Мълчанието на камъка най-добре ни завардва от напомнянето на това, дето не е за припомняне… *

Скороходците, вестителите на българския владетел, най-сетне стигнаха до тук и не се върнаха на мястото, от където тръгнаха. Защото пожарно сияние запали водите на Янтра под Великия Търнов; Баязид Ялдър седна на празния Шишманов трон; Патриарх Евтимий, сподирен от плачове, изостави своето паство и скороходците – скорците – нямаше къде да се върнат…

Питайте сега пустинята на тяхното ново поселение:

Чие сърце се е пръснало от тичане между две свои, пък разгубени една за друга войски? Кой е блаженият, получил за добра вест кесия злато и на кого царят, наред с него, е изсипвал крина дукати за спасяване на престола от врази, които ги няма?...

Мълчат руините на Скорците. Мълчанието на камъка най-добре ни завардва от напомнянето на това, дето не е за припомняне… Скапват се дъбови порти, налазени от буренак. Разпадат се зидове на домове и плевни. Тежки стави на чешми са отделени една от друга – в потрошените им каменни корита корясва кална тиня. Следа от длето върху камък е порязана от острие на железен лост. Иманяри са търсили нещо, което ръката им не е оставила – нали никой никога не е могъл да напише върху златото от позор ли е заченато, или от подвиг!...

Накъде тичахте задъхани скороходци? Що гонехте, що изпреварихте и с какво променихте хода на страшния скороходец – времето, което ви погълна?... Колко рояка се изроиха от тукашните ви първи домове, вкопани в глината на големия балкан? И как се дигнахте над калната пръст с по два ката, та погледнахте света през веждовити прозорци!... Бяха ли омекнали мускулите на вас – бързоногите – когато ви се прииска да имате княжеските тремове на своите някогашни повелители, та да минете по тях, възхитени от себе си? И защо след полагането на камък върху камък като за вечни времена, след така щастливото уподобяване на истинските владетели, след сигурността на един дом, в който има всичко – защо чак гогава тръгнахте надолу към голямата река Янтра, от която бяхте побегнали?...

Кой от вас се досети пръв, че човек все бяга от нещо към нещо; все върви подир смътна надежда да нещо по-добро и това по-добро все не е там, където е той? Кой беше този пръв, под чийто пети се разтлеяха онез – старите въглени, та ви помами пак да бягате от родовия корен?...

Мълчат руините на Скорците. Изоставените домове тъгуват за обитатели и през зейналите врати вятър подмита в огнищата отколе изстинала пепел. Устни на пресъхнали извори са се попукали от жажда. Училище е загубило памет и вече не знае какво е детски гласове. Камбанария се бои от камбанен ек – да не сепне тревясалото й безмълвие…

Когато осаждено небе падне ниско и се подпре на фабрични комини, домашните огнища наоколо угасват… И скороходците забързани слязоха край Янтра, направиха град, дигнаха пушливите цеви на една млада индустрия и въздухът на Скорците, трошлив от тишина, осиротя без дъх на огън.

Какво спечелихте и какво загубихте, скороходци? Извървяхте ли пътя, на който забързаните се препъват и никога не стигат мястото, за където са тръгнали? Стигнахте ли при мечтата на своите здрави инстинкти – стъпили върху могъществото на стоманените машини да властвате над братята си като истински князе? Измъчиха ли ви въпросите, които през няколко столетия изново свързват едно старо и едно ново богатство? В своите градски домове с каменни колони и балюстради, с виенски тапети, неразтваряни в кожи книги и фотьойлна леност край стилизираните камини, лесно ли забравихте чемширената прелест на селските дворове; изпраното със синка небе, на което светка рибя люспа; празничната лекота на неделните утрини и смирението пред хляба; целомъдрието на свечеряването и заревото – нейде над Градище, нейде над Мара Гидик?...

Мълчат зейналите порти на Скорците. Мълчи дървото. Мълчи изпокапалата мазилка. Мълчи камъкът… В лунен мрак очи на подивяли котки стрелват по два смарагдови лъча. Троскот и буренак са напълзяли калдаръмените улички. Вятър и дъжд пластят под стрехите кокоши пера и гнила шума. Под дебел пласт прах се скапвмат сита, каци, тъкачни станове и остатък от изтъняли черги. Съсели и мишки свиват гнезда в купища дреб…

Паметникът на Шипка е забил в нощното небе огнена игла. Отвъд каменното огърлие на Градище ликува електрическото сияние на Габрово. Съвсем наблизо се усеща и топлото дишане на Трявна. А в Скорците замръкват като обречени две-три стари съпружески двойки. Около тях въздухът е затоплен от няколко овчици и студенее от порутени хлебни пещи. Гостите все не идват за дебелите им стъклени чашки. А са толкова хубави чашки – такива сега не се продават. И все очакваните внуци са примамени от пъстротата на крайморски курорти. Хубаво нещо е разголеният курорт – тъкмо за горещата кръв, в която подквасът й е изстинал!... Дълъг ден се нанизва на още по-дълъг ден – стига на човек и кокошка да насади, и леха да разчопли, и да се размисли за едно и друго, докато нощта залюлее старците в глуха и сляпа люлка…

Деца на старите скороходци, наистина ли не тлее под петитите ви нищичко от оназ жарава! Изпоразгубихте ли своето любопитство из асфалтовите пътища. Къде е оня един измежду вас, който да се сети, че всяко бягство завършва с установяване и всяко установяване е начало на ново бягство?...

Ако нещо ви е празно и не се досещате от какво, отидете при стария родов корен. Там все още се държат камък за дърво, дърво за метал и мазилка. Побързайте, както го иска името ви и – може би, може би най-сетне ще стигнете при това, което ви е липсвало.

 

 

Станислав Сивриев

в. „Тревненски зов“, бр. 24/28.12.1978 г.

 

* Оригиналното заглавие на текста е „Скорците“

** Снимки: Скорците, Галина Иванова