Спомени от детството и от една ученическа ваканция в Трявна, но от……. 1894 година

Босите крака, кърпените дрехи и обуща бяха всеобщо достояние… Чакахме с нетърпение празниците: събора на Архангеловден, за да получим дребна играчка; Нова година, за да сурвакаме срещу толкова редките тогава петачета и рупчета (стара монета от 5 стотинки); Заговезни, за да се завърти около устата ни твърдата като камък орехова халва; Великден – за червените яйца и колачетата; Гергьовден – за шумните нощни походи в гората, където беряхме букови клонки, за да закичим дворните порти. Чакахме най-сетне ваканцията, за да се юрнем по реки, баири и гори, далеч от грижите на нашите близки..

… Играехме на чилик пред къщата на Ангел Кънчев, когато покрай нас леко издрънчаха две колелета, възседнати от човек. Хукнахме след него. Той спря на мегдана и покрай него се струпа множество свят. Пробих си път между краката на хората и застанах изумен пред човека, който подпрян на двете колелета, оживено разговаряше. Това беше първият, пристигнал в града велосипедист. Велосипедът му се състоеше от едно огромно желязно колело, съединено чрез извито желязо с малко колелце. Педалът движеше предното голямо колело, над което, прикрепено на извито желязо, стърчеше малко седло. Колелата бяха железни, без гуми и хората се чудеха как човек може да се крепи върху тях.

… От забранените забавления най-голямо удоволствие ни доставяше ловенето на риба в пълноводната някога Тревненска река. Боят, който беше неотменна отплата за измокрените ни и скъсани дрешки, никога не успяваше да ни отклони от това удоволствие. Ние си го доставяхме със следните средства – кош, леса, чук, преграждане или отровна билка. Кошът, с неговата вътрешна фуниеобразна плетка, която пречеше на влязлата риба да избяга, се поставяше на бързей и то вечер на скришно място. Риба се хващаше, но се намираше само ако някой, открил коша, не го е изпразнил. Лесата, плетка от пръчки, отрупана от клони с листа, се прикрепяше към по-широка водна струя. Рибите оставаха в лесата, залутани между клоните и листата. С чук ловяхме, като удряхме камъните , под които предполагахме, че има спотаена риба. Зашеметената от удара риба лесно се хващаше при повдигане на камъка. Най-голямо удоволствие извличахме обаче от двете забранени срeдства за риболов – със заприщване и с отровни билки. Рядък възторг изпитвахме да отклоним реката от течението ѝ в някой полупресъхнал ръкав и да гледаме как рибките безпомощно перпелят. Ловенето с отровно биле в дълбоките вирове се съпровождаше с къпане, при което се надпреварвахме да ловим изплувалата на повърхността зашеметена риба. Когато се къпехме без позволение в близкия вир, тъкмо когато най-много се забавлявахме, от невиделица ще се появи родителят на някой от нас и ще му отнесе дрешките. Щеш не щеш, срам не срам, гол се връщаш в къщи. Там стръкът с коприва ще нашари голото ти телце и в замяна на краткотрайното банско блаженство ще ти донесе болка и горчивина. Скитахме не само по реките, но и по горите и поляните за гъби, ягоди, лешници, дренки, диви круши и диви череши.

Ние бяхме не само своеобразни спортисти, но и бойци. Момчетата от двете големи махали – Горната и Долната, образувахме два враждебни лагера… Маневрите се разиграваха по околните баири. Оръжието беше прашка за хвърляне на камъни. Нямаше победители и победени, но имаше разкървавени глави и контузени тела. В къщи пострадалите се налагаха с нравоучения, придружени с обичайния бой с пръчка…

Покрай буйните игри по реката и баирите, в училище играехме на „прескочи кобила“, а на улицата на „дама“, „чилик“, „орехи“ и „гвоздей“. Първата игра е известна. В „чилик“ участват двама състезатели с една дълга пръчка и с един десесантиметров откъс от по-дебела пръчка, заострен в двата края. Откъсът се поставя над тясно изкопана в земята дупка и се изхвърля с пръчката на възможно по-далечно разстояние, което, измерено с пръчката, определя победитела в състезанието. В „орехи“ шепа орехи се хвърляха от разстояние в малка полусферична дупка.  Ако попадналите орехи са тек, взема ги играчът при дупката, ако са чифт, той дава на хвъргача на орехи колкото ореха са попаднали в дупката. При „гвоздей“ върху забит в земята гвоздей играчът слага пара – 2 ½ или 5 стотинки. Останалите играчи мереха от голямо разстояние парата с орехи. Който я свали, взема парата, а орехите, неулучили парата, прибираше притежателят ѝ.

 

По написаното от Димо Казасов, подготви Даниела Дабкова

Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна

* Снимката е илюстративна