Честита Баба Марта!

Честит да е и Деня на самодееца и любителското художествено творчество!

Здраве, обич, късмет и много вдъхновени и

споделени моменти!

Снимка: actualno.com

Тревненската текстилна индустрия на страниците на френския печат. Фабриката на Тихол Бончев, с „филиал“ в Търново, била устроена по европейски образец

Интересни сведения за фабриката на Тихол Бончев Буюклийски /1837-1918/ - един от пионерите на текстилната индустрия в Трявна и „кметът“, който спасява града през бунтовната 1876 г. *, откриваме в „Le Jacquard“ - специализирано френско списание за вълнена индустрия. Кратката бележка е от 15 януари 1892 г., т.е. осем години след откриването й. Според сведенията във френското издание, „фабриката за шаяци“ на „Тихол Бончев и Сие“ е акционерно дружество с капитал 200 000 франка и „отбелязва съществени успехи, след като е устроена по образец на европейските фабрики за сукна“. В публикацията се казва още:

„Основана през 1884 г., тази фабрика, чиято двигателна сила се осигурява от две водни колела, произвежда годишно над 300 000 метра шаяци. Една трета от продукцията се потребява в страната, 150 000 метра се реализират на пазарите на останалите окръзи, а останалото количество - около 50 000 метра - се изнася в Турция.

Суровината - вълната - се доставя от Шумен, Добрич и Карнобат. Фабриката дава работа на шестдесет работници, от които половината работят през деня, а другата половина - през нощта. Годишните разходи възлизат на около 35 000 франка; приходите не са публично известни, тъй като са известни единствено на дружеството, което през 1890 г. пристъпва към изграждането на още две парни фабрики.

Производството на пасмантерийни изделия, известни под названието „гайтан“, се осъществява с помощта на 34 стана, от които 20 се намират в Трявна и 12 - в Търново. Становете в Трявна произвеждат 50 000 броя, или 280 000 метра вълнен гайтан, предназначен за вътрешния пазар. Търновските станове произвеждат изключително памучен гайтан - около 2 000 килограма годишно, от които две трети се изнасят в Румъния.

В окръга се произвеждат също значителни количества предена вълна, пояси и шнурове, предназначени за военно облекло“.

За съжаление, четири години по-късно, фабриката фалира… А, какво, всъщност, довежда до краха на Тревненската текстилна индустрия, освен силната конкуренция на Габровските и Сливенските фабрики, разбира се, не веднъж е ставало дума. И въпреки това, припомням накратко някои факти из историята на „Англичанката“, както тревненци шеговито наричат първата фабрика в Трявна, както и последвалите събития след смъртта на главния инициатор за създаването й.

Търговецът Тихол Бончев, за когото вече стана дума е близък приятел и съдружник на Георги Т. Попов /1839-1885 г./, който през 1881-1882 г. е и кмет на Трявна и по чиято инициатива, през 1881 г. е „пусната в експлоатация“ първата фабрика на Трявна - „Александър I“ /„Англичанката“/. Останалите съдружници в това начинание, което поставя основите на текстилната индустрия в града са - Димитър Златев /баджанак на Георги Т. Попов/, синът и зетят на Т. Бончев - Бончо Тихолов и Тотю Киселов. Когато Г. Т. Попов заминава за Англия, за да купува „машинарията“ за бъдещата фабрика, Т. Бончев се заема със строежа на сградата на „предачната работилница“. По негови сведения, градежът „върви без план“, съгласно „практическите“ указания на габровския индустриалец Иван Калпазанов, който е сродник на Георги Т. Попов. „Фабриката“ се „задвижва, посредством водна двигателна сила“, подпомагана, през определени периоди на годината, от парен локомобил с 10 конски сили“. Като най-компетентен Георги Т. Попов е нейн директор и още през първата година е реализирана нетна печалба от над 40 000 лв. За съжаление, през 1882 г. той умира и тъй като е основния двигател на цялото това начинание, внезапната му смърт, води до раздори между съдружниците, които вземат решение за „разтуряне на предприятието“. Фабриката „Александър I“, оставят на „произвола на съдбата“. Разделени в два враждуващи лагера, замислят да построят „нови индустриални заведения“. Димитър Златев, който е внук на уста Димитър Ошанеца, заедно с няколко тревненци и селяни от Скорченска община, строят здание за предачна и тъкачна фабрика. От своя страна, Тихол Бончев, Бончо Тихолов и Иван Киселов също започват строежа на фабрика в Трявна. И двете са „задвижвани“ с парна двигателна сила. След година-година и половина, Т. Бончев и съдружниците му строят втора фабрика в Тревненското село Радевци, „задвижвана“ с водна двигателна сила. След завършване на строежа, в нея пренасят машините от първата фабрика, която „изоставят“. И двете фабрики на доскорошните съдружници са пуснати в експлоатация през 1884 г., а по време на Сръбско-българската война от 1885 г., „допринасят много със своите произведения“ за българската армия. Настъпилата след войната „криза за капитал“ принуждава съдружниците от „двата враждуващи лагера“ да плащат големи проценти за заеми. Конкуренцията на Габровските и Сливенските текстилни фабрики, които с по-качествената си продукция, успяват да се наложат на пазара на български шаяк в Турция, също оказва своето негативно влияние. В резултат на всичко това, тревненските фабрики, натрупват огромни загуби и през 1896 г. ги „постига краха“. „Бончев и Сие“, продават фабриката си на братя Ковачеви от Търново, а „Д. Златев и Сие“, преминава „в ръцете на Свободния синдикат“. Не след дълго братя Ковачеви фалират и всичко „минава“ към „Синдиката“… През 1909 г., при ликвидацията му, тревненските фабрики са откупени от Българската търговска банка. Година по-късно започва „подновяването“ на фабриката на Д. Златев и Сие, в която са инсталирани машините от фалиралите тревненски фабрики, доставени са и нови модерни машини и оборудване, и така е поставено началото на бъдещата фабрика „Св. Георги“ в Трявна, която добива широка популярност.  

 

Подготви

Галина Иванова

 

 

* По сведения на Кънчо Пенчев, през бунтовната 1876 г. в къщата на Тихол Бончев, отсяда „Табур Агасъ /началник на жандармерията в Търново/ Исмаил Ага, командващ войската на Фазлъ Паша“ / * по това време жандармерийски началник в Търново е Теферик бей/. Страховитият турски военачалник пристига в Трявна на 10 май 1876 г., за да „събаря“ града и да мъсти на местните комити след разгрома на въстаниците на Дряновския манастир по време на Априлското въстание. Както е известно, Фазлъ Паша отсяда в най-представителната тревненска къща – на чорбаджи Христо Кънчев Йончев, която се намира в близост до конака. А тревненските чорбаджии, успяват да го уговорят „срещу много жълтици“ да не пали града…

Търговецът Тихол Бончев със семейството си.
Снимката е правена мужду 1905 и 1908 г.
Източник: СМРЗИ - Трявна

Къщата на Тихол Бончев в Трявна.
Източник: ОДА - Габрово

Публикацията в
сп. "Le Jacquard: journal de l'industrie lainière",
15.01.1892 г.
Източник: Дигитален архив на
Френската национална библиотека

153 години от гибелта на Апостола. Конспирацията на Левски

Псевдонимите, измислените имена за прикритие на комитетите на революционната организация и нейните дейци са въведени за пръв път в нашето националноосвободително движение от Апостола на свободата Васил Иванов Кунчев, наречен Левски. Нелегалният и конспиративен характер на революционната организация изисква голяма предпазливост и бдителност при изграждане на революционната мрежа в страната, за да се запазят в тайна нейните действия и се осигури безопасността на комитетските дейци. Левски осъзнава, че опасността може да дойде не само отвън, т.е. от страна на турската власт, която върви по следите на изгражданата от него вътрешна революционна организация, но и отвътре – от страна на самите членове на движението, които несъзнателно или от липса на организационен опит и недостатъчна съобразителност са можели да не запазят необходимата тайна и да станат причина за разкрития, които да застрашат сигурността на организацията. В едно от последните си писма Левски се разпорежда: „Всичките тамкашни имена да ги промените в други и моето вместо Ас. Дер. Кърджала ще познавате Ибрияма Анадоллу и подписката ми ще я дирите чрез разрязаната книга, без печата, защото печатът падна от подозрение“.

Псевдонимите не са просто техническо средство за осигуряване безопасността на комитетите. Под тяхното прикритие се осъществява почти целия организационен живот на комитетската мрежа в страната. Разкриването на псевдонимите е било много трудно поради факта, че те не са били известни на много от комитетските дейци.

Васил Левски използва в почти всички случаи само турски имена, които трудно се помнят и правят делото още по-скрито. Тайнствеността, с която псевдонимите обвиват революционното дело създава проблеми и на съвременната наука. Първите изследователи изпитват сериозни затруднения да си изяснят някои съществени подробности в отношенията и работата на мрежата от революционни комитети, която създава Левски. Димитър Т. Страшимиров е първият български изследовател, който успява да повдигне малко плътната завеса на конспирацията, създадена от Левски. Проследявайки почерка или някои подробности около шрифта, Страшимиров успява да разкрие от псевдонимите на Левски, както и псевдонимите на три революционни комитета. Той привежда една бележка на Левски до Сливенския комитет, в която Апостола диктува следното: „От днес нататък, вместо града ви Сливен така: Стамболлу Мехмед ефенди, Ески Зара – Едирнели Афъзаа, Лясковец – Бору Иленчинец. Под тия имена ще зимата и давате, никак на право и се с тайна поща“.

Изследователят на Левски Иван Унджиев смята, че Страшимиров греши. Според Унджиев Левски е имал само намерението да даде псевдоними на комитетите по аналогия на личните си псевдоними, чиято необходимост Апостола осъзнава впоследствие с разрастването на комитетската мрежа. Унджиев дава за пример писмото на Левски след завръщането му от Общото събрание на БРЦК в Букурещ през пролетта на 1872 г., в което Апостола съобщава: „От днес някой ден ще тръгна да обиколя сичките частни комитети и да им дам някакви тайни знакове за предпазване от всяко нещо“. И още един пример от Унджиев – писмото на Левски до Троянския комитет от 15 юли 1872 година: „Вместо името да се взема и дава, ще се взема и дава под номер“. Липсата на дата, посочва Унджиев, не дава основание на предположението, че това е началото на идеята за необходимостта от псевдоними. Другият довод, който Унджиев дава е, че те са единствените псевдоними, а други няма.

Първият известен личен псевдоним на Левски е от началото на месец февруари 1871 г. Димитър Страшимиров в книгата си „Васил Левски. Извори“, издадена 1929 г. прилага „Азбучник на псевдонимите и непълните собствени имена“.

Псевдонимите на Васил Левски са 30 на брой. Аслан и Арслан Дервишоглу Ефенди, Аслан Дервишоглу Кърджалъ; Асланооглу Видинли, Асан ага, Афъз ага, Афъзаа, Афъз ефенди, Дервиш Мехмед Кърджаль, Дервишоглу Аслан, Драган Мирчев; Вълчо Драгинов, Драгойчо, Драгой Стойчов, Драгомирчо, Драгойчо Иванов, Драгню Костов, Ибрияма Анадоллу, Кърджалията, Кърджалъ, Кърджалъ Мустафа Дервишооглу, Махмудая Едернели, Никола Раанелов, Тропчо, К. Ив. Марков, К.Н. Марков; Хаджи Ахмед Саръ Азис Рашидоглу, Неболлу, Чизмели Кърмъзъ, Стан Станчулеску. През 1973 г. към този списък са прибавени още някои от псевдонимите на Левски: Драгойче, Димитроолу Ованез ефенди. Най-често Левски използва псевдонимите Аслан Дервишоглу и Аслан Дервишоглу Кърджалъ, което е превод на псевдонима му на турски език – Левски Дяконът. Унджиев посочва, че Левски използва турски имена от съображения за сигурност. От това схващане се ръководи и при определяне на имената на комитетските организации. Български имена Левски използва в личната си кореспонденция с чужбина.

Последният псевдоним, с който се подписва е Ибрияма Анадолу. Под псевдонима Стан Станчулески Левски твърди пред съда, че влязъл за последен път в България с румънски паспорт.

Не само Левски е имал псевдоними. Ангел Кънчев, например е бил известен и под псевдонима Борил. Данаил Попов, най-сигурната връзка на Левски за чужбина е Азис Рашидоглу Стамболу. Любен Каравелов е известен под псевдонимите Велчо Бакалов Бучукоглу, Кара Мустафа Бучукоглу и др.

Един от псевдонимите на Христо Иванов – Големия, съратник на Левски е Дели Христемаага. Димитър Общи – Селим Муратоглу. Безспорно заслугата за разкриване на псевдонимите на комитетите е отново на Д. Страшимиров.

Алилаа Селевли е псевдонимът на Централния комитет в Ловеч в рамките на мрежата на ВРО. Някои от по-старите псевдоними на комитета в града са Муратоглу и Ибрахим Мехмед.

Русенският революционен комитет първоначално води своите членове под номера, които по-късно заменя с псевдоними.

Бочукооглу е псевдоним на комитета в Етрополе, един от активните комитети в страната, ръководен от Тодор Пеев. След смъртта на Левски – Драко Дервишоглу Мехмед Кърджалъ е псевдоним на революционния комитет в Тетевен. Името се споменава в различни сметки, бележки и в писма. След смъртта на Левски псевдоним на Тетевен става името Кардам.

Едирнели Бохур Несим е псевдоним на комитета в Котел. Псевдонимът е установен от писмо на котленци от 24 юли 1872 г. Идрине и Дрян-Кюху са псевдоними на комитета във Велико Търново. Псевдонимите на комитетите в София – Исак Хаим, в Осиковица – Скендер Дервишоглу, в Гложене – Искендер Ефенди са разкрити в една бележка на Левски. Имената на комитетите с имената на градовете са зачеркнати и са записани с техните псевдоними.

Кючук Мехмед Търновалъ е псевдоним на комитета в Севлиево, Петко Пъров – на Трявна, Хаджи Асана Карловалъ – на Троян; Юдачооглу Селеникли – на Пазарджик; Серезли Юсеина – на Пловдив. Сюлейманоглу Дауд е псевдоним на комитета в село Голям Извор; Елез Джутов – Орхание; Рушид Хаджоолу – Правец; Хасан Касан – Видраре; Ихтяр Касап Хатем – Ботулци; Илерически – Джурово; Бекир Кедриоглу – Калугерово; Мехмед Ходжов – Скравена; Муса Кесаджи – Боженица; Дели Ибрахим – Литаково; Соломон – Лопян; Тайсол – Брусен; Асан Ефенди – Ябланица.

Списъкът с псевдонимите на тайните революционни комитети на ВРО е открит в архива на Георги Стойков, секретар на комитета в с. Голям Извор и е единственият запазен пълен списък на комитетите и техните псевдоними в един революционен окръг. В комитетската мрежа на революционното движение са се включили почти всички селища на окръга.

След залавянето на Левски през 1872 г. Централният революционен комитет е преместен от Ловеч в Търново. На 18 март, един месец след обесването на Апостола на общо събрание се решава да се променят имената на комитетите. Решението е всички турски имена на революционните комитети, дадени от Левски да се заменят с имена на владетели, царе и боляри от Първо и Второ Българско царство. Търново е преименувано на Асен, Ловеч – Иван Шишман; Орхание – Сурсувул; Тетевен – Кардам; Лясковец – Аспарух; Стара Загора – Атила; Котел – Софроний; Плевен – Любомир; Одрин – Тръмник; Габрово – Перун; Хасково – Цоко; Видин – Методий; Лом – Амосий; Рахово – Нотов...

Пълният списък на новите псевдоними е публикуван от Никола Обретенов. Мемоаристът на епохата Захари Стоянов не е познавал псевдонимите на комитетите, дадени от Левски, известни са му само тези, дадени след събранието в Търново. Стоян Заимов, мемоарист запознат с епохата също не познава псевдонимите, дадени от Левски.

Псевдонимите на комитетите, а също така и псевдонимите на революционните дейци, и разбира се на самият Левски запазват в тайна организационния живот на освободителното движение и са една от съществените причини за успеха на великото дело. В този смисъл въвеждането на конспирацията в национално-освободителната стратегия и тактика, в партизанската война, е революция за епохата и безспорен принос на Васил Иванов Кунчев, наречен Левски.

 

ас. д-р Боян Аспарухов

Из сборника „Културни коридори – юбилей и памет“, Академично издателство „За буквите – О писменехь“, 2017 г.

  

Светла му памет на Дякон Игнатий! И дълбок поклон пред паметта, думите и делата му, с които отстояваше Българщината! Саможертвата му не е напразна, но е недостижима и до днес! Прости ни, Апостоле!

* Снимка: худ. Георги Данчов - Зографина

Между материалното и нематериалното в музейната градска среда като израз на културна памет. По примера на Трявна

Нематериалното културно наследство (НКН) е специфична своеобразност на културните особености на дадено населено място. То е ефирна и изключително нетрайна ценност на обществото, с която последното се отличава. Мила Сантова го определя като локална култура, възпроизведена в локална общност. От една страна, тази култура е неустойчива, защото е податлива на глобализацията на световното общество, но от друга, служи като идентификационен знак за конкретно населено място. Затова е важно социумът в определен географски ареал да бъде напълно наясно с важността и значението за запазването на наследството като белег за регионална или национална идентичност. Грижата за съхраняването на колективната памет има и своето световно измерение. В Конвенцията за опазване на НКН, приета през 2003 г. ясно се посочва, че НКН са всички форми на предаване на знания и умения, устни традиции, обреди и обичаи. Там категорично е и становището, че е нужно опазване, свързано с изследване, документиране, популяризиране, възраждане на традиционни умения, знания и предаване на поколенията.

В центъра на Конвенцията е човекът. Той е носител, пазител, проводник и ползвател на тези знания и е основният елемент, върху който се гради цялата система по опазване на нематериалното културно наследство.

Според Миглена Иванова, в цялостната политика на Европейския съюз (ЕС) заляга ангажираността на отделния колектив относно опазването на НКН. То се явява като „живо наследство“, ако в условията на глобализация успее да премине през поколенията, да се предава и да се съхранява. Подобно на нея, конвенцията от Фаро разглежда това наследство и като богатство, което би могло да се използва в различни сфери на икономическото и културно развитие на дадена страна, поставяйки в центъра на опазването гражданското общество. То се състои от хора, които ценят особеностите на това наследство и се стремят да го предават във времето. Културното наследство са локалните и специфични ресурси, получени при взаимодействието между хората и местата с течение на времето. Грижата за идентичността и принадлежност към самата общност трябва да бъде съобразена с нуждите и изискванията на самата общност. Регионалните политики са от съществено значение за поддържане на колективната памет и за приемствеността към поколенията. Културните институции по места имат нелеката задача да съхраняват и популяризират специфични знания и умения на съответния колектив, за да могат регионалните различия да обогатят националното ни материално и нематериално наследство. Това наследство е като буфер за световната глобализация.

В малък град като Трявна, който наброява почти 7 000 души, се намират 10 музейни обекта, а част от територията на града е обявена за архитектурен резерват. Всяко място, всеки музей носи и предава памет и културно наследство. Пази знанието за традициите, занаятите, обичаите и историята на града. Самите сгради са недвижими културни ценности и са материално отражение на нематериалните измерения на превърналата се в синоним за Трявна – художествена школа.

Трявна, както и всяко населено място, носи своята култура, пази своята памет и съхранява „личните“ си особености като локална принадлежност. Именно тя свързва членовете на общността и към нея същите тези членове изпитват чувство на ревност. Смятам, че културната и историческа памет се пазят и се предават по различни начини, но водеща е ролята на музеите. Архитектурната среда, от своя страна, носи своята собствена атмосфера и нейните „разкази“ много адекватно се вплитат в музейния наратив. Тъй като обществото е главният двигател в поддържането и предаването на културното наследство, то също има важна роля в създаването, интерпретирането и популяризирането на наследството.

Затова бих обобщила съвсем условното разделение на механизмите, чрез които се предава историческото наследство и колективна памет:

1. Чрез музеите и музейния разказ, който интерпретира миналото и го представя в контекста на съвременното общество. Обикновено музеите използват музейния разказ, за да разкрият различни социални практики, обреди и традиции. Да информират за минали исторически събития и да реализират междуобщностни и национални връзки. Голяма част от информацията за Трявна се предава посредством предания и легенди. Те съхраняват идентичността, обживяват мястото и служат като мост между поколенията в предаване на знания. Легендите са живата памет, която служи като спойка между материалния и нематериалния свят и поддържат жив интереса между минало и настояще.

Легендите присъстват в цялата история на Трявна. Те могат да бъдат разказвани както в откритите възрожденски пространства, така и в музеите. Музеят е разказвач на истории. Неговата роля далеч надхвърля документалния разказ за местни и национални събития и личности. Той трябва да предложи преживяване, да създаде връзка между индивидите в конкретната среда. Историите и легендите предлагат възможност за преживяване в музейното пространство. Те самите са нематериално наследство и като такива отвеждат към друго себеподобно - знание и умение. Ако вземем за пример Музея по дърворезба, намиращ се в Даскаловата къща, бих казала, че именно легендите въвличат посетителя по много дискретен начин в тайните на познанието за особеностите на тревненската художествена школа и по-конкретно, уменията и знанията на майсторите резбари. Легендите създават жив образ на експонатите. Първият и най-популярен музеен разказ е свързан с историята на двата резбовани тавани – слънца, излезли изпод ръцете на калфа и майстор. Показвайки умения и майсторлък, не само за признанието от еснафа, но и за сърцето на чорбаджийската дъщеря, двамата резбари създават такива шедьоври, които вече 217 години търсят отговор на въпроса дали правилно е отсъдил съвета на първомайсторите и кое от двете слънца – майското или юлското е по-красиво. Разказването на тази легенда носи след себе си знания за орнаментиката в тревненската художествена школа, за видовете дървесина, подходяща при направата на определени част от дома, както и за необходимия инструментариум, при изработването на конкретния вид дърворезба. Цялото експозиционно пространство, подчинено на знанието за традицията и приемствеността в занаята остава запечатано в съзнанието обществото именно чрез приказната история за първия майсторски облог.

Акцентът върху друг важен елемент от изложбената площ в същия музей е визуализирано посредством легендата за часовниковата кула. Тази история успява да съчетае спомена за  непокорната балканджийка и отстъпът й пред османската власт да свали красивия накит сокай от главата си, свързвайки го с построяването на часовниковата кула, която се е превърнала в символ на града. Два на пръв поглед съвсем различни елемента от историята на Трявна са умело вписани в знанието за строителни умения и традицията, която ги обвързва като принадлежност към мястото и историческата памет. Хората тук се отъждествяват с конкретното локално пространство и се считат потомци на старите майстори – строители, резбари, иконописци, откривайки в своите художествени умения генетична обвързаност предавана през поколения. В този случай музеят по дърворезба – Даскаловата къща се явява, не само като средство за трансфериране на памет, но и като място за формиране на идентичност. Чрез историите си, той провокира обществото да проследи взаимовръзките на материалната и нематериална култура и отвежда от невидимия разказ към видимото материално наследство.

Строителните надписи. Те са важен елемент от културно-историческото наследство. Тяхна е ключовата роля в разбирането на традициите, обичаите и ценностите на минали поколения. Зад създаването им стоят знания, умения и символика предавана като наследство. Строителните надписи носят информация за майстори строители или резбари, а често пъти текстовете се явяват като визитна картичка за майстора - строител или пък служат като неоспоримо доказателство за регионални събития. Носят религиозна символика, отправят благословии и използват една и съща художествена орнаментика, изцяло в стила на цялата тревненска художествена школа. В Трявна подобни текстове се срещат в Райковата къща музей, където майсторът ни е информирал за годината и месеца на началото на строежа на една от най-красивите късно възрожденски къщи. Този подход – да поставя надписи върху постройките си, служи като ключ към разпознаване авторството на сградите. Димитър Сергюв като че ли демонстрира работата си, в строежа на къщи, църкви, обществени сгради. Музейният разказ насочва към строителния надпис върху една от колоните на къщата, за да пренасочи и дообогати информацията с други подобни творби на именития строител. Така разпознаваемият Гърбав мост също носи „подписа“ на строителя и всеки, който чуе историята за поредицата от строителни надписи някак естествено започва да ги търси в неговите постройки и така става част от локалната общност, деликатно свързвайки се с нея. Строителен надпис от експозицията в Даскаловата къща ни разкрива важни сведения за създаването на резбаро-дюлгерския еснаф през 1804 г. Той някога е стоял върху тялото на чешма. Днес този епиграфски паметник сам говори за важно събитие от историята на художествената школа и служи като неоспоримо доказателство за времето на възникването й.

Напоследък музеите започват да използват масово мултимедийните преживявания, чрез които предават по-голяма значимост на даден обект или преживяване. От изключително значение е и каменният надпис от т.нар. „Шарена чешма“, експониран в Музея на тревненската архитектурна школа. Построената през 1762 г. чешма ни дава сведения за своя собственик - „чорбаджи Димитър“, а целият рисунък и 3D изображението разкриват облеклото и музикалната култура на тревненци  от средата на XVIII в. Изображението на двата лъва в синджири разкрива част от народопсихологията на българина през този период, а като персонажи те се идентифицират с предпочитаните и характерните за школата украси. (обр.3)

2. Чрез архитектурната среда. Тя сама по себе си е носител на историческа информация и вплитайки се в музейния разказ създава емоционална връзка не само с миналото, но и между членовете на обществото.

Архитектурните обекти в града се превръщат в част от музейния разказ. Те изграждат ненатрапчивата връзка с нематериалното наследство и са свидетели на исторически процеси, събития и хора, около които се раждат легенди. Отличителните им белези ги превръщат носители на знания и умения за майсторите от миналото. Архитектурните обекти, включени в музейния разказ създават емоционална свързаност не само между хората в общността, но и с музейния посетител. Те служат като визуализация на миналото чрез реално съществуващ пространствен контекст и в зависимост от ролята им в и за населеното място, предоставят  информация за различни по вид  дейности в малката общност. Архитектурният обект – жилищна или обществена постройка е носител както на традиционни знания и умения, така също и на социални връзки. Той може да служи като обединяващо обществото ядро и да бъде отличителен знак на населеното място.

 Материалното и нематериалното са взаимообвързани с човешкото познание. Всеки архитектурен обект е диалог с хората и събитията. Той се превръща в част от разказа за културната памет, наред с предаването на реконструкции от миналото.

На стария площад в Трявна са ситуирани много архитектурни обекти – недвижими културни ценности. Там е часовниковата кула, кафенето, училището, църквата, къщата на тревненския летописец поп Йовчо и на търговеца Никола Райков. В близост е Гърбавият мост, на който майсторът Димитър Сергюв е издялал каменна закачка към жителите на съседния град Габрово – изображение на ибриче, което и до днес събужда любопитството и усмивките на минаващите през снагата му хора. Цялото площадно пространство събира историята на града. То разказва за възникването на селището, като вплита това с легендите за църквата „Св. Арх. Михаил“. Отново църквата е „живият“, материализиран „разказ“ за трите направления на най-старата художествена школа - дърворезба, иконопис и строителство. Площадът пази спомена за социалния живот на хората от миналото. Мястото оживява и с разказите за регламентирането на пазарния ден и правилата за търговията през XIX в. в Трявна, както и от „звуците“ на училищната камбана и спомена за учителстването на Петко Славейков в Старото школо. Цялата тази картина, показана чрез архитектурните обекти, е разказана не само от тях, но и съвсем  надлежно е записана в живеещия в къща на Площада летописец на Трявна – поп Йовчо. Площадът е „машината на времето“ - една реална интерактивна панорама, която пази и предава историческа памет. Той се превръща в място, където се ситуира колективния спомен. Всичко, което това „живо“ пространство „разказва“, е умело съотнесено в музейния разказ, а документалните проучвания от своя страна дообогатяват и реконструират събития.

Като цяло местната архитектура, която не е музеен обект много умело се включва като илюстративен елемент в музейния разказ. Често тя е част от многопластово изложение за идентичността, свързана с преплитане на материално и нематериално, и се превръща в пространство, където традициите могат да придобият нов живот за идните поколенията. Архитектурата се явява устойчив маркер на колективната памет. Тя става посредник между историческото минало и нематериалното културно наследство. Провокира разказването на стари предания и създаването на нови истории. Тя е знание и материална устойчивост във времето. Сама носи своята история, която вписва в повествованието за историята на града.

3. Чрез обществото, което създава, интерпретира и популяризира културното наследство.

Изключителна важност за опазване и популяризиране на локалната памет има ролята на местното общество. За съжаление се наблюдава парадоксът, че живеещите в населени места – архитектурни резервати – спират да възприемат това наследство и го приемат като естествен декор в своето битие. Понякога наследството се оказва „експлоатирано“ до степен, в която то започва да се превръща в инструмент за генериране на истории или събития. В съвременното икономически несигурно общество, в което музеите и по-скоро малките населени места се борят за спечелване на свободното време на туристите се наблюдават две основни посоки на популяризиране:

- Измисляне на нови легенди, които започват да се записват трайно в локалната памет. Културното наследство, което обслужва много услужливо определен отрязък от време и удовлетворява определена категория любознателни хора става вдъхновение за креативния ум на жителите в малката общност. Културното наследство не е константна величина. То се променя според изискванията на потребителите си и понякога преминава локални граници. Размива местната идентичност с цел атрактивност и привличане на туристи, които от своя страна внасят свежи средства в местната икономика. Като пример може да се посочи  т.нар. „ледено хоро“ в гр. Калофер. Не коментирам неговата „незапомненост“ в съхраняването на традицията и предаването на местната колективна памет на поколенията, а по-скоро забелязвам появата на подобни атракции и на други места из България. Станалото характерно за Калофер, в един момент ще се превърне в характерно за цялата територия на страната ни, защото смяната на поколенията много бързо ще забрави първопричината и първото мястото на появата му. Същото важи и за Трявна. Идеята да се обогатят историите за града, за старата школа, за вълшебствата около и в града, с цел привличане на туристи води до измисляне на нови легенди. Тези истории с времето ще се превърнат в „автентичен“ и оригинален разказ за миналото. Смяната на поколенията и предаването на устни разкази съвсем естествено ще узакони израза „зная го от баба ми“ и така ще се превърне в устойчива градска легенда. Така например легендата за „Любовната чешма“. Самата чешма е изградена през 2005 г. Каменното й тяло от бял мрамор по нищо не се вписва в старинния облик на възрожденската улица, но новосъздадената около нея легенда, записана върху мраморна плоча много бързо набира популярност. Легендата се явява като завършек на история в градското пространство. Тя е липсващият елемент, връзката между архитектурния обект, историческата памет и емоционалната удовлетвореност. Тук проблемът не е в самото творчество , а по-скоро започналата да се тиражира като стара легенда за града. Около нея се оформя своеобразно „любовно пространство“, в което като прочетеш историята, отпиеш от водата на любовната чешма – не само, че ще се влюбиш и ще се задомиш в Трявна, но и най-съкровеното ти желание ще бъде изпълнено. Във фейсбук групата „Тревненски будил“  наскоро бе публикувана историята на тревненския търговец Невен и неговото съкровище, скрито под калдъръма на Старинната улица. Не бих се учудила, ако посочените координати за търсенето на съкровището срещнат свои последователи и много скоро Трявна се превърне в туристическа дестинация за съкровищен туризъм. В този случай музейната институция може да балансира между легендата и историческите факти и да служи като мост между съхраняване на нематериалното наследство и колективното въображение, което създава нов приказен разказ. Интерпретативният подход във възприемането на пространствата е част от новата образователна роля на музейната институция, която би могла да се възползва от това и да го превърне в инструмент за културен маркетинг за привличане на посетители в реална музейна среда.

- Създаване на макети на възрожденски къщи.

Тук ще се спра на добър пример, чиято идея е на един тревненски художник и резбар Светлин Стефанов. От 2020 г. той започва  работа по свой проект, който сам именува „Възкръсналите тревненски къщи“. Целта му е да изработи макети на изчезнали тревненски къщи, които носещи историческата и културната памет на града. Това не са случайно избрани постройки. Те са къщи на изявени тревненски чорбаджии, майстори – строители или търговци. Всяка една от тях е била образец от характеристиките на старата тревненска художествена школа, но за съжаление отдавна заличена от архитектурния облик на града. В своята първоначална проучвателска  работа, авторът получава съдействие от Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство (СМРЗИ) в Трявна, от който му предоставя архитектурни заснемания на сградите, историческа информация и архивни снимки. На тази база, Стефанов сам преизчислява размерите в мащаб 1:25, а работата извършва изцяло с естествени материали. Неговата крайна цел е изграждане на изцяло нова мобилна експозиция за архитектурното богатство на Трявна. Всички изработени до този момент макети на пет емблематични къщи, са собственост на СМРЗИ - Трявна и са експонирани в Музея на тревненската архитектурна школа. Тези макети представляват ценен извор за възродено нематериалното културно наследство, популяризирано чрез знания не само за тревненската архитектурна школа, но и интересните истории на собствениците на тези постройки.

Взаимовръзката между материалното и нематериалното в музейната градска среда на Трявна разкрива цялостната структура на културната памет на обществото. Музейният разказ, архитектурната среда и локалната общност са взаимосвързани елементи в процеса на съхраняване и предаване на наследството. Всеки от тези компоненти притежава собствен механизъм за въздействие – музеят интерпретира миналото чрез експозиции и легенди, архитектурните обекти материализират историческото знание, а обществото осмисля, възпроизвежда и обновява това наследство чрез активно участие и създаване на нови наративи.

Материалните следи на миналото придобиват истинско значение единствено в синхрон с нематериалните аспекти на културата – устни разкази, обреди, обичаи и традиционни знания и умения. В този смисъл, Трявна е емблематичен пример за място, където взаимодействието между видимото и невидимото, изгражда устойчива рамка на културна идентичност.

Музеите не просто пазят миналото, а го „разказват“ чрез преживявания и емоции, използвайки всички ресурси на населеното място. Архитектурната среда от своя страна не е само декор, а активен участник в изграждането и съхраняването на културната идентичност. Обществото като цяло също се стреми да утвърди свое място в системата на опазване и популяризиране на културното наследство, включвайки се чрез свое творчество, интерпретации и усилия за популяризация,

Следователно, културната памет не е статична величина, а процес, в който материалното и нематериалното се преплитат и взаимно се допълват. В Трявна този процес е особено видим – градът е жив музей, в който легендите, архитектурата и човешките истории продължават да изграждат и обновяват идентичността на общността.

 

 

Д-р Ирина Димитрова

Статията е публикувана в сборника „Музеите и нематериалното културно наследство“. Издание на РЕМО "Етър" 2025 г.

Седем от осемтте музейни обекта в Трявна
Източник: СМРЗИ - Трявна

Попангелова къща, най-старата запазена Тревненска къща,
в която днес се помещава Музея на архитектурата

Резбованият таван - слънце на уста Димитър Ошанеца
в Даскаловата къща в Трявна

Резбованият таван - слънце на уста Иван Бучуковеца
в Даскаловата къща в Трявна

Часовниковата кула в Трявна, строена през 1814 г.

Кивгиреният мост в Трявна, строен през 1844 г. от
Архитектон Димитър Сергюв

Църквата "Св. Архангел Михаил" - най-старата тревненска черква,
която според преданията е строена през XII век

Райковата къща в Трявна - една от най-красивите тревненски къщи,
чийто градеж започва през 1846 г. и е дело на
Архитектон Димитър Сергюв

Строителният надпис от
Архитектон Димитър Сергюв
в Райковата къща в Трявна

Надписът на чешмата на уста Нейко от рез-дюлгерския еснаф, 1804 г.
Тази плоча е част от експозицията в Даскаловата къща.
Източник: СМРЗИ - Трявна

Запазената каменна плоча от Шарената чешма в Трявна, 1762 г.
Експонирана е в Музея на архитектурата

"Любовната чешма" в Трявна, строена през 2005 г.

Диорама на Възрожденския площад в Трявна,
дело на художника Любомир Йорданов,
която е част от експонатите в Даскаловата къща.
Снимка: Димитър Сотиров

3 D визуализация на Шарената чешма в
Музея на архитектурата 

Макетът на къщата с Шарената чешма от 1762 г.,
дело на художника Светлин Стефанов
Източник: "Възкръсналите тревненски къщи" /Facebook/

Макетите на Киревата къща /вляво/, строена 1851 г.
от Архитектон Димитър Сергюв и
къщата на Уста Генчо Кънев в Трявна, чийто градеж
Първомайсторът "захванал" през 1863 г.
Макетите са дело на художника Светлин Стефанов и са част от
експозицията в Музея на архитектурата

Художникът Светлин Стефанов с макета на Йончевата къща в Трявна,
дело на уста Драгошин Марангозов.
Градежът й започнал през 1860 г. Макетът е част от
експозицията в Музея на архитектурата