граница между феодализма и Възраждането.

Красив е интериорът по старите тревненски домове. Големите дървени долапи - сводестата дървена врата, чардакът с дървени перила, който тук никога не е издаден напред, а се гуши под стрехата, дървените колонки, вътрешната проста дървена стълба придават топлота и уют. Дървото стопля погледа и скърца „тайнствено" през нощите. И когато има буря или силен вятър, дървото „говори“. „Спомнят си буките - казва ми хазайката - как са се огъвали в гората на вятъра и скърбят. За планината им е мъчно“.

Старият чекрък е до старото огнище. Но повдигне ли човек неволно глава вижда резбосаните тавани. В Трявна винаги са обичали слънцето - за това то е останало в резби на старите потони. Който не е видял розетките (слънцата) на Димитър Ошанеца и на Иван Бочуковеца в Даскаловата къща, не знае какво е великолепие и тържество на красотата. Слънцето на Ошанеца е в геометрични прави лъчи, които в ъгълите опират в кипеж от резбосани маргаритки. Слънцето на Бочуковеца е вихър от вълнуващи се лъчи - сякаш да предаде стихията на това, което днес астрономията нарича „слънчев вятър“. Има легенда, че двамата майстори са се състезавали тук. И както изглежда, за ръката на една девойка. На дъното на тези чудеса стои любовта.

Човек може да върви часове заплеснат из старата чаршия. От брега на реката се вижда най-красивият тревненски архитектурен ансамбъл. Красивата арка на моста, двата паралелепипеда на къщите от двете му страни и издигащата се над тях призма на часовниковата кула. Така художниците рисуват Трявна и така тя остава в паметта.

По-любознателният ще огледа старите домове на поп Кою Витанов, на Ангел Кънчев (сполучливо реставрирана), Даскаловата, старото тревненско училище, Попангеловата, Райковата къщи и ще насити окото си с тяхната хармония от прави, с техните прекрасни пропорции, с обещанието за щастие, което носят.

Тревненската архитектура е бяла. И бяла е откакто тук са възприели паянтовия строеж и изоставили дървения. Тук никога не са практикували декоративната живопис - както е в Копривщица, Пловдив, Банско. Белите къщи стоят приказно на фона на синьото небе и на фона на минаващите бели облаци. Едно чувство за единение с природата е водило строителите и самите тревненци, които от декорацията познават и приемат само резбата.

Просто странно е как на този фон е избликнало изкуството на иконописта. Трявна, да не забравяме, е средище на една от четирите главни възрожденски школи. От края на 18 век в този град започват да рисуват и да разнасят икони по всички краища на страната. Трявна е дала иконописта на Добруджа и на Сливен. Тревненски строители срещаме до късно до самия Сакар Балкан. Изкусните тревненски резбари са се конкурирали с дебърските. Но който иска да се запознае с творчеството на тревненци, трябва да посети Даскаловата къща, старата черква „Св. Архангел Михаил“ - най-после тревненския музей.

В тревненската икона от рано навлиза пейзажът. И това е естествено, като хвърлим поглед на заобикалящата Трявна природа. Дърветата, вечно раздвижвани от вятъра, зелените поля и градини. Те тържествено и волно нахлуват в душата ти, и човек е готов да се закълне, че животът и земята са рай.

Прощаването с Трявна е трудно и за несантименталния човек. Как да се разделиш със старите калдъръми, с приказните къщи, с по критите с плочи стрехи? С виденията на резбарите? С хармониите на иконописците? С белите къщи на фона на синьото небе? Раздялата е възможна само ако си обещаеш, че ще се върнеш пак.

 

Владимир Свинтила

сп. „Наш дом“ бр. 2/1980 г.

 

* Снимките към публикацията са на Константин Танчев и Милко Кожухаров