Китка кичена

Купето бе оживено. Срещу мене седеше старец с широкопола сламеница. Дълбоките бръчки на обгорялото му лице бяха почти заличили някогашните волеви черти. Бялата му четинеста брада изглеждаше като посечена. На колене той крепеше старовремско продълговато сандъче.

Може би не бих го заприказвала, ако вниманието ми не бе привлечено от резбата, която украсяваше капака на сандъчето. Бе дърворезбена приказка за вечния двубой на доброто и злото - на един клон бе кацнало птиче със сребърни криле, а към него се бе устремила пепелянка, в чието око блестеше зелено камъче.

- Накъде си тръгнал, дядо ? - попитах с онова безразличие, с което си задават този въпрос случайните спътници.

- Писмо получих... Музей има в Трявна, та ... - отвърна старецът. - Канят ме каквито теркове и далти имам, харизмо да ги дам...

- Резбар ли си бил ?

- Марангози ни викаха...

- Работиш ли още ?

- Старост попари всичките листи на живота ми, дъще... Мина онуй време, кога давах душа на дървото...

- Душа ли ?

- Такъв марангоз да изрежеш... Душата му да не е от ден до пладне... Век да държи, два да държи, все да е млада...

Старецът вдигна капака на сандъчето. Видях двадесетина груби, ковани от желязо инструменти с дървени дръжки. Някои от тях бяха закривени, други приличаха на длета.

- Колко ружи и рози, колко листа и китки са разцъфнали под тия далти... - унесе се той. - На колко орли, гълъби и всякакви дребни птичета съм дал криле… Да можеха тия листа, дето съм изрязал, да зашумят, тия цветя да замиришат и тия птици да запеят... В такава гора да вляза и там да умра...

Докато той ми обясняваше кой инструмент се нарича юрдече, кой синопия, чъбуче или измир, аз се вгледах в нещо, което ме озадачи. На дъното на капака, под стъкло, в тънка резбова рамка бе скътана отколешна снимка. На нея се усмихваше млада тъмноока жена. Държеше бяла роза.

- Хубава българка! - не се въздържах.

- Бабичката ми... - отвърна майсторът. - Кога тръгнах на път, вземах пищова, ковчежето с далти и тая снимка. Който майстор не може да обича с цяло сърце, дървото ще остане мъртво в ръцете му. С моята бабичка отгледахме девет синове и дъщери. Не сме се делили… И в музея ще бъдем заедно! …

Случи се да се насладя с очи на онова изкуство, което са оставили златоръките тревненски марангози. То не се побира в музей. Намира се от край време при хората. Първите резбари били овчарите. Те започват да правят нарези на хурките и кобилиците - „да зарадват моминското сърце“. Може би и заради това легендите твърдят, че резбата е „изкуство - изповед за обич“.

Старецът бе споменал, че всеки дом с резба е „китка-кичена“. И наистина! Дори в някогашните бедни домове резба украсява софрата, лъжиците, лъжичника, хурката, кобилицата, полиците, детската люлка.

В по-богатите домове резбата е разкошна - резбови розети и фигури разхубавяват сводестите врати, колоните, стенните шкафове, кръжилките над вратите, иконостасите, свещниците, дори рамките за календарите. А от потоните греят истински слънца!

Да отворим портата на Даскаловата къща в Трявна. В двете големи соби от потоните пръскат лъчи две резбови слънца - едното лятно, другото - пролетно. Тия слънца, които греят и се „надгряват“ с истинското, са направени заради един облог. Уста Димитър Ошанеца и уста Иван Бочуковеца сторили облог, кой ще остави сърцето си в дървото, сърцето и майсторството на ръцете си. Чорбаджи Христо им дал материал и соби. Всеки от майсторите заключвал творбата си. На личен ден Димитровден в къщата се събрал целият еснаф - той да отсъди кой е по-голям майстор. Гледали еснафите, чудили се и накрая решили:

- Признава се майсторството на уста Иван Бочуковеца. За награда му се дават десет жълтици и му препоръчваме дъщерята на хаджи Христа. На уста Димитър Ошанеца се присъждат десет жълтици и славата на баш майстор, за слава на нашия балкан, дето е синове отгледал, все върли хайдути и златоръки майстори…

***

Знаете ли как разцъфтява от дърво една роза? Расте си нейде в планината столовит орех, липа или елша. Майсторът го избира, както се избира „изгора на седянка“ - от цяла гора едно дърво.

Дървото е разбичено на дъски. Марангозът рисува сам „терка“. С шило пробожда контурите на рисунката. Полага терка върху дъската и започва да копира на дъската бъдещата „роза“ с прах от липови въглища.

Резбата на марангозите от Тревненската школа се отличава с богатство от розетки, полски и градински цветя, акантови листа, геометрични мотиви, „въртежки“ , „китки“. Образи на животни и хора се срещат по-рядко. „Това, което са видели очите, това са направили ръцете“ – ми бе казал старият марангозин, спътникът от влака. И наистина, Трявна е град, потънал сред цветя и зеленина!

Най-добри образци на тази школа могат да се видят в Даскаловата къща и иконостасите на двете църкви в Трявна, иконостасите на църквите в Свищов, Сливен, Севлиево, Троянски манастир, под покрива на много къщи в Жеравна, Търново, Казанлък.

Яка душа има това изкуство на кованата синопия. Душата му не е от ден до пладне. Век държи, два държи, все е млада...

Разгърнах и някои стари документи - теркове, записки. В тях намерих и мисли на самите резбари. Така майстор Цаню Нейков казва: „Два пъти едно не изкарвам. Ако ги направя еднакви, то няма да е хубаво“, или: „Трябва хем да е красиво, хем да се познава какво е: ако е грозде, да го познаеш, че е грозде, ружата - ружа да е...“ , „Прави го такова, че всеки да го разбере, като го гледа!".

***

Възрожденски българи са били старите марангози! Някои от тях са ни оставили подписа си, други не са се гордели с направеното добро. Но имената им се знаят: уста Витан, поп Константин Витанов, Димитър Ошанеца, Пеню Ошанеца, Никола Драгошинов... […]

Една легенда разказва, че когато Фазлъ паша обсаждал Трявна с редовен турски аскер, станало чудо. Един офицер и войниците му влезли в една от църквите. Но вместо да палят и грабят, те почувствали ръцете си отсечени. Погледите им били приковани от величествения резбов иконостас, украсен с цветя и птици от дърво. Красотата победила яростта! Изкуството спасило града...

***

Завърнах се в София. Но моят малък дом ми се видя някак студен. Нямаше ги топлината и слънцето на ония тревненски домове, в които влязох по време на това пътуване в красотата! Нямаше ги онези домове, в които полиците са резбови дантели, дрехите се прибират в стенни шкафове с розетки, където децата заспиват в резбова люлка, а от таваните греят дървените слънца…

 

Ема Йончева

„Жената днес“, бр. 12/12.12.1965 г.

 

* Снимка: Резбарят Цаню Нейков Ковачев, родом от с. Късовци, Тревненско, 1955 г.