185 години от рождението на Хаджи Димитър. Обречен на безсмъртие

На днешния ден, преди 185 години, се е родил войводата Хаджи Димитър Кръстев /Асенов/. Макар, че в някои стари издания, се споменава, че рождената му година е 1837. Легендарният български войвода, който през лятото на 1868 г., заедно с неустрашимия Стефан Караджа и близо 180 четници /Бел. Г. Иванова - съставът и броят на четата все още не е уточнен/, пристигат от Румъния в България и водят няколко кървави битки – в Караисенските лозя, където загиват тревненците Златю П. Ошански (на 22 г.), син на устабашията на тревненския рездюлгерски еснаф Пеню Ошанеца и Минчо Димитров Венков (на 20 г.) – от Венковската зографска фамилия; в Карапановата кория в землището на село Горна Липница; в Канлъдере (местност в землището на Вишовград), където пада ранен войводата Стефан Караджа, който по-късно умира в килията си в Русенския затвор, и на връх Бузлуджа, където, според официалната наука и свидетелства на съвременници и участници в четата, пада убит и Хаджи Димитър…

В продължение на вече близо 160 години обаче, не стихват въпросите и споровете около неговата смърт и гроб. Знайна е съдбата на четата, след битката на Бузлуджа, където е издигнат и монументален паметник през 1961 г., в чийто основи са положени костите на загинали четници и на самия войвода, както твърди историята. Първото голямо официално честване в памет на загиналите в битката на Бузлуджа, се състои на 17.07.1883 г. Три години по-късно, на вече превърналите се в традиция чествания, сред гостите е и майката на Хаджи Димитър, което, според историците, легитимира гроба му…

Може би, малцина българи, знаят и за другата хипотеза за смъртта и гроба на славния войвода, която продължава да буни духовете близо 160 години по-късно. Според т.н. „Аджарска версия“ Хаджи Димитър умира от раните си на вр. Кадрафил край с. Свежен /Аджар/, Пловдивско, където е пренесен от трима свои четници…

А до колко сагата около гибелта на юначния войвода и неговия брат по съдба – Караджата, буни духовете по онова време, можем да се убедим и сами, ако разлистим старите вестници от онова време, които се надпреварват да го „поддържат“ жив дори след смъртта му през 1868 г., когато го „виждаме“, като войвода на внушителна чета из Балкана… Ясно е, че иде реч за пропаганда, която цели да кали духа на българина и да укрепи вярата му в святата кауза на свободата, но е ясно и това, че истината за неговата смърт и гроб, трябва най-после да намери своя достоен и категоричен отговор. Дължим го на паметта му и на себе си. Но за тази тема, ще стане дума малко по-нататък във времето, когато ще ви представя с повече детайли и подробности „Аджарската версия“ за смъртта и гроба на Хаджията.

Днес, по повод годишнината от рождението му, ще ви разкажа за детските и юношеските години на бъдещия славен войвода, описани от Иван Д. Стойнов и поместени в сборника „Той не умира. Сливен на безсмъртните си синове“, 1935 г.  Видно е, че бунтовният му път е бил предначертан, а Хаджията е бил обречен на безсмъртие, заради неукротимия му, дори яростен порив и жажда за правда и свобода още от най-ранна детска възраст…

Дядо му Кръстю бил от „болярските заселници“ на селището Асеновец, които след „разорението“ от турците на средновековната крепост, която се намирала там, се заселили на десния бряг на Асеновската река, в махалата Клуцохор в Сливен. Дядо Кръстю имал трима сина – Стоян, Добри и Никола - бащата на Хаджи Димитър. Чичовците му – Стоян и Добри, хайдутували по Стара планина и по кориите и селата на р. Тунджа. Марина Пенкова, майката на Хаджията, била родом от същата махала в Сливен. Нейният чичо, брат на втория й баща – Желязко Палабоюка също се славел като юначен войвода в Сливенско. Марина и Никола, имали десет деца – Христо, Кръстю, Иван, Петър, Димитър, Георги, Тодор, Щилияна /Тяна/, Бойка и Ангела. Бащата Никола бил по занятие кебеджия и бил доста заможен и влиятелен за времето си човек. През 1842 г. отишъл, заедно с цялото си семейство на поклонение в Йерусалим и всички се върнали хаджии.

Още от дете, бъдещият войвода Хаджи Димитър, се отличавал със своята „буйност и упоритост“. Наред с детските игри, най-обичал „да задява турчета“, да ги гони с камъни и да устройва битки, които понякога се обръщали на цели сражения. А Хаджията бил най-неустрашимия. По сведения на съседите му „очите му гледали на кръв“ и не веднъж се оплаквали на родителите му, заради неговите „бели“.  Славата му на „малък главатар“ се разнесла из целия квартал, но и оплакванията от буйния му нрав, зачестили, не помогнали и увещанията, наказанията и заплахите на родителите му. Цялото му детство преминало в буйни подвизи, в които той винаги бил пръв – същински главатар. В училище също бил първи по успех, а освен това – дисциплиниран и прилежен.

След 1850 г. баща му го „прибрал“ в хана си да му помага, както и в търговията с кебета, черги и козяци. По онова време Димитър бил 15-16-годишен. В хана пристигали разни пътници с „кола и коне“, които трябвало да се настаняват и около, които трябвало да се прислужва. Измежду тях имало и турци и често избухвали караници с „малкия ханджия“. При един спор, в който Димитър бил обруган на вяра и националност, той взел един стол и с един удар в главата повалил турчина. Друг път пребил с лопата турски офицер, който си позволил да наругае младия ханджия и да търси саморазправа. Дошлият на помощ на юзбашията стражар също бил повален с лопатата. Офицерът се жалвал в конака, но оттам не обърнали внимание на жалбата му, и дори му се присмели, че се оставил да бъде бит от „едно дете“… Така бъдещият славен войвода влязъл в „Кодекса на бабаитите“, но вместо да се пази от властите, в празнични дни той обличал новите си модни дрехи – колчаклии потури с незакопчани петелки, наметната абичка, накривен калпак и шарен пояс, и минавал покрай турските кафенета и джамии с предизвикателен поглед, който искал да покаже, че не се бои от нищо.   

В един празничен ден, разказва Иван Д. Стойнов, Хаджи Димитър гуляел с дружина накрая на града, в градината на прочутия сливенски чорбаджия Йоргаки. Той „минавал за турски угодник и сиромашки изедник“, затова, когато се появил в градината, младежите „не му станали на крака“, както повелявал обичаят. Чорбаджията се ядосал и започнал да ругае „непрокопсаните синове“. Тогава Хаджи Димитър скочил и метнал Йоргаки чак в тръните на оградата. Оскърбеният чорбаджия веднага отишъл в конака и довел стражари под командата на един чаушин. „Работата станала много сериозна, скандалът се превърнал на цяло сражение“, пише Иван Д. Стойнов. Чаушинът се втурнал да арестува провинените, но тогава Хаджи Димитър, грабнал една бъклица и го „хлопнал“ по главата. Един от стражарите стрелял с пищов срещу него, но не успял да го улучи. Захванала се истинска битка, в която младежите успели да обезоръжат стражарите, завързали ги за дърветата и предали оръжието им на един пъдар. Из целия град се разчуло за скандала. Хаджи Димитър бил арестуван, но скоро бил освободен, благодарение на влиянието на баща му пред тогавашния сливенски кадия Али-ефенди. След тази случка обаче, турците взели „на око“ Хаджията и решили да го убият. Той трябвало да се махне от града и да търси другаде препитание. В продължение на две години бил полски пазач на ниви и ливади по поречието на р. Тунджа, между селата Мечкарево и Кърсанлий /дн. Панаретовци/. Негови другари били сливналиите Илия Папаначов и Вичо Пъдаря. Тримата, образували нещо, „като триумвират“, пише автора, при когото всеки онеправдан и преследван българин можел да намери закрила.

В ония мрачни времена разбойническите шайки върлували навсякъде из страната. Хаджи Димитър сполучил да открие едно разбойническо гнездо и да го разбие. То било в къщата на Осман бей от Нова Загора, на когото Хаджията предложил да му стане пазач на имотите. Съмнителни, въоръжени люде влизали и излизали нощем от чифлика на Осман бей. За да „осветли“ престъпната му дейност пред официалната власт, Хаджи Димитър и един негов другар, убили двама от разбойниците и „завлекли“ труповете им в двора на укривателя им. Осман бей бил осъден и изпратен в одринския затвор, а разбойническото гнездо било разтурено.

През 1859 г. сливналии демонстративно изгонили гръцкия владика Кирил от църквата „Св. Димитър“, защото не искал да служи на църковно-славянски. Това било най-голямото „събитие“ в борбата на сливналии за черковни правдини. Владиката избягал в Ямбол, но заплашил, че ще се върне в града, придружен от голям брой гръкомани и ще се „наложи“ отново със съдействието на турската власт. Черковните деятели натоварили Хаджи Димитър да изпрати в Ямбол свещеника Юрдан от Клуцохор, за да занесе „много здраве“ на гръцкия владика и да го предупреди, че ще бъде убит, ако отново се върне в Сливен. „В това възбуждение на духовете против всичко гръцко“ – пише Иван Д. Стойнов, на 5 август 1859 г., бил убит единственият в Сливен лекар, който също бил грък. Викали му Костаки Хекимина. Атентаторът, както отбелязва авторът, не бил друг, а Хаджи Димитър. Той научил от сестра си, че докторът се държал неприлично с момите. Подлъгал една девойка, че ще му стане жена, а в града се носели и слухове за неговите „безнравствени похождения“ около турските харемлъци. Злите езици го обвинявали в шпионаж и в други безнравствени дела. Тогава Хаджи Димитър, заедно със своя приятел от детинство – Димитър Дишлията, решил да го убие. Преоблечен като ханъма, в една бурна нощ той почукал на вратата на доктора. Приятелят му, който го придружавал, също бил дегизиран. Мислейки си, че му водят посред нощ някоя нова пациентка, сластолюбивият Костаки, отворил вратата. Хаджи Димитър връхлетял отгоре му с ятагана, който бил затъкнал в пояса си под ханъмските одежди и го убил на място. За да не ги издаде, слугата на гърка бил заключен в една от стаите на къщата. Веднага след убийството, Хаджията и приятелят му избягали надолу по реката, изкачили се на Хамам-баир, където захвърлили окървавеното си облекло. Там ги чакал Тодор, братът на Хаджи Димитър, който им бил донесъл дрехи. Дишлията и Хаджията се преоблекли и се завърнали в града, а окървавеният ятаган оставили в къщата на поп Юрдан.

Властите арестували 50 души по повод на това убийство, сред които и Хаджи Димитър, но тъй като не успели да установят извършителя, всички задържани били освободени.

В края на същата 1859 г. Сливен осъмнал с друго брутално убийство – на кадията Али-ефенди, който със своите жестоки присъди „пълнил“ затворите с българи и озлочестил много семейства. Нападението било дело на четата на Панайот Хитов. Хаджи Димитър не участвал в това убийство, но знаел за него. Арестувани били много невинни семейства, а Хаджията бил принуден да се крие. Властите обаче арестували родителите му и двамата му братя, които били изпратени в затвора, заедно с още 300 души сливналии и селяни от околните села. След дълги съдебни дела и перипетии, 200 човека били освободени, но 50 били осъдени и пратени в одринския затвор, а други 50 умрели при изтезанията.

Хаджията успял да се укрие, но в гърдите му вече кипяла ярост и жажда за отмъщение. По онова време бил вече 20-годишен. Една нощ, той целунал ръката на майка си, простил се с нея и се заклел, че отива не на печалба, а да мъсти за окаяните бащи, братя и сродници, които гният по затворите. Майка му го изпратила до Бармук-баир, от където той забягнал в Балкана и се присъединил към четата на Панайот Хитов. През 1860 г., щом се раззеленила гората, войводата започнал да „шета“ с въстаниците си из Сливенския балкан. Същевременно, от Влашко, със своя чета пристигнал и Георги Трънкин, двете чети се съединили, избрали за войвода Трънкин, а Хаджията станал знаменосец на четата. Оттук, де факто, започва и неговият същински път на непримирим бунтовник и яростен радетел за правдините и свободата на поробената си родина… 

 

Дълбок поклон пред паметта, непримиримия му дух и героизма му!

 

Галина Иванова

Хаджи Димитър войвода
Худ. Антон Митов