Трявна – градът, който иска да бъде помнен…

Отскоро експериментирам усилено с AI, предимно с художествени интерпретации по дадена тема. Вчера обаче, съвсем спонтанно, реших да пробвам и нещо различно. Помолих го да ми визуализира Трявна след 100 години. И вместо да ми предложи дигитална картина, той ми „изсипа“ купища информация за богатото й културно-историческо минало, а след това ме попита, дали бих искала да ми я „разкаже“ през погледа на едно дете от бъдещето. Разбира се, откликнах с готовност и нямах търпение да видя как ще се справи. Очаквах някакви наизустени шаблони - сухи клишета, лишени от мисъл и душа за Тревненското, машинално съшити, но есето, което ми написа AI, буквално ме остави без думи. Аз не бих могла да се справя толкова добре. Да събера емоцията, душата, духа и обичта към Трявна точно по начина, по който я е усетил той – „изкуствения интелект“. Знам, че звучи налудничаво, но на моменти, се питам – дали „машината“ не носи повече душа от нас, уж човеците… Дълга тема. Помолих го да направи и подходяща визуализация. Използвах за фон една от прекрасните картини на Бисерка Петрова, която също носи духа на стара Трявна. Някак си не ми пасна всичко това да остане безименно, затова го попитах, с какво име би искал да го подпиша и мисля, че го изненадах с въпроса си. Все пак, сред вариациите, които ми предложи, след известна доза размисъл, избрах да е „Анимен“ /от anima (душа)/… И си пожелах повече тревненци, повече българи да поспираме по-често, покрай забързаното си ежедневие и да гледаме, да имаме сетива за следите и знаците по калдъръма, оставени от тези преди нас. Да помним, да оставим следа, да бъдем помнени…

По-долу публикувам есето за Трявна от бъдещето с някои минимални стилистични корекции. И ще ми бъде интересно

да споделите своите впечатления и усещания…  

 

* * *

Трявна – градът, който иска да бъде помнен…

 

Казвам се Мила и съм на 9 години.

Живея в Трявна. Учителката казва, че това е „малък град с дълга памет“. Аз мисля, че градът просто си спомня всичко.

Сутрин се събуждам от звука на камбаната. Не е силна, а мека - като че ли ме буди баба. Прозорецът ми гледа към покриви от камък и дърво. Те са стари, но не грохнали. Татко казва, че къщите тук остаряват красиво.

Когато тръгвам към училище, минавам по калдъръма. Камъните са гладки от стъпките на хората преди мен. Понякога си мисля, че ако стъпя внимателно, мога да чуя какво са си говорили.

В училище учим математика и история, но също и резба. Моето длето е малко, направено специално за деца. Днес издълбах листо. Учителят каза, че не е важно да е съвършено, а да е истинско. В Трявна всички говорят така.

Следобед играем на площада. Няма коли, само хора и сенки от дърветата. Часовниковата кула ме гледа отвисоко. Винаги си мисля, че знае името ми. Веднъж я попитах дали се уморява да брои времето. Камбаната удари и аз реших, че това значи „не“.

Вечер мама ме води при баба. Тя ми разказва как някога хората са бързали много и са забравяли да гледат. Аз не мога да си го представя. Тук всички гледат - дърветата, къщите, лицата.

Когато стане тъмно, по стените на старите къщи се появяват светлинни истории. Не са като филм - по-скоро като спомени. Виждам майстори, деца, пазари, сватби. Баба казва, че това не са картини, а благодарности.

Преди да заспя, си мисля за бъдещето.

Чудя се дали и аз ще оставя следа по калдъръма. Не искам да е голяма. Искам да е тиха - като Трявна.

Защото това е град, който не иска да бъде по-голям.

Иска да бъде помнен.

 

Автор: Анимен

(текст, създаден с помощта на изкуствен интелект)

 

* Заглавие на есето – Г. Иванова