198 години от рождението на Петко Р. Славейков. Как даскал Петко реши да стане писател български

Вечерта по мрак даскал Петко пристигна в село Пиперково. Смяташе да потърси даскала или попа, като се надяваше да пренощува у тях. Не познаваше селото. По улиците нямаше жива душа. Хората бяха наплашени от грабежите и безчинствата на турците. Щом мръкнеше, всеки се прибираше и затваряше в къщи. По улиците рядко се виждаше закъснял пътник. Само селските кучета се хвърляха върху даскал Петко и го лаеха. По едно време се мярна някакъв човек. Петко изтича към него и го попита:

- Байно, къде е къщата на попа?

- Ей я, я! Ти си досам нея. А ти отде така?

- Ида от Бяла.

- Синът на попа е даскал в селото, но лете не събира момчетата. Похлопай на портата, дано ти отворят – каза селянинът и отмина.

Петко направи няколко крачки и похлопа на вратата. В двора се разлаяха кучета. Мина доста време, докато на къщната врата се показа опърпана стара жена.

- Дядо поп ли търсиш, момче? – извика тя от прага, без да пристъпи напред.

- Него търся – каза Петко.

- Той си е легнал и позаспал – каза троснато жената и си влезе вътре.

Даскал Петко остана без подслон. Принуден беше да ходи по опустелите улици, преследван на всяка стъпка от селските псета. Повече от час се скита така. На самия край на селото съзря малка светлинка. Той се упъти натам, като се бранеше от кучетата. Светеше прозорчето на една кръчма. В нея нямаше никой освен кръчмаря дядо Драган, човек на около шестдесет години, но здрав и як наглед.

- Добър вечер – го поздрави Петко.

- Дал ти бог добро – отвърна човекът. – Ти не си тъдевашен. Откъде идеш? – го попита той, като го разглеждаше.

Кръчмата беше гола и бедна. Нямаше къде да се седне. Само пред вратата беше прикована дъска, подпряна на три колци. На нея Петко сложи торбичката си и седна, уморен от пътя и ядосан от досадните преследвания на псетата.

През това време дядо Драган продължаваше да го отрупва с въпроси:

- От Бяла ли, кажеш, идеш? Зная я. Родом съм оттам. А накъде си тръгнал? И защо ходиш сам?

Кръчмарят излезе колкото любопитен, толкова и разговорлив човек. Обичаше да разказва и умееше хубаво и увлекателно да приказва.

- От малък съм излязъл от селото – започна той. – Много съм се реял по белия свят. Войник съм бил, чак в Стамбул съм ходил да паса царските коне и да кося ливадите на султана. Ти си граматик, учен човек, но дядо ти Драган е слушал и знае чудо работи, които надали има в книгите, които си чел.

От дума на дума той заприказва за гърците и за патриката им в Цариград. Впусна се да разправя за вероломството на гръцките духовници и усърдието им, с което изтребваха всички книжовни българи и българската книга. Разказва за хитрините и лукавщините на гръцките калугери и за безчеловечията, вършени от турците при избиване на българските книжовници. Петко беше слушал и от други хора за унищожението на българската книжнина, чел го беше и в историята на отца Паисия, но далеч не така, както го разказваше пиперковският кръчмар.

Легендарните разкази на дядо Драган бяха толкова занимателни, щото даскал Петко колкото и уморен да беше, слушаше, зяпнал в устата му. Настанало беше петляно време, а дядо Драган, седнал на голата земя срещу даскал Петко, все разказваше…

Наблизо до кръчмата излаяха кучета. След малко се появи момък с рунтав накрехнат калпак и дълъг перчем, облечен в пъстър елек и дивит, затъкнат на пояса, но тъй че да се вижда.

- Добре дошел, даскале – посрещна го дядо Драган и пак седна на голата земя.

Даскал Петко се отмести да стори място на госта, но той приклекна на прага при входа на кръчмата.

Кръчмарят подкачи пак прекъснатия разказ. Чак когато свърши, даскалът, който Петко разбра, че е попският син, се намеси в разговора. Тогава двамата даскали се здрависаха, заразпитваха се и заговориха за това, за онова по занаята си. Даскал Петко веднага блесна със своята начетеност в черковните книги и със своята вещина в даскаллъка. По едно време дойде реч за вълци. Пиперковският даскал искаше да разкаже за една случка, станала миналата година, за която даскал Петко беше чувал и в Бяла.

- Аз вам да ви го прикажа същински, както беше то, каза дядо Драган, че да видите чудо и помен.

Ето каква била работата: През зимата един момък от друго село се оженил за момиче от тяхното село. Зимата била много студена. Имало голям сняг. След сватбата той тръгнал да води булката у дома си. По пътя ги нападнали глутница вълци. Момъкът можал да качи булката на една круша, а под крушата той цяла нощ се борил с вълците. Само със своя голям съсякъл три вълка. Другите побягнали. Така момъкът и момичето се спасили. Доволни и щастливи, те си отишли дома.

Дядо Драган разказваше толкова подробно и хубаво как се спуснали вълците, с какво настървение нападнали момъка, как той неустрашимо се борил и ги съсякъл, как те наваляли, та дръпнали съсечените трупове и ги разкъсвали, щото случката със селския момък беше представена като голям подвиг. Разказът беше толкова жив, че на Петко се стори, като че ли той е бил там и видял всичко.

Петко прекара нощта в кръчмата на дядо Драган. На другия ден той трябваше да си тръгне, защото в Пиперково си имаха учител.

- Даскале, да можеше да останеш ти да ни учиш децата, хубаво беше – казваше кръчмарят, като го изпращаше – ама на.

- Ако не можем, както щем, нека щем, както можем, дето има една приказка – отвърна даскал Петко. – Сполай ти за всичко, дядо Драгане.

След като се сбогува със стареца, той си нарами торбичката и тръгна за друго село.

Извървял беше вече много път, а пред очите си все виждаше безстрашния момък, който убил трите вълка. Колко хубаво разказваше дядо Драган.

Денят стана горещ. Той седна под сянката на едно дърво край пътя да си почине. Извади от торбичката си комат хляб и тетрадката, в която записваше своите „избрани думи“, а от пояса дивита с пачето перо и се залови да описва историята на момъка с вълците. Тихо шумоляха листата на стария дъб над него…

Живият разказ на дядо Драган събуди за пръв път у даскал Петко желание „да стане писател български“. „Да мога да начертая една резчица от моя ръка, добро за моето отечество!“ си казваше той.

Даскал Петко гореше от желание да бъде полезен на своя народ. Да допринесе нещо за бедната българска книжнина.

 

Светослава Славейкова

Из книгата „Дядо Славейков. Случки из неговия живот“, 1957 г.

 

 

Дълбок поклон пред паметта и делото на големия ни писател, поет, публицист, политик и родолюбец Петко Р. Славейков!