149 години от Априлската епопея. Жертвеникът, който възкресява бляна за свобода

Тази година отбелязваме 149 години от героичната Априлска епопея, която обрича на кръв и пепелища бедна, мъченическа България, но и разпалва искрата, запалена десетки години по-рано от юначните български хайдути, от непримиримия и свободолюбив дух на Апостола Левски и неговите единомишленици, за да обърне взора на Европа и света към нерадата съдба на българина, който пет века, влачи робските окови и гине под ятагана на поробителя… Макар и неуспешно, Априлското въстание е жертвеника, който възкресява бляна за свобода и повдига народа на борба за освобождение. Тревненският принос в тази кървава епопея, както знаем, е т.н. „Чета на зографите“, която на 5 май 1876 г., развява на мегдана в Трявна, зеления байрак със заветното „Свобода или смърт“. Под знамето се събират 17 души – Цаню Захариев, Васил Михалев, знаменосецът Симеон Цонев - Моната, Петър Генчев, Георги Калчев, Петко Г. Отвъденеца, Кънчо Германията, Цаньо Баръма, Братой Христов, хаджи Христо поп Димитров, Кънчо Захариев, Цаньо Д. Стойчев, Захария поп Петров, Продан Рачев, Петър Ц. Балабанов, Цаню Н. Шишков, когото връщат от с. Нова махала, за да събере още въстаници, Михаил х. Икономов, който избягал по пътя и увлякъл и други със себе си. Войвода на четата е Христо Николов Патрев от с. Шипка, участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, бивш заточеник, а за  подвойводи били избрани - Тодор Стоенчев Кирков от Ловеч и Станю Гунев Гъдев от с. Шипка. Тревненци участват в сражението край с. Нова махала на 9 май 1876 г. По сведения на Лидия Горанова - дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство, първоначално въстаниците отбиват атаките на башибозука, но когато настъпва редовната войска и се разгръща във верига, започвайки да ги обгражда, те са принудени да отстъпят на юг към Балкана, където се разпръсват в различни посоки. С няколко четници Христо Патрев се отправя към Сливенския балкан, но при с. Аспарухово, Провадийско е заобиколен от потеря и убит. След неколкодневно скитане из Балкана е заловен Тодор Кирков. Извънредният търновски съд го осъжда на смърт. От ръководителите - Станю Гъдев успява да се укрие и спаси. Преоблечен като търговец, се прехвърля в Румъния, а по-късно става опълченец. Единствената жертва, която Тревненската чета дава през май 1876 г., е иконописецът Петър Генчев, станал жертва на предателство. В четата на Таньо войвода, организирана едновременно с Ботевата чета, загива тревненецът Кара Петър…

В състава на знаменитата Ботева чета, която също не успява да сбъдне така жадувания блян за свобода, освен известният ни вече поборник Кънчо Скорчев, братовчед на Ангел Кънчев, участва още един тревненец – „Илия Георгиев от Тревненско“, чието име открих наскоро в спомените на един от оцелелите Ботеви четници. Но тази история ще ви разкажа в отделна публикация…

Днес, по повод годишнината от Априлското въстание, публикувам една анонимна, по обясними причини, дописка във в. „Български глас“ – бр. 9 от 15 юни 1876 г., която разказва за турските зверства и народните вълнения в Търновско по време на въстанието. Ужасяваща хроника от онези смутни, бурни времена, които днес, се опитваме да преиначим и забравим в името на някаква криворазбрана политкоректност… А не бива, защото е срамно и греховно пред паметта на стотиците именни и безименни жертви, загинали мъченически за свободата на България…

Дълбок поклон и Светла им памет!

* * *

Търново. 29 маия

Аз не съм в състояние да опиша турските злоупотребления. Аз мисля, че вам е вече известно, че преди два месеца се возволноваха някои села в нашата околност. Тие села ви са известни, т.е. Дряново, Трявна и Елена заедно със своите по-малки селца. А що мислите вие да се е случило с другите села, т.е. с оние, които са останали верни на дебелата сянка? Аз ви казах по-горе, че не съм в състояние нито да опиша това жалостно приключение нито пък да ви го разкажа устно. Ще ви разкажа за сичкото това, колкото мога. Ето какво се е случило. За сичкото това, което ще ви кажа, то вие тряба да знаете, че ни най-малко не искам да ви лъжа, защото вие можете и от друг източник да се уверите на моите думи. От градът ни до Свищов ни едно село не е останало, което да не е ограбено от башибозуците и черкезите. Много невинни девици, старци и стари бабички се пренесоха жертва. Старците набиваха на колове, старите бабички ги колеха, някои от тях обесваха; едни в домът им, други пред вратите, а малките деца набиваха по плетищата на коловите. Много и премного млади булки и невинни девици, като ги обезчестиха тие кръвопийни зверове, то най-после ги принасяха в жертва, но не мислете, че са отърваха така лесно, както ви казах по-горе. Когато тие варвари испълниха своите скотски страсти, то тие ги полагаха на най-страшни мъки. Аз сам можах да бъда очевидец на едно твърде жалостно приключение. Когато тие безмилостни варвари си наситиле своите зверски страсти, то тие наклали беха един голям огън, като един малък харман и в средата имаше място за да се съберат около сто души. Какво трябваше аз да видя? Не мога ви разказа за това жалостно зрелище без да ми не настръхне косата. В средата на тоя буен, разпален огън, имаше не по-малко от стотина млади жени и невинни девици, които бяха облечени в своето природно облекло, т.е. голи. Огънят гореше и ненаситните кръвопийци черкезе и башибозуци, които имаха повече от 300 души, постоянно носеха и трупаха дърва на тоя неугасим огън. Виковете и молбите като викаха и са молеха тие невинни жертви разтреперваха и най-каменното сърце. Молеха се, тия викаха помощ, но кой ще се смили за тях. После това башибозуците земаха младите невинни момичета и ги оставяха голи, даваха им шише с ракия в ръцете и ги караха да им заливат, а тия се наслаждаваха. Не стига сичкото това, а ги караха още да им играят хоро и да им пеят български загорски песни. Аз вече не съм в състояние да ви описвам сичкото това приключение, защото умът ни се забърква и перото ни са отказва. Ставале ли са нейде такива зверски постъпки на този свят? Имало ли е още един такъв злочестен народ, какъвто е нашият? Най-после преживявал ли е такива тежки мъки и неволи друг народ под ясното небе? Аз не вярвам. Ако на света е имало и испанска инквизиция, то аз мога навярно да кажа, че и мъките, които е преживял българският народ в разстояние на четиристотин и петдесет години, са извънредно големи. Ако да беше друг народ, то той отдавна би са притопил и едва ли щеше да са споменува неговото име в историята. Гореказаното приключение се случи един четвърт час от селото Горните Турчета /дн. гр. Бяла черква/. Да ви кажа право, че аз са бях вече отчаял и дигнах пушката и намислих да си завия края из шумата, но други мисли тоз час се завъртяха в главата ми и аз останах на своето гнездо. Ден и нощ се си мислех аз какво тряба да са прави, когато един мой приятел преди два дни дойде на дюкянът ми и без да са огледа, и без да си помисли, че той се намира в голяма опасност при сека една най-малка осторожност, то той с тон зе да ми разказва следующето. „Чу ли радостната новина, почна той, ако не си я чул, да ти я разкажа. Вервай Бога, продължи, че аз съм готов да изскокна и из кожата си от радост. Браво, да живеят такива храбри и юнашки души. Вервай приятелю, че ние стоиме дома си и се слушаме като мокри кокошки. – А, защо не казваш по-скоро, прекъснах го аз, – казвай. Да, да ти кажа. Когато башибозуците отишле да гонят нашите юнаци, то тие минали през селото Средните колиби и го запалиле, а жителите от това село излезле и посрещнале тия невикани госте с оружието в ръка. Турските башибозуци били повече от 400 души. Битката са почнала и траяла само 2 часа, а когато жителите по ближните колиби (така са наричат тия по-малки селца) са известяле, то тие се притекле на помощ на своите съседи и сполучили да спасят съседите си. Когато турците са разбегали, то една мома на име Стояна, предумала селяните да оставят своите домове и да са присъединят с въстаниците. Но някои от по-старите казали така: „Вие по-младите можете да съставите една добра чета и да ходите по ближните гори да пазите селата и жителите им и ние ще се браним оттука, колкото можем“.

На това са склониле сички и Стояна повела една чета от 809 юнака. Знамята на тая чета била от червено платно, а на дървото, на което е нанизано платното, на върхът имало един дървен кръст. Тая чета имала вече три сериозни сбивания с башибозуците, които отишле да си отмъстят за първата пагуба“.

Приятелят, който ми разказа за сичкото това, то той ми приложи, че за това, той бил са известил от един негов сродник от колибите, които са наричат Войнежа. В градът ни страшно са са разволновали младежите, а особено които са научиха за Стоенината чета. Турците проливат българската невинна кръв без милост, а образована Европа мълчи и гледа на сичкото това хладнокръвно, а особено и тиранската Англия за срам са въоружава против нас, беззащитните! Но, както и да е, а ние сме решиле да се бориме до последната си капка кръв. Що мислят още нашите богати или още не се уверяват, че има въстание и мислят, че ние сме сложиле оружието си, както пишат цариградските турски пачаври. Сичко, щото пишат тие, то е лъжа. Въстанието се разширява и напредва. До сега колкото редовна войска и башибозуци са отишле да гонят въстаниците, то от тях се връщат съвсем малко. Четата на храбрия Христю Ботйов, която носи название „Св. Георги“, е имала твърде големи успехи и е стигнала близо до София. Работата върви напред, а само помощ тряба за ранените и невинните деца и жени, които са сполучили да се избавят от турския сатър. Ако ми позволи времето, то аз с повтором ще ви явя повече, защото за сега не съм сигурен дали ще пристигне писмото ми до вас.

 

Подготви

Галина Иванова

Източник: НВИМ

Тревненската "Чета на зографите":
отляво-надясно - Петко Отвъденеца, Цаню Захариев,
Цаню Д. Стойчев, Васил Михалев.
Източник: СМРЗИ - Трявна