Духът се брани с перо и четка…

Силата на словото е не само най-страшното оръжие, но и панацея за духовен катарзис и израстване. Кой как го употребява /за пишещите люде в най-широк порядък иде реч/, кой какво ще пожъне, времето ще покаже. А "битката" за духовното, както винаги съм споделяла и тук, трябва да е призвание за мнозина, не епизодичен акт. Този Дух се брани с Дух и перо, четка, с всякакви изразни, художествени, средства, не со кьотек и дърве, като нашите предци през Възраждането, а и не само... Респект, за което, но днес времената са други, нравите - също. Затова не съм изненадана от проявите на днешните им, уж цивилизовани наследници. Не приемам този бунт на „инакомислие“, дори под формата на „вербален пердах“, защото смятам, че Духовното, в най-широкия смисъл на думата, се брани на друга агора. И с други изразни средства. Но разни хора, разни идеали. За съжаление, тази форма на „протест“ все повече поглъща и емоциите, и дните ни, вероятно, защото отпорът от другата страна /на одухотворените люде/ е твърде слаб, или никакъв… За него вина носим всички. Но това е почти друга тема…

В тоя ред на мисли, и до сега, продължавам да смилам гневния отпор на удостоения със Славейкова награда'2025 автор /поместен снощи и в „Будила“/, ако и да има основания да сезира културните институти /но ГДБОП (?!?)/ за огромното обществено недоволство по адрес НЕ НА НЕЯ, самата, а на творбата й... Убедена съм, че не й е лесно. На авторката. И макар да се повтарям, ако бях на нейно място, отдавна щях да съм отказала тази награда. Вярвам й, че обича творбата си, но предвид възмущението не само на тревненци /от прованса/, но и на нейни колеги от гилдията, то е първото, което би следвало да стори. И, което е въпрос на чест, достойнство и самоуважение. Бидейки творец, би следвало да е усетила и да знае, че налагането, на всяка цена, на нечий вкус и естетика върху друг/други, едва ли е печелившата формула на успеха. Вярно, тя не се е удостоила сама, но вероятно счита творбата си за достойна. А кой друг, ако не читателя, е призван да възхвали, или да порицае дадена творба? Разбира се, първата дума имат авторитетите в съответната област /всеки със своя си вкус и уклон/, а последната е на Времето, което е най-мъдрия съдник...

Обяснявам си снощния пост-заплаха на г-жа Топурска, единствено и само с дълбоката й обида и разочарование от НЕслучилия се широк отзвук на възхвала. Навярно, е обосновано да търси по-висока компетенция в лицето на културните институти, въпреки че… знам ли. Доста много от читателите и колегите й смятат друго. Твърде вероятно е, упорствайки в авторовия си инат, да е и обект и на заплахи и груби обиди от страна на хора, проспали първите седем. Тях може да атакува институционално, но не и инакомислещите с техните аргументи, пък дори и на ниво вкус… За жалост, "езикът на омразата" е присъщ на мнозина в днешното залутано време. Лично аз, не подкрепям и не оправдавам подобна „аргументация“. Но, четейки коментарите само под снощния й пост, пък и не само там, откривам и някои цветущи такива, като: "посредствени люде", "завистливи идиоти", "дребни души"... То не бяхме провинция не надскочила патриархалното, посредствени и малкочели и т.н. И това е обида, а "вербалната агресия", е факт - и тук, и там.

Споделям недоволството срещу творбата и отличаването й със Славейкова награда, и не оправдавам опитите за заглушаване на свободата на себеизразяване, чрез заплахи. Единствената "агора" на подобен сблъсък е дебата - с аргументи и дори каузи, не с институционални похвати и заплахи. И тя, авторката, като творец в различни амплоа, би следвало да го знае. А също и това, че всеки творец трябва да е предварително готов и за жилото, и за меда. Разбира се, „жиленето“ днес си има своите апологети и сред емоционално зрелите и интелигентни хора, и сред онези, които се втурват да жилят, главно заради тръпката от самото жилене, което, обаче, не би следвало да смущава ничий хоризонт, колкото и да е отвратително и неприятно. В даден момент от живота си, почти всеки е бивал разпнат за това, или онова, особено, ако е публична, творческа личност. А „възкресението“ след това, наистина обръща съдби и посоки, особено, ако имаш сетива за знаците и се самооценяваш достатъчно безпристрастно и строго…

Не мислех да коментирам опитите на авторката да внуши на аудиторията, че „атаката“ срещу нея и творбата й, е координирана, защото звучат достатъчно нелепо, предвид факта, че не дребната завист, злоба и консерватизъм, са в основата на този своеобразен граждански протест, а ценности и достижения, много по-високи от всички нас, взети заедно. Иначе казано, иде реч за духа и традициите, културата и имиджа на Трявна, които в наши дни следва да надграждаме с мисъл, мяра, уважение и отговорност. Затова й Петицията против връчването на Голямата награда за точно тази творба, е в отговор на обществените нагласи на достатъчно много тревненци, общественици, творци в името на Трявна - кауза, която персонално аз, винаги съм защитавала. Нещо повече, смея да се надявам, че след този широк обществен отзвук, Общината и Общинският съвет най-после ще редактират, разбира се след задълбочен анализ, Статута и Правилата на Славейковата награда, нещо, за което се говори не от сега и видно, моментът вече е назрял…  

И не на последно място, последните „дебати“ и „събития“ около конкурса и Първата награда, ме провокираха и убедиха, че въпреки принципната позиция, която твърдо и непоколебимо, реших да отстоявам по адрес на тази група, и най-вече заради абсурда на цялата тази ситуация - с опитите за сплашване и т.н., обявявам, че НЯМА ДА ЗАКРИЯ "ТРЕВНЕНСКИ БУДИЛ", дори и въпросната престижна награда да бъде връчена. Тази група, както и до сега, ще си остане сакрално средище за духовност, изкуство и култура, и ще продължи да търси и споделя не само забравените примери и уроци от миналото, но и да брани духовните територии от попълзновенията на днешното! Виждам, че има смисъл!

 

Галина Иванова

 

* Илюстрация: худ. Салвадор Дали