Живописното тревненско селце Радевци през погледа на френския геолог проф. Луи дьо Лоне

През 1904-1905 г. именитият френският геолог, спелеолог, писател и поет проф. Луи Огюст Алфонс дьо Лоне (1860-1938), обикаля Балканите с научно-изследователска цел. Той е директор на периодичното издание „La Nature“ (1904-1919), член на Академията на науките и генерален инспектор на мините. Носител е на престижния „Орден на Почетния легион“. От 1896 г. до смъртта си през 1938 г. написва повече от четиридесет книги. Приносът на Лоне към изследванията, методологията и класификацията на науките, които изучават генезиса и разпространението на минерални и метални находища е огромен.

В едно от изданията на нидерландското списание „Земята и нейните народи“ /„De aarde en haar volken”/, което излиза през периода 1865-1940 г. и по тематика много наподобява американският „National Geographic“, откриваме една статия на проф. Лоне, озаглавена „В планинския район на България“ /„In het Balkabergland van Bulgarije”/, писана през 1906 г. В пътеписа му откриваме ценни сведения и описания на западния дял на Стара планина, Средна Стара планина, както и района на Дряново, Трявна и Казанлък. Авторът, акцентира на природните забележителности и геоложките ресурси, а не толкова на бита, душевността, традициите и занаятите на населението. Специално място е отделено на мините в района на с. Радевци, Тревненско.

Статията на проф. Лоне е достъпна, на нидерландски, на сайта на световноизвестния проект за дигитализиране на стари книжни издания „Гутенберг“ и днес ви предлагам кратък откъс от нея, свързан с Тревненския край. „Тези балкански пътешествия, предприети първо през септември 1904 г., а след това през май 1905 г., последователно имаха две научни цели: първо, изучаване на въглищната формация, която се простира широко между Габрово и Сливен, и второ, търсене на хидрологичната връзка между Балканите и предпланините на Добруджа – пише проф. Лоне. - Това проучване, което не е необходимо да обсъждам тук, ме накара да изследвам с особено внимание района между Трявна и Селци, след което да проследя и планинския район между Казанлък и Сливен до Котел, следвайки първо единия склон, после другия.

Други пътувания ме отведоха на юг през Средна гора до Нова Загора, на север до Джумая и Шумен, и на изток до Ямбол и Бургас. Сега ще ви разкажа нещо за всички тези региони.

Напускайки Търново, има добър път, по който скоро ще минава железопътна линия на юг към Дряново, Трявна и Радевци, главният пункт на днешния въгледобив на Балканите. След последен поглед към град Търново, построен амфитеатрално над Янтра, пътят продължава право през платото и чак до Трявна ни очаква обичайната гледка на предбалканското плато: отглеждането на пшеница и царевица, допълнени тук и от минно дело. […]

След Дряново теренът предлага по-голямо разнообразие в надморската височина и се появяват гори от великолепни дъбове и букове, точно като в подножието на Пиренеите. Минавате Трявна и се озовавате в средата на планинския район. Пътят веднага изчезва. Междувременно ние продължаваме покрай потока по пътека, която някога е била път. Така най-накрая стигаме до Радевци, разположено дълбоко в долината, на мястото, където планината внезапно се появява пред нас, достъпна само с мулета или коне.

Радевци е очарователно българско селце с възхитителна природа, а на два километра по-нататък се намира въглищна мина, от която се виждат само няколко сгради и участък от железопътна линия, докато всичко останало, принадлежащо към нея, се крие по-високо в планината зад гъста букова гора. В сградата на управлението на мината, която някога е била твърде разкошен дворец, а сега е неизползвана и изоставена сграда, без стъкла, позволяващи на вятъра и дъжда да проникват от всички страни, настанихме щаба за времето на престоя си в района.

През следващите дни се отправихме на пътешествия около Радевци, към различните въглищни находища, разпръснати в краищата на гори, пешеходни пътеки и дълбоки дерета. Местните жители са добре запознати с богатството си, което се експлоатира внимателно в безброй мини, и за което редовно се издават концесии.

Най-важното от тези въглищни находища, е концесията на княз Борис. Въглищата са добивани още през 1871 г., по турско, под ръководството на австрийски инженер, г-н Шрьокенщайн.

По-късно французин, дошъл в страната, за да построи железопътна линия, замисля идеята да копае там и основава френска компания, която все още притежава мините. Работата на компанията, обаче, се извършва с прекомерна помпозност, лукс и ненужни инсталации, а липсата на практичност, толкова често характерна за индустрии, управлявани отдалеч от парижки административен съвет с некомпетентен местен мениджър, се усеща и тук. Недостатъчните продажби, които можеха да бъдат предвидени веднага, доведоха до спиране на работата, и едва след завършването на планираната железопътна линия Търново-Борущица, тя може да бъде възобновена.

Освен тази експлоатация, която е развила истински индустриален характер, въглищата се добиват в малък мащаб, понякога на повърхността, понякога в галерии в планините. Откритите въглища се добиват много лесно, но транспортирането им с мулета по планинските пътища до малките индустриални градове, значително увеличава цената.

Посещението на въглищен басейн обикновено не предполага нищо живописно. Въпреки че животът на миньора може да осигури материал за смели картини и да предложи красиви теми за скулптор от ранга на Константин Мьоние, животът на миньора е мръсен, тъжен и депресиращ. […]

И все пак, въглищните мини в Балкана, притежават всички прелести, характерни за металургичните мини и ежедневните ни конни разходки до тях, бяха приятно развлечение. Всяка сутрин пътувахме през великолепни букови гори, по пътеки, покрай зелени клисури и ромолящи поточета. Често слизахме в долината и, прекосявайки реката, се изкачвахме от другата страна. В тези гори, които изглеждаха непроходими и диви, се намираха най-възхитителните горски пътеки и, ако искахме да ги напуснем за няколко мига, нямаше опасност внезапно да се озовем пред ръба на дълбока пропаст, като в Пиренеите, например.

Не смея да се надявам, че ще успея да предам очарованието на тази страна чрез думи или образи. Кой не е виждал и кой не може да си представи гора с красиви букови дървета по полегат планински склон, със свежи потоци в долините и клисурите? Красотата по северните склонове и върхове на Стара планина - с изненадващата обширност на тези огромни гори, през които човек може да язди цели дни в светлината на топлото източно слънце, прокрадващо се през листата на вековните буки, беше омайваща.

В подножието на планините, като например в Радевци, има малки долини, обрасли с растителност, но не и мрачни, с бистри потоци, течащи под дърветата, сред поляни, над корита от бели камъни, бълбукащи потоци, воденици с водопади и очарователни селца. По-високо, на първите тераси, се намираха овощни градини с ябълкови и сливови дървета, по заоблените склонове, имаше царевични ниви, а скоро след това следваха буковите и дъбовите гори, които покриваха всички по-високи части на планинския район […]

Село Радевци, към което непрекъснато се връщахме по време на пътуванията си в района, е едно от най-красивите и живописни селца от многото, разположени в долините и склоновете на Северния Балкан. Кирпичените къщи са измазани с вар, а под надвисналия покрив, който се крепеше на дървени колони, се намираше нещо като веранда или тераса, поддържана от колоните. Около къщата имаше купи сено и купчини зърно. […] До селските къщи се намираха и пещта, големият съд за варене на сливи и купите със сухи листа и клони, които служеха за постеля на добитъка през зимата.

Сега си представете овощните градини по хълма, до които са построени къщите, ярките цветове на доматите по нивите и нанизите с лук, висящи по гредите на навесите, пъстрите забрадки и престилки на жените, и ще усетите колорита на едно българско село…

Когато по време на тези приятни пътешествия през безкрайните гори, настъпваше времето за хранене, ние спирахме на брега на някой планински поток, палехме огън и печахме парче месо, на което свежия въздух и умората, придаваха най-деликатен аромат.

След това продължавахме нашето пътешествие през хълмове и обширни гори, любувайки се на сияещия залез, взирайки се с копнеж в леко вълнистите равнини, които се простираха надалеч, дори отвъд Дунав…“.

Подготви

Галина Иванова

 

* През 1907 г. проф. Лоне издава книгата си, озаглавена „La Bulgarie d’hier et de demain“

 

** Акварелните рисунки от тревненското селце Радевци /1905 г./, са дело на неизвестен художник. 

Източник: delcampe.net.

Село Радевци - въгледобивен център в Балкана

Изглед към с. Радевци, 1905 г.

Входът към минната галерия на
рудник "Принц Борис" в Радевци

Проф. Луи Огюст Алфонс дьо Лоне

Старата Трявна

Влакът се промъква между надвиснали скали, минава покрай високи, потънали в зеленина хълмове, оглежда се в бистрите води на планински рекички и най-сетне спира в град Трявна – малко, красиво градче, сгушено в една падина, цялата заобиколена от зелени баири.

Високо над къщята, като че се е надигнала на пръсти, стърчи островърха кула с часовник. Долу до нея шуми пълната с мряна Тревненска река. Една къща е кацнала като птица на брега и любопитно наднича в чистите й води. Повече от сто години тя се оглежда в тия води, сякаш не може да се нарадва на хубостта си. А тя наистина е хубава – с широка стряха, сякаш да се запази от слънцето, с малки прозорчета, наредени едно до друго на наддадената горна част.

Целият горен край на Трявна е все от такива къщи. Но от всички най-известна е Даскаловата, с хубавите си резбарски тавани.

Преди сто и петдесет години двамата най-добри резбари по онова време уста Димитър и уста Иван се затварят в две от стаите на новата къща и цели шест месеца не се показват оттам. Когато всичко било готово, събрали се еснафите от целия град и като видели чудните резби, почнали да се чудят. Такова нещо до тогава не били виждали […]

И до сега тия тавани привличат очите на всеки, който иде в Трявна и му говорят за ония стари, опитни майстори резбари.

Но не само резбари и иконописци имало по това време в Трявна. Майсторите-зидари също били едни от най-добрите. Много от къщите, които са правени преди 100-150 години, и досега красят горната част на града. Повече от тях са работа на майстор Серги – най-добрият по онова време. Той е правил и родната къща на поета Пенчо Славейков. Широкият й чардак гледа към малка градинка, в която са нацъфтели най-различни цветя. От него се влиза направо в гостната. Тук около огнището почти всяка вечер са се събирали хора. Даскал Петко, стопанинът, бил душата на всички. И те го слушали и уважавали.

В другата стая преди деветдесет години се е родил един от нашите най-големи поети Пенчо Славейков. Халките, на които е висяла люлката му и досега си стоят на тавана.

Четири прозорци гледат към улицата, настлана с плочи. През тях за първи път малкият Пенчо е видял слънцето, за първи път погледът му е бил помамен от потъналите в зеленина насрещни хълмове.

В Трявна има и една друга къща – Попангеловата, която е на около триста години. Тя е цялата от дърво. Преди на същото това място имало гъста гора. Изсекли я и от дърветата направили къща. Отпреде й зеленее широк двор. В него синеокият апостол Васил Левски е пасъл коня си. На няколко пъти в тая къща се е отбивал. При него идвал и черноокият тревненец Ангел Кънчев. До късно седели двамата приятели в ниската стая. Газеничето отдавна е догоряло, тъмно е, а те все приказват, важни дела решават. Понякога Левски тихо запявал. А имал той глас, чист и хубав. Пригласял му и младият Ангел. Тук идвали и сестрите на Ангел. Те били три. Преоблечени като румънски чокойки, та да не се усъмни турската власт в тях, тия сестри пренасяли български вестници от Букурещ в Русе, за да бъдат разнесени оттук по цялата наша страна. Най-младата от тях, Иванка, при едно преминаване на Дунава, настива и се разболява. Месеци наред крее тя в Трявна, докато в един студен зимен ден умира. Няколко часа само след смъртта й в града влизат освободителните руски войски начело с генерал Скобелев. Не могла да ги посрещне Иванка, затова те отишли при нея и я съпроводили с музиката си до гробищата.

Много години минали оттогава. Отдавна са си отишли прославените тревненски майстори, но това, което е излязло от ръцете им, никога няма да бъде забравено. Няма да бъдат забравени и имената на смелия младеж Ангел Кънчев и неговите три сестри, на даскал Петко, чието училище и досега стои насред града, на сина му Пенчо Славейков.

Вечер, когато небето почернее като въглен, а звездите наедреят, наоколо изведнъж става много тихо. Гледаш старите, потънали в прах капаци на някогашните дюкяни и ти се струва, че там, зад тях, животът още не е спрял, че ако подигнеш тия капаци, ще видиш старите майстори, наведени над дървото или парчето злато. А газеничето едва-едва трепти над главите им и светлината му играе по умислените им брадясали лица.

 

Богдан Митов, 1956 г.

Снимка: Часовниковата кула в Трявна, из книгата на Т. Златев - "Българският град през епохата на Възраждането", 1955 г.

Честити 117 години от обявяването на Независимостта на България!

Да бъдем здрави и единени в настоящето, с мисъл, сърце и дух за бъдещето на свободна и независима България!

Снимка: НБ "П. Р. Славейков" - В. Търново

Днес честваме деня на Светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов

 Да сме здрави, мъдри, обнадеждени, вярващи и обичащи!

Честити да са всички именици днес!

Снимка: Иконата на Св. мъченици София, Вяра, Надежда и Любов /1780 г./ е дело на неизвестен тревненски зограф и се съхранява в ХГ - Сливен.

Източник: "Зографи от Трявна" /2013 г./, Люба Цанева

170 години от рождението на изкусния майстор строител и резбар Никола Касев

Владишкият трон от Търговищката църква „Успение на Пресветия Богородица“, е сред най-добрите образци на тревненската резбарска школа

Вече е ставало дума за една от най-красивите възрожденски църкви у нас, дело на Архитектон Димитър Сергюв (1805-1864). Тя носи името „Св. Успение на Пресвета Богородица“ и е строена през периода 1849-1851 г., в Търговище, на мястото на по-стара дървена черква, която изгаря през 1848 г. Красивата й камбанария е дело на друг прочут тревненски майстор – уста Генчо Новаков – Малкия (1838-1913), родом от с. Генчовци. Строена е в началото на миналия век, по проект на италианския архитект Паоло Фурлани, „преработен“ от тревненския майстор - дюлгерин. Третият личен тревненец, който оставя името си в летописа на тази църква, е Никола Касев /Колю Касито/ (1855-1940), родом от Генчовци – строител и резбар по занятие. Тази година отбелязваме 170-та годишнина от рождението му. По сведения на проф. Асен Василиев, заедно с дебърлията Андон Станишев (1828-1904), той участва в направата на църковното темпло, поразено от големия пожар в храма през 1947 г.  Спасени са части от него, икони и резбени произведения, включително и Владишкия трон, дело на Колю Касито, който по думите на арх. Маргарита Коева, „може да се нареди между най-добрите постижения на тревненската резбарска школа“. За съжаление, отбелязва тя, възстановяването на иконостаса от 1874-1875 г., се оказва невъзможно, защото спасените части от него са складирани в емпорията, „като резбованите пана, които са били апликирани върху отделни части от композицията и са били много крехки, постепенно се разпадат“.

За изработването на нов иконостас е поканен опитният резбар Петър Кушлев /1909-2000/, родом от Широка лъка. „Спазвайки примера на своите предшественици, той запазва размерите на иконите от царския ред и включва в новия иконостас всички оцелели стари икони – пише още арх. Коева. - Изключение прави само иконата на Св. Спиридон, която е била в лошо състояние, и бива предадена в Художествената галерия на Търговище за реставрация и съхранение. В този вид паметникът прекарва половин век, като през това време оцелелите части са местени неколкократно и някои от тях изчезват, а други сериозно пострадват“.

През 60-те години на ХХ век църковната сграда е възстановена. В наоса й са върнати владишкия трон и двата проскинитария. През 2001 г., по повод 150-годишнината на храма ”Св. Успение на Пресвета Богородица”, емпорията на църквата е превърната в галерия на църковното изкуство. „Централен експонат в нея са оригиналните оцелели части от стария иконостас, експонирани по начин, подсказващ, но не повтарящ, неговия художествен образ“ – отбелязва арх. Коева. - Подобен подход позволява съхраняването на дърворезбите, иконите и утварите на естественото им място - в пространството на храма, за което са били предназначени“.

Известно е, че иконостаса от църквата „Св. Успение на Пресвета Богородица“ не е единствената съвместна работа на Никола Касев и Андон Станишев. Тяхно дело е и темплото на църквата „Св. Никола“ /1884/ във Враца. По сведения на проф. А. Василиев, именитият тревненски дюлгерин и резбар изработва иконостасите и на храмовете в Новозагорските села - Ковачово (1881) и Коньово (1895), Горно и Долно Ябълково, Бургаско (1893), с. Янкова, Шуменско (1912), където прави и троновете, Дряновските села - Геша (1927) и Маноя, Габровското село Яворец, Търновските села - Лесичери (1928), Асеново (и владишки трон), Сухиндол /дн. град/, Поликраище и Йовковци (1910) /За църквата „Св. Богоявление“ в потопеното село Йовковци, Н. Касев изработва, освен иконостаса, и една голяма икона на св. Василий, друга малка и един орехов светилник. Царските двери са изрисувани от зографа Симеон Цонюв от Трявна през 1871 г./.

Според проф. А. Василиев, Колю Касев строи църквите в с. Палици (1898), Търновско, Горно Ябълково (1893) и Долно Ябълково (1892), Бургаско /в Долно Ябълково работи съвместно с майстор Цаню Ганчев от с. Генчовци, племенник на уста Генчо Кънев/, в с. Дриново (1900) и с. Калзъллар /дн. Глогинка/ (1888-1890), Търговищко. Негово дело са и  камбанариите в Търновските села - Дрента, Буйновци и Яковци, както и купола на църквата „Св. Богородица“ в Елена.

Дълбок поклон пред усталъка и светлата му памет!

 

Подготви

Галина Иванова

Уста Колю Касев и Тодор Пенев - Девдула
Източник: СМРЗИ - Трявна

Църквата "Св. Успение на Пресвета Богородица"
в Търговище, строена от
Архитектон Димитър Сергюв
Източник: Фейсбук страница на църквата
"Св. Успение на Пресвета Богородица"

Камбанарията на църквата,
строена от уста Генчо Новаков - Малкия
Източник: Фейсбук страница на
църквата
"Св. Успение на Пресвета Богородица"

Владишкият трон,
дело на Никола Касев.
Източник:
Фейсбук страница
на църквата
"Св. Успение на Пресвета Богородица"

Фрагмент от резбата
на Владишкия трон.
Източник: Фейсбук страница
на църквата
"Св. Успение на Пресвета Богородица"

Фрагмент от резбата на Владишкия трон.
Източник: Фейсбук страница на
църквата "Св. Успение на Пресвета Богородица"

Табле от Владишкия трон.
Източник: Фейсбук страница
на църквата "Св. Успение на Пресвета Богородица"

Детайл от Владишкия трон.
Източник: Фейсбук страница на
църквата "Св. Успение на Пресвета Богородица"

Олтарните двери от
църквата "Св. Успение Богородично" в Търговище,
дело на Андон Станишев,
експонирани в галерията в храма.
Източник: Фейсбук страница на
църквата "Св. Успение на Пресвета Богородица"

Фрагмент от сегашния иконостас на църквата,
дело на резбаря Петър Кушлев.
Източник: Фейсбук страница на
църквата "Св. Успение на Пресвета Богородица"

Къщата на майстора в с. Генчовци

Фрагмент от счупения надгробен паметник на
Колю Касев в селското гробище на Генчовци

На старта на новата учебна година...

На старта на новата учебна година нека си пожелаем преди всичко здраве и сполука по Пътя на знанието. Както е казал Дядо Славейков - „учителите държат бъдещето на народа в ръцете си“, да не го забравят и те, и ние. До там сме я докарали, че и да посипваме главите си с пепел, малко е и е късно. Дано поне, макар и късно, по-скоро осмислим и прекроим системата на Образованието, не само според потребностите на днешното, но и според аршина, който много назад във времето беше и е Мярката. По-често да спомняме примера и ентусиазма от Възраждането, и по-малко да теглим по чужди нам пътеки, които ни отдалечават от най-важния ни дълг, като държава и общество – Просвещението. Знайно е, че просветен народ мъчно се управлява, но както е казал и Ив. Гешов – той е „най-добрата гаранция“ за добро управление.

На добър час на всички ученици и учители! Висок дух и отдаденост, и светли бъднини!

 

Илюстрация: худ. Ирина Стоянова

„Легендарната“ „Любовна чешма“ на Трявна. Нямаме нужда и полза от излишен патриотизъм и натруфено родолюбие

По принцип нямам нищо против популяризирането на легендите и преданията, тъй като и те пазят духа на отдавна отминалото. Но имам много против тиражирането на „алабализми“ и насаждането им като автентични предания. Вярно, реклама си е. Но каква?! Историята на Трявна изобилства от красиви легенди, но туристите, които посещават града, с малки изключения, питат предимно за една – тази за „Любовната чешма“. И понеже в последните две седмици, докато се разхождах из Трявна, неколкократно ме спираха с въпроси за точно тази чешма и само веднъж - за „някаква къща с някакви тавани“ (?!?), реших да се разходя из виртуала и попаднах на стотици статии, впечатления, филми, клипчета, снимки за тази „уникална“ за Трявна атракция. Разбира се, тук-там срещнах и доза негативизъм, най-вече по адрес на визията на чешмата, тъй като и по мое мнение, тя не се вписва в духа и облика на Старата улица… Нямаше да напиша и ред за нея, ако историята й не беше популяризирана, като автентично предание и възприемана, като такова. А водата й, от градския водопровод - като панацея за влюбени и разлюбени двойки. Защо ли? Ами, доколкото разбрах – далеч назад в миналото, тревненки и тревненци се вричали във вечна обич край кладенеца в близост до чешмата. Не съм срещала подобно сведение и не твърдя, че е недостоверно, ама източникът му, наистина ме заинтригува…

Легендата няма да коментирам, поне звучи в духа на Трявна, а конкурсът за написването й, стартира през ноември 2013 г., на страниците на в. „Тревненска седмица“, по инициатива на „Групата за професионално обучение за организация на туризма и свободното време“ /бр. 38/27.11.2013 г./. Историите бяха публикувани с псевдоними, а читателите на вестника в продължение на месец, трябваше да гласуват за своя фаворит по имейл, или на фейсбук-страницата на чешмата. Помня това, защото по това време бях Главен редактор на „Тревненска седмица“. Приех да предоставя страниците на вестника за инициативата, но не съм си и помисляла, че един ден ще ми се налага да обяснявам, че автентичното в Трявна е другаде… През 2016 г. „легендата“, която спечели вота на читателите, бе изписана върху мраморна плоча и поставена до чешмата.

А тя е не само „любовна“, но и „царска“, защото е строена през 2005 г. с пари по т.н. „царски проекти“. За по-непаметливите, припомням, че в края на 2004 г. управлението на НДСВ и ДПС създаде държавното предприятие ПИП ("Публични инвестиционни проекти") и „наля“ в него 340 млн. лв. за финансиране на проекти от бюджетния излишък. През март 2005 г., няколко месеца преди парламентарните избори, 220 млн. лв. от тях бяха похарчени за проекти, станали известни като "царските чешмички", тъй като с част от тези пари бяха построени 3000 чешми, беседки, кладенци и алеи на общуването и пр.

Лошо няма, защото, както казва Лазар Донков - създателят на „Етър“-а – „… камъкът е по-траен от нас, а водата е вечна“. Нека я има чешмата и легендата, но нека не й донаждаме автентичност. Не й прилича на Трявна, нито на нас, тревненци. Както споменах в началото имаме много предания, които можем да популяризираме и много с какво да се гордеем, а и срамим. А най-трудно заличими са лъжите и митовете в родната ни история, респективно, в която и да е история, а на нея и на себе си дължим единствено истината, колкото и болезнена и нелицеприятна да е тя. Нямаме нужда и полза от излишен патриотизъм и натруфено родолюбие. Старите предания и легенди, семейните хроники, разказват и добавят достатъчно. Те са и база за бъдещи проучвания, удостоверени и развенчани истини. Новото, което добавяме, нека се помни и знае, но само в контекста на днешното… Така е честно.

 

Галина Иванова

Фрагмент от "Любовната чешма" в Трявна, строена преди 20 години
Източник: Интернет

Публикацията от в. "Тревненска седмица"
с обявата за написване на легенда за "Любовната чешма"