По Старинната улица все още личат „подписите“ на тревненци от края на XIX век

Знаем, че „подписът“ върху дърво, е един вид „запазен знак“ на прочутия тревненски майстор Архитектон Димитър Сергюв. Неговите къщи все още пазят този безценен „автограф“, който сочи годината на започването на градежа… По Старинната улица в Трявна обаче, и днес можете да забележите „подписи“ на тревненци, от края на 19 век, оставени върху капаците на прозорците на една стара къща. На входната врата на друга, личи годината „1896“. Въпреки многократните ми разходки по тази улица, не бях забелязала тези „знаци“ от миналото. Благодарна съм на художника Светлин Стефанов, който ги забелязал съвсем случайно и ми разказа за тях. Бързо ги открих, макар че „надписът“ на входната врата, за който ще стане дума по-долу, доста ме затрудни, докато го открия. И съм убедена, че няма да го забележите, освен ако не се доближите до вратата и не я разгледате в детайл…

Най-много „подписи“ обаче, имаше върху прозоречните капаци на онази къща, за която споменах в началото. Имотът е частен и собственикът му има намерението да реставрира къщата и да ги съхрани за бъдните поколения. Някога в тази едноетажна, „паянтова“ къща с дюкян, се помещавала фурна. По сведения на д-р Ирина Димитрова от книгата й „Страници от историята на Трявна през Възраждането“ /2023/, през по-миналия век, в Трявна имало 6 фурни, разпределени по махали: в Горната – 3, в Долната и Качавунската по една и една „развалена“ в т.н. махала „Киселко сокак“, част от Средната махала /от къщата на поп Йовчо към м. „Чучура“, върви между м. „Калето“ и „Блъснатото“/. Две от фурните били притежание на заможния тревненски чорбаджия Христо Кънчев Йончев, регистрирани като „дюкян-фурни“, третата, на площада с Часовниковата кула – на Богдан Рачов, а тази в „Хюкюмет джаде“ /Долната махала/ била на Димитър Тарлев. Последният е женен за Йона – една от сестрите на Иринка Славейкова, а фурната получил от тъста си Иванчо Райков.

Предвид сведенията от книгата на д-р Димитрова, фурната, върху чийто прозоречни капаци са изписани години и подписи, някога е била собственост на Христо Кънчев Йончев – най-заможния тревненски чорбаджия в средата на XIX век.

Единият от „подписите“ върху дървения капак се чете съвсем ясно - „Кънчо Генковъ 1891“. Твърде вероятно е, това да е подписа на внука на известния тревненски чорбаджия Генко Петров /1759-1829/, който спасил Трявна при кърджалийското нападение от 1798 г. Ако иде реч за този Кънчо Генков /Кънчо Цанев Генков/, то той е роден през 1849 г. и починал през 1909 г. А може да е и Кънчо Генков Зографов /1879-1937/, внук на зографа Кънчо Венков… Покрай този „подпис“ личи и годината „1888“, както и част от надпис, който разчитам, като „мама и мит […] 1891“. Върху прозоречните дъски личат и други подписи – „Иванъ Н.“, „Томчю Петк […] и доста инициали…

Вратата на една стара възрожденска къща по същата улица, е запазила само годината „1896“, надписите, освен един инициал „Б“, почти са се заличили във времето…

 

Подготви

Галина Иванова

"Къщата с фурната" на Старинната улица,
върху чийто прозоречни капаци личат "подписите" на тревненци
от края на XIX в.
Снимка: Личен архив

Входната врата на къща на Старата улица с отбелязана година - "1896"

Къщата на Старата улица,
на чиято входна врата едвам личи надписът "1896"...

Дряновци мразели тревненци заради привилегирования им статут

Вечното съревнование между Трявна и Дряново не е от вчера. Знайно е, че във времето и двата града си разменяли „статута“ да са център на околия, която ту била Тревненска, ту Дряновска. От онези времена до днес има много легенди, които разказват и дори осмиват тази вечна надпревара. Днес ще ви разкажа една от тях, за тази отколешна „вражда“, която според учителя – краевед Христо Н. Даскалов, се корени в привилегирования статут на тревненци, които като пазители на проходите, били освободени от някои данъци. Сведенията достигат до нас чрез архива на Иванка Бонева - бивш директор на музея в Трявна.

„Тревненци не плащали никакъв данък на турците едно време, за да плащат данък, направили дряновчаните – пише Хр. Н. Даскалов. - Причината била следната: Дряновците били земеделци: орели и сеяли земята, а тревненците били овчари. Тревненците, мъжето, ходели подир добитъка си, а жените им стоели в къщи и прибирали млякото, правели сирене и масло, и друго нищо не похващали: нито мотика, нито сърп знаели от де се улавя. Ходели гирчик облечени и носели жълтици и скъпи премени. Напротив, дряновците, като орачи, мъжето им, като засявали веднаж, всичката друга работа оставяли на жените, щото жените им по цял ден били по нивите и градините на дъжда и слънцето, като черни роби работели от сутрин до вечер, и нощем си готвели и месели хляб. Това незавидно положение на Дряновчани, карало ги да гледат със завистливо око на фудул-тревненките. Най-сиромах тревненчанин да отидел в Дряново, която мома и да поискал, най-богатата, чорбаджийска или хаджийска дъщеря, давали му я без „обуща“, защото в Трявна щяло да бъде на рахат, ще се насветува и ще си поноси гиздава премяна. Напротив дряновчанин по никакъв начин, колкото той богат и да бил, не можел да земе тревненка. Разумява се това не е било по угодата на дряновчани и те са мразели за това тревненци. В Дряново имало турци, но те нищо не можели да направят на тревненци, защото тревненците били юначни и хайдути. Някой си „Куру калфа“ (вижда се прадядо на сегашните „куру-калфи“ в Дряново), дряновчанин, богат и нуфузлия, поискал мома от Трявна, но не му дали, не щели да я заробват в Дряново. Не стигало само това, но като се сгодил в Дряново, то годеницата му пристанала подир на един тревненец. Това нещо до толкова разсърдило куру-калфата, щото намислил да си отмъсти на всички тревненци и ги наклеветил в Търново, че не плащат данък. От Търново ги обложили с данък 60 пари, „хлебнина“. Тревненци се противили дълго време да не плащат. Ходили чак в Стамбул и носили снопи: половината папрат, половината овес, но нищо не сторили. Хлебнината си остала 60 пари и я плащали дори до Танзимата…“.

 

Подготви

Галина Иванова

Трявна
Източник: колекция Павел Енчев

Дряново
Източник: bulgarkamagazine.com

За декоративната зидария на Стайновския мост, който днес тъне в забрава

В книгата „Старите мостове в България“ /1984 г./, на арх. Ива Любенова, е публикувана и снимка на Стайновския мост /в м. „Маньов лак край Стайновци/, за който вече няколко пъти стана дума и в тази група. Снимката е запечатала стария мост в пълното му великолепие, докато днес той тъне в бурени и забрава. По думите на арх. Любенова, въпросният мост бил строен от местни майстори с дарения на съседните няколко села. Местните го наричали „Гърбавия“ мост. Неговата архитектурна композиция е асиметрична. А наличността на местен пясъчник с различно оцветяване, обуславя декоративната зидария от сменящи се по цвят блокове. На няколко места в арката на свода, по онова време, когато мостът е обект на изследване от арх. Любенова, били запазени железните скоби, свързващи блоковете в хоризонтална посока. По това време, парапетът на моста бил напълно унищожен. Частично запазен бил и калдъръма, изпълнен с едри камъни, пресечени на равни интервали със ситни редове. В заключение, по повод на запазените старинни мостове в Трявна и Тревненско, арх. Любенова посочва, че една от характерните особености на тревненските мостове е предпочитанието към асиметрия, както по отношение на композицията, така и в цветовите съчетания. Чрез последователно сменящите се цветове, уточнява тя, формата на свода се откроява върху лицето на моста, като отделен декоративен елемент, създаващ архитектурно-художествена изразителност и пластичност. Като похват това многоцветно изграждане не е ново явление в областта на мостостроенето. Било е характерно за някои римски и други мостове. Онова, което е присъщо именно на тревненските, а до известна степен и на габровските възрожденски мостове, е свободата, с която са били изпълнявани тези цветови съчетания, артистичната неправилност на тяхното редуване, която допринася за присъщия на тези мостове интимен, човешки мащаб, споделя още арх. Ива Любенова.  

 

Подготви

Галина Иванова

"Гърбавият" мост край Стайновци
Източник: "Старите мостове в България", арх. Ива Любенова

Същият мост през 2023 г.
Снимка: Цветан Колев

Нещо от духа на Възраждането

Споделям едно интервю, от в. „Тревненски зов“, с изкуствоведа проф. Асен Василиев /1900-1981/, един от най-ревностните изследователи на Тревненската художествена школа и на изкуството на Възраждането въобще. И до днес историци, учени, изследователи, цитират сведения от епохалния му труд „Български възрожденски майстори“, но малцина са тези, които могат да се съизмеряват поне с ентусиазма и отдадеността му. Огромен респект пред апостолския му труд и плам, пък и на онези преди и след него! Днес подобна самоотверженост и сърцатост почти липсва. Затова и все повече дирим следите на онова що е бивало, вместо да му се дивим отблизо… Дълбок поклон пред паметта и делото му!

* * *

Възрожденската истина на един живот

ОЧАКВАШЕ НИ среща с един от големите изследвачи на тревненската художествена школа.

Кратко телефонно обаждане, покана и в уречения час сме при народния деятел на изкуството, професор Асен Василиев.

Тревненската атестация ни въведе не само в ателието му, но и в спомените.

- За първи път бях в Трявна през 1938 година. Беше декември. Тогава не познавах никого. По-късно се опознах с Богомил Даскалов, с Никола Чушков. Много добър приятел ми стана Цаньо Антонов.

- Какъв беше резултатът от това Ваше първо посещение?

- Тридесет и осма година заварих живи седем-осем наследници на зографи. Разпитах ги подробно. Събрах много сведения. Тепърва ми предстоеше да ги проверя.

- Коя от срещите с наследниците на старите майстори Ви направи най-силно впечатление? Коя сте запомнили?

- При едно от посещенията на с. Генчовци се срещнах с внучката на Уста Генчо Новаков – Малкия. Разговаряхме дълго. На тръгване тя ми каза: „Господине, да ви дам спомен от дядо си“. И ми дава собственото му цигаре, струговано на собствения му струг от дряново дърво. И до днес го пазя – като символ. Пак в с. Генчовци открихме родната къща на Уста Генчо Кънев.

- Вие сте изследвач на българското възрожденско изкуство. От кога датира интересът Ви към Тревненската художествена школа?

- Точно за това исках да ви разкажа, като ме питахте за срещите ми. Бях учител в Трета мъжка гимназия в София. Един ден отиваме на обяд. В ресторанта идва при нас човек, с извити нагоре мустаци, строг. Пита може ли да седне. Разговорихме се. Той казва: „До 40 години можете да ядете месо, до 50 години птици, до 60 години риба“. И допълва: „Слушайте ме. Аз съм тревненец и ги знам тези работи“. И кой мислите беше този човек? Самият Дапко Уста Генчев – синът на Уста Генчо Кънев – Големия. После се сприятелихме. Много ценни сведения и спомени имаше той за своя баща. Показвал ми е записките си за Уста Генчо Кънев. Щеше да ги издава, но започна войната и така си остана. От него се запалих да изследвам тревненското възрожденско изкуство. Аз вече имах интерес към школата, но той ме запали.

- Става дума за Уста Генчо Кънев. Какво е мястото на този майстор в контекста на възрожденското ни строителство?

- Голям майстор е той. Според мен Уста Генчо Кънев не трябва да се пренебрегва, да остава на заден план. Трябва да бъде възвеличен наравно с Колю Фичето. Искам да кажа нещо и за неговата етичност, за високия му патриотизъм. Когато строили Габровската гимназия той ходел по скелите, размахвал теслата и викал: „Работете момчета – училище се прави“. Велика работа. И после се отказал от възнаграждението. Кой днес работи безплатно? Но той – не. Пишете го това. Ето ги и големите майстори.

- В предговора към своя труд „Български възрожденски майстори“ Вие пишете, че той е плод на над тридесетгодишна дейност?

- Толкова. Това бяха години на обикаляне, на изследване. Само Тревненския район колко съм обикалял, а Габровския, Търновския… Една година само бях в Македония – изучавах Дебърската школа. Някои неща, които тогава видях сега вече ги няма. Ще ви дам пример с манастира „Света Петка Мулдавска“ при Асеновград. Когато бях там игуменът на манастира беше разтревожен. Стените на църквата се разтваряли и имало опасност тя да се събори. След време църквата рухна. Спасили иконите, но стенописите… А те всички бяха от тревненски майстори. Снимки на стенописите съм публикувал в книгата си.

- „Българските възрожденски майстори“ започва с тревненските образописци, резбари и строители. Случайно ли е това?

- Как случайно? Тревненската школа заема първенстващо място във възрожденското изкуство. Тя не започва от края на XVIII в. Много по-стара е. Може би идва от майсторите на Второто българско царство. След турското нашествие е имало промеждутък, затишие, но това е напълно обяснимо. Важното е, че в тези години се е запазил духът.

- Равностойни ли са като творци иконописците, резбарите и строителите?

- Според мен са равностойни. Не бива да ги делим. Тези три дейности не са можели една без друга. А са и прояви на един и същи дух – творчески. […]

Много още можеше да разказва народният деятел на изкуството за старите ни майстори, за своите обиколки, за трудовете си, но срещата беше към своя край. Професорът бърза. Чакаше го съвещание […]. Излязохме от ателието заедно. Вървяхме умълчани. Есента беше в своята сила. А аз си мислех за творческата светлина, която излъчваше осемдесетгодишния художник. Спомних си думите на един от нашите изкуствоведи:

- Колко са тези, които като Асен Василиев, тръгнаха от град на град, от село на село, от манастир на манастир да събират сведения, спомени, факти, за да се доберат до истината за нашето възрожденско изкуство.

Защото в целия творчески път на Асен Василиев има нещо апостолско, нещо от духа на Възраждането.

 

Интервю:

Марияна Желева

в. „Тревненски зов“, бр. 20/29.10.1980 г.

Проф. Асен Василиев и баба Неда /по мъж Станчева/
на път за село Генчовци, май 1945 г.
Неда Станчева е дъщеря на строителя и резбаря
от Генчовци - Недялко Ганчев /1864-1908 г./
Източник: архив проф. Асен Василиев

"Аз съм горд, че успях - до колкото ми позволяваха силите и времето, да отделя значителна част от живота си за проучване на забележителното тревненско изкуство - гордост и слава за нашия народ" - Асен Василиев /автограф на страниците на вестника/

„Кокаланската черква“ на махала Глутници

Село Глутници се намира в Тревненския Балкан. Разположено е на 595 м. надморска височина, в северното подножие на старопланинския връх Белновръх. Административно принадлежи към община Трявна. […] Данните за селището са свързани най-вече със спомени на съвременници, записани от местния краевед Петър Богданов в неговия труд „Белица през вековете“ (ДА – Габрово, ф. 1065, оп. 1, а. е. 3, л. 50 – 59) и устни разкази, които най-общо описват началните години от заселването на тази част от Балкана. Предвид проучванията, свързани с развитието на селищната мрежа в предпланинските и планинските райони на Централна Стара планина, може да се предположи, че заселването, както и оформянето на селището, е станало в края на XVIII в. или началото на XIX в.

Според спомените на местните жители, основателите на колибарските селища Глутници и Уруци са преселници от с. Гъбене – Севлиевско. Търсейки място, удобно за заселване те презимуват в м. Кайов дол. Условията за живот се оказват неблагоприятни и следващото лято решават да го напуснат. Разделят се и поемат в различни посоки. Единият от тях, който полага основите на с. Глутници, се отправя на север и за известно време се установява в м. Зимничката, а впоследствие окончателно се заселва в м. Юрта, която днес се намира в средата на селото. Интерес представлява разказа за произхода на името на селището:

„Първият заселник имал многолюдно семейство. И всичките били момчета. Не се знае колко на брой. Според едни десет, според други дванадесет. Бащата навсякъде се движел със своите синове. А когато ги виждали хората от съседните махали, казвали: Ето, идва Глутника със своята глутница. Движат се като глутница вълци!“ (ДА – Габрово, ф. 1065, оп. 1, а.е. 3, л. 52).

Така, на базата на народната етимология, възниква наименованието на селището, първоначално като колибарско поселение, махала, a в последствие става едно от големите села, административно принадлежащи към община Белица.

Успоредно с изграждане на места за живеене, хората определят своите свещени пространства – оброчища, на които принасят благодарствена жертва на светеца-покровител (курбан). Според народните вярвания по този начин се осигурява здраве и благополучие, приплод на добитъка, предпазване от стихийни бедствия и епидемии. Много точно и прецизно се определя сакралното място, което е специфично за отделните територии. По принцип в планинските и полупланински райони за поставяне на оброчни маркери се избират хълмове, малки или големи върхове, които хората бележат със знаци – антични архитектурни детайли, блокове с изсечен кръст, дървени кръстове, каменни плочи, колони и др. Запазените оброчни паметници хронологически се свързват с периода на Българското възраждане. Наред с църкви и манастири те представляват част от системата на християнското сакрализиране на българската територия. В това отношение не прави изключение и оброчището на с. Глутници, маркирано с каменен кръст (Ил. 1). Той е изработен от местен материал – пясъчник, с размери: височина 0,76 м, ширина на основата 0,41 м, ширина на страничните рамене 0,42 м, дебелина 0,17 м. По форма представлява кръст с трапецовидно горно рамо и правоъгълни странични рамене, дъговидно извити в края, и трапецовидно долно рамо. Централно място в украсата му заема композицията „Голготски кръст“, срещу рамената на който са изсечени по един кръст, тип „латински“. Цялостната декорация е оформена чрез вдълбаване повърхността на камъка. На долното рамо, в арковидно поле, е врязан надпис, който в по-голямата си част е повреден (Ил. 1). От него се разчитат отделни букви, изписани на новобългарски език: „С. БОГОРОДИ [ЦА] “, в горната част на надписното поле; „ВАСИЛЮВЪ“, в долната част на надписното поле. Годината на поставяне не се разчита, но по аналогия на други паметници в региона може да се датира около средата на XIX в.

Обредността в Централна Стара планина, свързана с колективното жертвоприношение (курбан) в чест на светеца-покровител и защитник на полето, нивите и реколтата, е позната под името „кокаланска черква“.

Наименованието произлиза от специфичния обред – а именно заравянето на костите на животното, послужило за курбан, в близост до оброчния паметник. Обикновено това се прави в мравуняк, със съответното наричане „Колкото мравки в мравуняка, толкова животни (овце) в кошарите!“. Населението на с. Глутници е устройвало „кокалански черкви“ в подножието на възвишението Чукара, в м. Кръста. Тя се намира на изток от селището, като в миналото там е имало дъб, в корените на който е бил поставен каменен кръст. Днес този дъб не съществува, тъй като е отсечен от иманяри. „Кокаланската черква“ се е провеждала в чест на светците Константин и Елена (21 май) и на християнския празник Рождество на Пресвета Богородица (Малка Богородица, 21 септември по стар стил). В случай на продължителна суша при оброка се е извършвал и молебен за дъжд.

Оброчните празници са предшествани от специална подготовка, в която участва населението на цялото селище. Още преди настъпването на празника всяко домакинство заделя част от реколтата си, която предава за общо ползване. Целта е да се формира фонд, чиято продукция да се продаде на пазарите в Търново, Трявна и в другите по-големи селища в района. С получените пари се закупува всичко необходимо за извършване на обреда. „Излишекът пък си задържали и натрупвали пари за селски фонд, който употребявали за общоселски работи. Така нашето селище (Глутници), по онова време (края на XIX в. – б.а.) си образувало една запасна сума от около 4–5 хиляди лева“ (ДА – Габрово, ф. 1065, оп. 1, а.е. 3, л. 55).

По традиция всички мъже участват в подготовката на трапищата за огъня и осигуряването на горивния материал. В уречения ден, рано, преди изгрев слънце „се изкарват жертвените животни да се черкуват“. При оброка се изнасят и предварително калайдисаните съдове – лични или на църквата. Това са харании/арании и дървени черпаци/лъжици, употребявани само на този ден.

Животните се колят до извора или чешмата. Месото се насича, измива се и се поставя в хараниите, нанизани на върлини, залива се с вода и се слага да ври. Посолява се, припенва се и не се долива повече. Приготвянето на курбана е в близост до каменния кръст.

Освен местните жители, на курбана присъстват и роднини, живеещи в други селища. Те не участват в закупуването на жертвеното животно и не носят храна. Всяка стопанка приготвя обреден хляб с украса – пластично изобразен кръст (от тесто), „сиренави кравайчета за раздване на момченца и момиченца, баница, прави се и „бял мъж“ от овче сирене“. На „кокаланска черква“ ходят само възрастните, семейните и малките деца. В предварително уговорения час всички отиват при оброчището, носейки сахани за курбана. По традиция присъства свещеник, а в случаите когато няма такъв, освещаването на обредната храна се извършват от най-стария местен жител. От селището се изнася бяло бакраче за светена вода, завързано с червен конец. От дясната страна на бакрачето се поставя китка от здравец, босилек, бръшлян, чимшир, смесена или поединично, завързана с червен конец. Всички хора се нареждат около каменния кръст, държейки запалени свещи, които са запазени от Великден или закупени от свещеника при пристигането му. Водата се освещава от свещеника, чете се молитва за здраве и плодородие. След прочитане на „тресайките“ (молитва за здраве на предварително записали се хора) минават в последователен ред мъже, жени, деца, за да ги поръсят със светена вода. В бакрачето или в табличка се оставят пари. Свещите се залепват на кръста да доизгорят или се пазят в къщи за следващите големи празници и „кокалански черкви“. Свещеникът отчита курбана, след което следва разсипването му на всички присъстващи. Трапезникът, върху който се постилат бохчите, се изнася от селото. Мъжете и жените сядат „като на сватба“, обикновено по роднински, а децата – до майките си. Другоселците и друговерците са отделно от останалите участници в обреда. Според утвърдената в селището традиция, свещеникът получава парче от обредните хлябове, донесени от жените, прясно сирене и бакраче от курбан-чорбата. Едно късче обреден хляб се оставя за следващата „кокаланска черква“. На мъжете се слага ядене в отделна бохча. Освен храната, всеки си носи ракия и вино. Обикновено със свечеряването стопанките си тръгват, като им се сипва за в къщи от курбана. Всяка си взема от „набожната вода“, за здраве и „против уроки“. На добитъка се забърква против урочасване още същата вечер. Нивите се ръсят със светена вода против природни бедствия. Кьошетата на къщите се ръсят за здраве на дома. Костите се разхвърлят на самото място, от където идва наименованието на черквата.

Кожата на жертвеното животно се продава още същата вечер на търг (а не се дарява на свещеника, както в други селища, където се прави курбан), заедно с дарените продукти, от хората, дошли от съседните махали. Парите се използват за общоселски нужди.

Обредността, свързана с оброчищата, е практикувана до 40-те – 60-те години на XX в., след което е преустановена. Причините за това са ликвидирането на частната собственост и кооперирането на земята. От този период започва да се изгражда и друг тип култура, в която нямат място жертвоприношенията и църковните празници. Наред с това, поради механизираната обработка на земята, голяма част от каменните пластики са унищожени.

Интерес представлява фактът, че в последните 20 години в българското село се забелязват тенденции за възобновяване на оброчната практика. Това дава възможност на изследователите обредът да бъде документиран „на живо“, чрез наблюдение, а не само по спомени на информатори, проследявайки по този начин традиционното проявление на обредите и неизбежните иновации.

За с. Глутници възстановяването на оброчището започва преди 10 години, когато в селището се заселва Златан Вакъфов, строителен предприемач от гр. Бургас. Той няма родствена връзка с жители на с. Глутници, но очарован от красивата природа решава да построи хижа, която попада в землището на м. Кръста. По инициатива на единствените останали местни жители Иванка Данева и нейният син Иво, каменният кръст е поставен на мястото, където в миналото се е чествала „кокаланска черква“. И така от 10 години без прекъсване, на Малка Богородица в с. Глутници, при каменния кръст се прави курбан за здраве и благоденствие (Ил. 1). Поканени са всички земляци. Освен тях присъстват и балканджии от съседните села и градове, а също така приятели на Златан Вакъфов. Той е и основният дарител. Животните се закупуват от фермери от с. Продановци и с. Сеймени. Благодарствената жертва се извършва на място, там се приготвя и курбанът, в големи харании от майстор-курбанджия.

Задължително присъства свещеник, който освещава кръста, отчита молитвата и благославя присъстващите.

При изпълняването на оброчните практики се наблюдават и неизбежни иновации, които са характерни за съвремието. Постепенно обредната трапеза се заменя с празнична. Присъстващите се групират не по семейно-родов или съседско-териториален принцип, а в зависимост от възрастта, интереси, професии. Променят се и функциите на оброчищата. Докато в миналото основната функция е била апотропейната, то днес е комуникативната. В конкретния случай, на фона на масовото обезлюдяване, хората имат за цел да съберат на едно място както земляци, така и приятели от близки и съседни селища. Те не участват пряко в подготовката на курбана, но присъстват при освещаване на обредната храна, и молебена за здраве, включват се и в останалата обредност – дарителство и съвместно сътрапезване. Ето защо не трябва да се говори за пълно възстановяване на оброчните практики или тяхното възраждане, а по-скоро за желание една забравена традиция да се превърне в повод за социално общуване.

 

 

Миглена Петкова

Из „Известия на Регионален исторически музей – В. Търново“, ХХХVІI/2022 г.

Снимка: Каменният оброчен кръст на с. Глутници /Ил. 1/

188 години от рождението на Апостола на свободата Черти из моралния и физическия образ на Васил Левски (Според оценката на негови съвременници) *. Част II

[…]

Последната връзка от историческото минало на политическото ни възраждане бил Никола Тихов Обретенов. Той с е запознал с Левски на 8 май 1872 г. в къщата на Любен Каравелов в Букурещ, където бил изпратен от русенския частен революционен комитет за Общото народно събрание. Докато траело събранието, почти всеки ден обядвал и вечерял у Каравелов заедно с Левски. Тази близост на Обретенов с организатора на революционните комитети му дала възможност да направи една подробна и вярна характеристика и преценка на Апостола. Според думите на Обретенов „Левски беше среден на ръст, пъргав, и смел, с бистър и разсъдлив ум, с желязна воля и с постоянство; вънкашно той имаше нежни черти, живи очи, интелигентен поглед. Всякога биваше весел и си тананикаше някоя народна песен. Шега у него нямаше. В обноските си към всекиго беше вежлив, учтив и любезен, не беше разточителен, не се занимаваше с клюки, не употребяваше никакви спиртни напитки, не пушеше, пиеше само чай. Не обичаше лукса, но всякога биваше, макар и скромно, спретнато и прилично облечен. Без работа никога не стоеше, не се хвалеше, обичаше да слуша Каравелова, когато разказваше нещо било от нашата или чужда история. Той беше много таен и когато го запитват за нещо, обмисляше добре отговора и тогава отговаряше накратко с няколко думи. Не беше словоохотлив, но когато се случеше да говори по народните работи, беше толкова красноречив, щото обайваше слушателите си. Презираше онези, които водят разпуснат живот, сам беше много запазен, дори не знаеше да псува“. Когато на 6 февруари 1873 г. Левски увиснал на бесилката, Обретенов счел за свой „свещен дълг“ да напише спомените си за Апостола и да ги поднесе като „цветя на неговия гроб... Той умря за да остане безсмъртен в народната история“. „Левски бе единствен между апостолите - нему равен друг нямаше. Щастие е за народа ни, че може да си спомни след 50 години това светло и лъчезарно име, което може да послужи... като народно знаме, защото той бе въплощение на пламенна любов към народа и на самоотвержена и безкористна деятелност. Поклон пред паметта на великия българин“.

През есента на 1872 г. преди гроздобер Левски посетил гр. Хасково на гости у Петър Берковски, учител в Българското главно мъжко училище. П. Берковски бил ученик в Белградската семинария, възпитаник на Панайот Хитов и добър другар на Левски. Няколко месеца наред в Белград тяхната дружба била свързана със сладки спомени, заедно лягали и ставали, песни пяли, в небесата хвърчали, планове кроили за освобождението... от турска робия. Пред събралите се по покана на Берковски млади хора Левски разкрил целта на идването му в Хасково. „Речта му беше проста, къса, естествена, жежка и внушителна. Той говореше на хората, които по знание и наука стояха по-високо от него; това обстоятелство не го стесняваше, напротив повече се радваше, като виждаше, че по учените от него омайно го зяпаха и дума не пропущаха“. След полагане основите на хасковския революционен комитет Левски пожелал той да стане огнище и разсадник на други такива в околността. „... С тия думи свърши своята проста жежка реч“ - предава Ст. Заимов, звукар в същото училище. При създалия се спор по църковно-народните и революционно-националните работи между Христо Златаров и другите и най-вече с П. Берковски, „тихо, мило, спокойно, със сърдечна усмивка на лицето“ Левски заел помирителна роля. Петър Берковски и Стоян Заимов се постарали да се отсрамят пред скъпия гост, като на трапезата били слагани най-скъпите ястия, каквито тогава могъл да предложи хасковския пазар, „ала Левски бе голям привърженик на овощията и на гроздето дамянка, та малко накусваше скъпите ястия“.

Четири години след софийската Голгота в три поредни броя на в. „Български глас“ в статията „Млади и стари“ неизвестен автор под инициала „К“, правейки преглед на миналите събития, дава оценка и за Апостола. След разгромяването на четите не минало много Бреме и „... ето, че са появи на сцената храбрият, неустрашимият и енергичен български организатор Дякон Васил Левски“. В следващия брой в статия под същото четем: „На българската политическа сцена се появи Васил Левски, който са стараеше от чисто сърце и душа да организира българския народ и с това да произведе една всеобща революция в България“.

Когато се случвало Левски да председателствува комитетско събрание, по думите на Тома Василев, „с тих и спокоен глас, избрани речи, симпатично, но енергично изражение той и проповядваше, и обясняваше, и наставляваше“. Обикновено при такива събрания възраженията били голяма радост, „защото думите на Апостола бяха свети за участниците в делото“. Към своите съучастници Левски се обръщал фамилиарно „дядо, байо, чичо, братко, приятельо, другарьо, а и те към него се отнасяха свойски“.

Положителна оценка за Левски има оставена и от Минко Ив. Марковски. Той предава свои лични впечатления, спомени и преценки, оставени от баща му Иван Марков – деен участник в революционното дело. В тях Апостолът е наречен: „... Великият революционер В. Левски... велик патриот революционер“. Левски посрещнал Новата 1872 г. в комитетския център Ловеч, но той, по мнението на М. Марковски, не можел да се задържи за по-дълго време на едно и също място. „... Извънредните дълбоки патриотични чувства и мечтания на Апостола, буйният му темперамент, стремлящ се към доброто на заробеното отечество, не го оставяха на мира и спокойствие. Те постоянно го тикаха към неуморна деятелност за осъществяване на своята идея“.

След основаването на революционния комитет Левски на няколко пъти посещавал Троян. При основаването на други такива в околността, или при присъствие на техни събрания, или при приемането на нови членове в комитетите, Левски винаги правел впечатление с убедителното си слово и красиви жестове. „... Левски със сладкодумните си уста, придружени с разни жестове, произнесе една къса прочувствена реч относно предстоящето освобождение“. „... Левски отвори огнените си уста и по обикновеному очерта плана за освобождението“.

„... Левски говореше и в своите огнени речи обясни целта“. На едно от заседанията на комитета всички присъствуващи с най-голямо внимание гледали „... лицето на великия Апостол, който из огнените му уста прозвънтя такава прочувствена реч, която до апогей възвиши патриотическите им чувства“. Въодушевен от започнатото благородно дело, пак по преценката на М. Марковски, нищо не било в състояние да спре или отклони Апостола от поетия от него път. Той предприел едно пътуване до Троян „тъкмо в първите дни на „Голям Сечко“, когато земната повърхнина се покриваше с изобилни дебели снегове, когато силните студени ветрове ревяха като разярени лъвове..., когато се пукаше дърво и камък от студ и когато пътищата бяха затрупани и запустели от дебелите преспи, тогава Апостолът Левски се опълчи против тези препятствия на времето и потегли за Троян“.

Големият български патриот, революционер и гениален поет Христо Ботев също изтъква тази удивителна черта на безстрашие и спокойствие у Дякона пред каквито и да било природни стихии и други несгоди или изпитания. От ноември до първите дни на декември (1868 г.) те живеят заедно в най-сърдечна дружба и приятелски споделят неволята на едно мизерно съществувание. В писмо до Киро Тулешков Ботев споделя: «Живея на самия край на Букурещ в една ветреничава мелница заедно с моя съотечественик Васил Дяконът... Приятелят ми Левски, с когото живея, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел... Колкото и да се намираш в отчаеност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всички тъги и страдания. Приятно е човек да живее с подобни личности“. Левски и Ботев повече не могли да се видят, но другарската им любов не избледняла. Когато през 1872 г. Левски дошъл на заседание в Букурещ, искал от „сърце и душа да се види с любимия си приятел – Ботев“, но като разбрал, че е във Фокшанския затвор „тоя си час принуди Каравелов и г-н Ценович да станат поръчители“ за освобождението му. […]

В стихотворението си, посветено на обесването на Левски, Ботев нарича Апостола „един син“ на България, които „виси със страшна сила“. В Букурещ безспорно се засилва дружбата на Левски и с Каравелов. В отношенията им е преобладавало винаги това, което ги обединява. […] В повестта „Децата не приличат на бащите си“ чрез своя герой чичо Стоян Л. Каравелов говори за Дякона: „Сичките селяни ни обикнаха... Левски е за тях някакво чудо... Левски е голям човек, такива хора се раждат рядко... Подобен човек може да прави чудеса“.

Моралният и физически образ на Левски е сполучливо и добре обрисуван и в поезията и творчеството на патриарха на българската литература Иван Вазов. Като съвременник на Апостола той предава свои спомени за Левски и разказани му такива от други очевидци.

Вазов характеризира Дякона така: „Левски имаше ръст среден, тънак и строен; очи сиви, почти сини, мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост. Странно. Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за борба, за смърт; който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав!... Когато беше потребно, ставаше друг. Яснотата му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му, просто и безискуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше... известността му бързо порастна, влезна в хижата, развълнува градовете, из пълни планините. Словото му будеше человеците, името му будеше населенията“. „Дяконът беше безстрашлив до явно рискуване живота си“. „Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: необходимо търпение и постоянство... Своеволието на съдбата иска, щото... едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика идея, каквато беше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас... Левски е изражение на една сила, излязла из цели векове страдания из цял океян унижения… постоянен до невъзможност, упорит до безумство... Такъв беше човекът, познат под името Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика съдбата, да създаде бъдещето“. В стихотворението си „Левски“, Ив. Вазов рисува необикновения образ на Апостола: „Девет годин той скита се без дом, без сън, без покой“... „беден, гол, бос, лишен от имотът за да е полезен дал си бе животът“... „селяните прости светец го зовяха“. При едно от посещенията на Левски в София уведомената от Пловдив полиция се дигнала на крак да го търси. Вазов в разказа си „Апостолът в премеждие“ предава случая, когато Левски се бръснел в Илчовото кафене и влезнало турското заптие Али чауш. Хр. Ковачев и бръснарчето се разтреперили от страх, че Дяконът е вече загубен. В същото време „лицето на Левски, което се отразяваше в огледалото, оставаше тихо и спокойно. Нито една жила не трепна по него, нито едно вълнение не пропъпли по ледената му физиономия. Това необходимо, извънчовешко самообладание го не напускаше и в най-страшните опасности, с които беше насеян неговия невероятен премеждлив живот“.

За безстрашието на Апостола ни говори и Найден Геров. Когато по създадена традиция Пловдивският паша направил визита на руския консул Н. Геров, за да му честити „Паскалето“, Левски бил при него. Геров му наредил да се скрие. При поднасяне на кафето „Апостолът Васил Левски с едно смело и неустрашимо спокойствие взема таблата и смирено се приближава до пашата“. Н. Геров „истръпнал от страх... , а прислужникът на руския консул В. Левски чакал изправен до вратата за да поеме чашата“ обратно.

Когато Димитър Матевски от Чирпан съобщил на Дякона, че от Цариград пристигнала телеграма до пловдивския мютисарифин, с която правителството обещавало 20 хиляди гроша на тогова, който донесе главата на Апостола, „тази новина не направила никакво впечатление на Левски, който я посрещнал с хладнокръвие и презрение“.

Според преценката на зографа Цаньо Захариев за Левски „... от цялото му напрегнато лице блика сила и мъжественост“.

Името на Левски ставало все по-известно, делото се разраствало, опасността за живота му ставала все по-голяма. Тревогата за съдбата му у другари и приятели се увеличавала. Христо Иванов - Големият или Книговезеца, както са го наричали по професията му, в писма до Левски изказва опасенията си за неговия живот. На 6 юни 1872 г. той му пише: „… Но ви моля добре да опитвате ходенето Ви си. Но на вън недейте отива в най-много опасност сам, не че не желая, но мя я (страх) да не се някак убиеш или уловиш, защото хиляди... като мене и другите са по-лесно спечелват, но като тебе не можем спечели никога“. След няколко дни в друго писмо от 11 юни с. г. Книговезеца отново из казва своята загриженост за Апостола и го съветва да се предпазва: „Ще Ви моля винаги да имате предвид голямо предпазване на живота си, понеже с Вас народът ще може да работи и успее... за места съмнителни имате хора достойни. Тях пращайте... От Вас се иска благоденствието на нашия народ и от Вашия свят подвиг... стойте на страна... понеже от Вас по-големи работи се очакват“.

Зловещата новина за залавянето на Апостола хвърлила в тъга целия български народ и в тревога неговите близки познайници и приятели. Един от верните другари на Дякона, Данаил Попов, който известява Букурещкия комитет за злощастния случай на залавянето, на 20 януари 1873 г. пише на Каравелов: „... Но от всичко най-много съжалявам бедния В. Левски... т. е. изгубихме едного рядко находящаго ся между нас българина, и желая му от дън сърце Божията всевишна помощ“. На същата дата пише до комитета почти същото: „... Отиде най-добрият българин В. Левски, комуто желая от дън сърце, дано той някак да се отърве“. Когато пък научил за обесването на Левски, Данаил Попов пак пише на Каравелов: „Всичко е свършено! Никаква веч надежда... В. Левски, славни ни българин е наистина увиснал“.

На 7 февруари 1873 г., само ден след обесването на Апостола, Илия П. Луканов, без да знае за станалото, в писмо от Одеса до Ловченския комитет изплаква тревогата си: „Не зная какво да Ви пиша за впечатлението, което произведе в мене улавянето на В. Левски, този незаменим за нас юнак. Наистина голяма злочестина за нас е, като изгубваме този голям патриот, този искрен работник, който предпочиташе да ходи гол и гладен, отколкото да гледа народа си, че тегли игото на варварите; който оставяше майка, сестра, братя и всички свои интереси, само да може да работи по-много за освобождението на злочестия си народ; който всяка минута се жертвуваше за народа си… Но могат ли да се изброят неговите заслуги“. В друго писмо от същата дата той продължава: „Ние се лишихме от такъв един искрен патриот, когото не ще може да заменим с никого другиго за дълго време“. Вестта за залавянето на Апостола стреснала и цариградските първенци, с които някога Дяконът се беше срещал. Тревогата им не била толкова за него, колкото за личната им съдба - да не би Левски да ги издаде и по този начин да се злепоставят пред турската власт. „Това злокобно „известие“ замайва главата на д-р Стамболски“ и той тича да съобщи на другарите си за опасността, която ги грози, и особено Ив. х. Пенчович, като член на съда. Другите са в паника, но Стефан Илич е сигурен, че Дяконът не ще стори това. „За другите не зная, но за Левски - тези самоотвержен рицър, който порицаваше и осъждаше на смърт предателите народни, съвеста ми не допуска, заявява категорично Ст. Илич, че той ще се опетни с черно предателство. Никога!“.

Пред съда Левски се държал достойно, никого не издал и делото опазил. „Аз съм Левски! Ей ме на! И никое име той не спсмена“, възпява поетът на забравените. А „когато турското правосъдие видяло, че из устата на този български светец не излиза ни една дума, то заповядало да го обесят...“.

Чирпанските съзаклятници научили за залавянето на Апостола на 6 февруари 1873 г. „Тази новина за участта на великия революционер ни порази и сбезуми. Ние всички плакахме с горчиви сълзи до забрава“. Те взели решение за спасяването на Левски, ако бъде откаран в Цариград, но на 10 февруари с. г. разбрали, че той е вече обесен. „За смъртта на великия покойник ние плакахме със сълзи и дълго време ходихме по улиците като завеяни от дълбока скръб“. За спасяването на Левски помислил и Пловдивският комитет, но след три дни научили за смъртта на Дякона и не им оставало нищо друго, освен да „се помирим и скърбим за загубата на този герой... всички скърбяхме за тази загуба“. Същият замисъл, за спасяване на Апостола, имал и комитетът в Ст. Загора. „Ще утървем Левски, че ние и в Марица да се издавим. За назе нищо. Само Левски (да спасим), защото нямаме вторий Левски на света“. На 12 февруари 1873 г. получили телеграма, че Левски е обесен. „Новината произведе потресяюще впечатление в душата на Узунов. Той заплака, заплака и поп Минчо“.

Дори и в очите на своите палачи Дяконът е оценен достойно. За турското правителство Левски е главният бунтовник. Присъдата на Д. Общи била вече издадена, но изпълнението й се задържало с надежда да бъде заловен и Левски. На 1 декември 1872 г. от Цариград пишат до дунавския валия, че „с положителност очаквате залавянето на главния бунтовник Васил Левски“. На 7 февруари 1873 г., един ден след обесването на Дякона… Иванчо х. Пенчович, българин, член на държавния съвет на отоманската империя и включен в състава на комисията по съдебния процес на Левски, се завърнал в Цариград. Пред д-р Стамболски той направил следната преценка за Апостола: „Ходихме в София да обесим най-добрия и смел българин, най-самоотвержения, най-доблестния наш патриотин, комуто окото не мигна нито пред благи обещания на комисията ни, нито пред заплашванията, нито от очните ставки с Димитра Общий и с другите заловени от Ловеч, Орхание, Тетевен и София, нито застрелването, нито бесилката, с които го заплашваше военният софийски комендант...“. На задаваните му въпроси отговарял твърде кратко, смътно и непонятно или пък съвсем мълчал. Само на въпроси отнасящи се до народното честолюбие и до личното му достолепие, той отговарял категорично, доблестно и ясно, без двусмислие и колебание. Мъжественото държание на Дякона пред съда предизвиквало учудване у палачите му. „Учудваше ме неговата смелост и доблест, разказвал Иванчо х. Пенчович пред д-р Стамболски, и не само мене, а и Саида и Шекира. Язък за неговите трудове, за неговите тичания. Язък за българския народ, който изгуби един от най-преданите си синове“, довършил разказа си с известно съжаление Иванчо х. Пенчович, въпреки че подписал смъртната присъда на Апостола, за да запази служебното си положение и дадените му държавни награди.

През 1888 г. чрез запасния майор Дичев, Стоян Заимов се запознал с Иванчо х. Пенчович с единствената цел да узнае подробности около съдебния процес и обесването на Дякона. За да предразположи събеседника си към откровен разговор, Заимов чрез подполковник Бояров, уредил няколко разходки из околностите на София. Пред Стоян Заимов Иванчо х. Пенчович казал за Левски, че „по тогавашному ние осъдихме на смърт един нехранимайко, който насъскваше покорната рая против вътрешния ред на държавата, а по сегашному излиза, че ние сме прикачили на въжето най-добрия син на майка България“.

Дивизионният генерал Али Саиб в протокол №1 от 14 декември до великия везир дава преценката си за Левски: „Той се очерта... като компетентна и централна личност, която подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат против османската държава... бил председател на всички комитетски организации... бил хитър и лукав, а същевременно известен със своята храброст“.

В мислен диалог, между моралиста и станалите събития, Стоян Заимов разсъждава: Кого обесиха царските комисари? „... един тъпоумен злодей“ според турското правосъдие, а според българската история „Апостолът на свободата“. „Обесиха физическия Левски - прекратиха живота на един организъм, който служеше само за квартира на духът за свободата и правдата, на проповедникът на „човешки правдини“, „разрушиха само квартирата, но не и квартируващия в нея дух“. „Обесиха физическия Левски, а дадоха вечен живот на Апостола Левски... на нравствения Левски“. Както „беловласите мъдреци... на синедриона, от нравствена слепота разпнаха Христа на кръста, мислейки, че заедно с тялото му на кръста ще умрат и проповядваните от Него нравствени начала“, така и царските комисари са мислили, че „на бесилката заедно с физическия Левски ще загине и проповядваната от него идея“. Но те, и едните и другите, и ерусалимските мъдреци и султанските „правораздавачи“, не са могли, според Заимов, да разберат една проста историческа истина, че кръстът и бесилката, куршумът и отровата са безсилни против духът на свободата и правдата.

В характеристиките и преценките, които съвременници и сподвижници дават за Левски, много от епитетите и сравненията се повтарят и покриват, а това показва, че те правилно са схванали и вярно са отразили физическите черти и нравствените качества на този необикновен човек и национален герой. В техните очи той е строен и напет, безстрашен и спокоен, сладкодумен оратор и вълшебен певец . В техните оценки той е борец и революционер, патриот и рицар, мъченик и светец, титан на свободата. Името му е велико, делото безспорно. […]

 

 

Иван Петев

сп. „Духовна култура“, кн.11, 1977 г.

 

* Статията се публикува със съкращения

** Снимка: Портрет на Васил Левски, литография, худ. Георги Данчов - Зографина

Източник: Галерия "Джурков"

 

Почивай в мир, Апостоле! Прости ни, че сме недостойни за святата ти саможертва! Светлина по пътя ти във вечността!