Чаровни тревненци

Дядо Йонко беше личност. Без добро образование, но с характер и самочувствие. През 50-те години на миналия век помня, че продаваше риба. Разнообразна, прясна, в кошове пред дюкяна на улицата. Качета с риба чакаха на студено в дълбоката маза под старата ни къща. Вътрешна стълба водеше от дюкяна към „черната“ кухня. Тъмна, без прозорци, с врата към двора и към стаята на баба и дядо под стълбата за втория етаж.

Като чукнеше църква следобед, настъпваше „ракиено време“. Приключваше се работа, след като биеше църковна камбана – по-рано зиме и по-късно лете. Дядо се качваше по стълбата от дюкяна, вземаше шишето с ракия от „черната“ кухня. В хубаво време сядаше до масата на двора. На теферич. Опъваше бузи, за да смукне ракия от одялкана дървена цивка, обвита с парцалче, за да се задържи по-добре. Дядо дръпваше ракия два-три пъти. Имаше си мярка. Цивката имаше един отвор и на всяко дръпване пускаше по малко и спираше.

Дядо Йонко беше сладкодумец. С удоволствие разказваше за детските си „подвизи“. Бил умен, но буен и непослушен хапак. Фога. По време на детството му бучките захар били деликатес. Криели ги от децата. Намерел ли ги, дядо измъквал бучки от семейните запаси и с приятели отивал на малкото изворче. Пускали бучките в мъничкото езерце, в което се прецеждала водата. За да пият „сладка“ вода. Следвал „отрезвяващ“ бой. Най-често с пръчка.

Поотупвали му гащите и като белажосвал /правел бели, пакости/ в училище. Докато играел с децата, счупил прозорец. Даскалът му нахлузил черчевето на врата и го изпратил вкъщи. В очакване на „възпитателни мерки“ от „ощастливените“ си родители дядо се подсигурил – пъхнал един калпак отзад в гащите. Нищо, че намалявал „възпитателния“ ефект.

По времето на соца имаше различни критерии за благоденствие. Например за социално благополучие се считаше да се „уредиш“ с карантия – шкембе, черен дроб. Деликатеси. Докато преди войнота на площада пред часовника дядо одумвал с приятели недолюбван, опърничав тревненец: „Остави го Митю Терсенето – ядят карантия“. Демек – „слаба ракия“, или по купешки: „Човекът е с нисък социален статус“.

През Трявна открай време към 5 ч. следобед, минава пътнически влак за София. С прехвърляне в Горна Оряховица или в Дъбово. Директна връзка няма. От горната махала до гарата в долната се стига за петнайсетина минути, нека е половин час. Да, ама ходенето в София е събитие. И дядо разказваше как през 30-те години брат му, чичо Петър, се задава към 11 ч. по Гърбавия мост с голям чемодан /куфар/. Идва от горната махала. Спира в кафенето на чаршията.

- Къде, бай Петре? – гризе любопитството еснафа.

- В София отивам.

- Не си ли тръгнал раничко за влака? Още е обед?

- Нека да съм навреме. Аз да го чакам. Той да не ме чака – дълбокомислено отвръща чичо Петър.

Стабилна жизнена философия. Която не допуска излишен адреналин.

От горния край на тревненското училище започваше красива двуетажна къща. С приятна заоблена форма, тя завиваше по главната улица към часовника. Собственикът й е бил бай Пенчо, заможен тревненски търговец.

В миналото тревненки раждали в къщи. „Бабували“ им опитни жени, които израждали детето. Та бай Пенчо чакал отроче. Жена му Райна раждала. Стопанинът стоял в коридора зад голям стъклен портал. Мъжете не се допускали по време на раждането. Чували се стенанията и виковете на родилката. Бай Пенчо, притеснен кършел ръце в коридора и „разбиращо“ проронил: „Пащал съм го, Райне…“. Обичта винаги е състрадателна.

Бай Кольо Зипата беше дългогодишен хижар. След Девети септември в Трявна е имало нужда от нови, партийни ръководители. Ама много комунисти няма. По-късно стават бол. Както обичаше да се шегува татко:

- Трявна е град герой.

- Защо бе, Йордане? – изникваше логичният въпрос.

- Ами дал е най-много партизани след Девети септември.

И правят бай Кольо началник. Оглавява малка топлоцентрала, близка до гарата. Идва комисия от София. Проверяват парните котли. Протоколът завършва със заключение: „Котлен камък няма“. Бай Кольо го прочита и парафира: „Да се достави“. Няма „няма“.

Леля Йонка беше известна тревненка от стар търговски род. Съпруга на чичо Доктор. Така близките наричахме един от най-успешните и доказали се лекари в Трявна. Семействата ни бяха много близки. Дългогодишни, добри приятели, те си помагаха безкористно. Кой когато и с каквото може. Леля Йонка и чичо Доктор живееха в най-хубавата от по-новите къщи в Трявна – голяма, модерна, функционална. Първият етаж – с огромна тераса и лекарски кабинет с отделен вход. Просторен втори етаж. В двора имаше голям дрян и страхотна кумбалка /жълта слива, джанка/, която раждаше жълто-оранжеви едри плодове, почти колкото дребна йововка. И всичко това на пъпа на Трявна, на стотина метра от главната улица.

Преди Девети чичо Доктор е бил съдружник и акционер на успешна тревненска трикотажна фабрика. Затова къщата на лекаря „фабрикант“ е отнета и превърната в детска градина. Докато я върнат, семейството живееше под наем в долната махала.

Леля Йонка беше еталон за съпруга и домакиня. Тъй като чичи Доктор беше сърдечноболен, почиваше и се възстановяваше с въдица в ръка. Запален риболовец. В Трявна, както споменах, на Средния мост риба почти нямаше. Беше избягала от замърсената вода, изливаща се от няколко предприятия.

Първата спирка до железопътната линия към Горна Оряховица е Стайновци. Къщите – високо над спирката, реката – чиста, пълна с риба. Чичо Доктор често обикаляше местните вирове. С влака до Стайновци и после на сгъваемото столче край някой вир. Леля Йонка – винаги плътно до него. Даже с въдица в ръка.

По онова време все още много от жените бяха само домакини. Гледаха къщите и децата. Всичко в дома трябваше да е „ком ил фо“ /изрядно/: чистота, подготовка на чеиза – плетене, шиене. Всичко се изпипваше. Майка дори гладеше долното бельо, правеше ръб на гащетата като на панталоните. За кулинарията да не говорим. Вкусни домашни гозби. Ех, понякога намирисваше на изгоряло. Туршиите и сладката развихряха въображението и стимулираха конкуренцията. Едно е сладко от обикновените червени малини, друго – от белите. Сладкото на леля Йонка от едрите дренки в двора им беше забележително. Бистро, с прекрасен рубинен цвят и пикантна, кисело-стипчива жилка.

Конкуренцията беше най-видна на благотворителни събития – балове, вечеринки… Разиграваше се томбола с торти. Майсторлъкът на тревненки се проявяваше най-често в украсата им. Леля Йонка беше безспорен фаворит. Често украсяваше тортите си с рози – разноцветни и толкова „истински“, че ти идваше да ги помиришеш.

Понеделник е пазарен ден в Трявна. По тротоара на площада пред часовника лелки и по-рядко чичковци от селата подреждаха изкушенията си – плодове и зеленчуци според сезона, яйчица и сланинка – непрекъснато. Тук-там пърхаше някоя вързана ярка или петел. Често се появяваше и сергията на Оката. Продаваше и рекламираше различни прахчета. Тревненци се майтапеха с неговите обяснения:

- Как действат прахчетата за бълхи, Ока?

- Хващаш бълхата, сипваш от прахчето в устата й. Веднага умира.

Продавачки се настаняваха и по тротоарите на улицата пред църквата. Почти до пресечката към къщата на леля Йонка и чичо Доктор. Естествено, лелките подреждаха стоката така, че да лови окото. Най-отгоре слагаха най-хубавите и едри ябълки, по-дебеличката и розова сланинка. Леля Йонка правеше по няколко тура на пазара. Хареса ябълките на някоя баба. Спира. С две ръце хваща подредените най-отгоре и ги слага в паланцата. Докато бабата реагира „Ама, Йонке…“, леля Йонка отсича: „Мери, мери, стигат ми толкова“. Бабата отново подрежда стоката. След половин час леля Йонка спира отново пред бабата: „Ще взема още малко“. И историята се повтаря.

Балканджиите са находчиви. И колибари, и граждани. Честни и свестни. И местните тревненци, и „присадените“. Бате Славко беше от последните. Дошъл беше от Елена и работеше в „Енергото“. Дъновист, с дълга равно подрязана отзад коса. Живееше в къща на високото над гарата – далеч от останалите по онова време. Всяка сутрин посрещаше слънцето с флейтата. Душа човек. Отзивчив и безкрайно честен. Отдавнашен татков познат. Преди да дойде в Трявна, живеел в колибата на лозето ни над Елена, но не си позволявал дори да опита гроздето. Освен ако дядо не му оставял няколко чепки в купичка на чердака.

Спомням си тези хора с топло чувство и… завист. За всичко, с което са допринесли за чара на Трявна.

 

Проф. Валентин Мутафчиев

Из книгата „Минало и бешело“, 2020 г.

* Снимка: Пазарът в Трявна, 1956 г., Държавен архив