Уста Павли Колев – Стария

Днес ще Ви разкажа спомените на покойната вече учителка г-жа Кина Резачева за дядо й – Уста Павли Колев от тревненското село Бижевци (сега Бижовци). Преди време открих публикацията в един стар краеведчески сборник от 1981 г., който се съхранява в музея. Още тогава открих някои разминавания във фактите, затова и премахнах спорните абзаци, предмет на по-детайлни изследвания от специалистите. Но историята на дядо Павли и неговите предшественици е твърде интересна, пък и носи духа на онова отдавна отминало време, затова реших да Ви я разкажа. И макар, че е доста дълга, си заслужава да бъде четена и препредавана…

 

Уста Павли Колев – Стария

 

Зимна вечер. Навън пищи фъртуна. Дядо Павли, наламбатил огъня, рови с дилаф жарта, а отблясъците играят по менците, по кепчето, по ганосаните /калайдисани/ сахани. Сенките ни трептят, ту се надуват, ту се смаляват. И интересна, и малко страшна в полумрака е играта им. Баба Къна влиза, излиза: шета, донася дърва за камината, оставя в къта тагарче, пълно с ябълки, скърца нещо в хамбаря и изведнъж шепа бакла пада в дядовия скут. Той разбира. Това неведнъж е ставало. Аз се намествам набързо на лявото му коляно и очите ми зорко следят дилафа. Дядо хвърля две-три зърна бакла в жарта: те пращят, пушат, той ги изважда, поотрива ги от пепелта, бели им ризките и подава ту на мене, ту на Сийка. Малката ми братовчедка ме натиска, ха да падна от дядовото коляно, но той я сгълчава:

-      Ха, а, а! Стой си на тумбето, какво се натискаш? Тази вечер Кинка ни е гостенка, утре пак ти ще седнеш у мен.

Гледам победоносно. Мама си отиде на Околиите, като остави нещо, обвито в бохчичка на баба, а аз ще преспя тука, у дядови на Бижевци. Каква радост! Лапам топлата бакла и викам с пълна уста: „Дядо, кажи за турчина!“. Никакъв отговор. Дядо си пече баклата, ние лапаме, но аз не кандисвам: „Дядо, кажи за турчина и за дядо Гочо“.

„Хъ-ъ-ъ, тъй може, щом е за дяда Ви Гоча може: Слушайте сега ще Ви кажа за моя дядо, пък Вий ще го разправяте на Вашите внучета да помнят, да знаят що се е патило. Било през март, ниже си дядо приказката, - а ние целите сме в слух. Забравяме пуканата бакла. Нещо по-сладко ни грабва вниманието. – Слънцето топличко напичало Батошевските поляни, а буца лед тежала на сърцето на моя дядо Гочо. Не буца, зъмя усойница го душала. На никого нищо не продумвал, само гълтал кахърите си и издълбоко въздъхвал. Страшно било тогаз по турско, не се приказвало по много. Воловци /волове/ имал дядо Ви Гочо - два като ангели, бели, хрисими, едри, хубава стока, хващали око. Но и хубаво им шътал дядо. Те били сермията /капитала/ му. С тях прехранвал челядта си. Но от година време чер облак надвиснал над дома му. Някой си Юсуф ага, човек на бея, все му подмятал, че тез хайванчета не са за него, за гяурина. Те по на друг челяк мязат. И започнал да му праща хабер по два пъти ангария /принудителна безплатна работа по време на турското робство/ да отработва. Селото било разделено на две, всеки си знаел реда. Горната махала орели напролет, долната – наесен. А дядо Гочо до два пъти – и пролет, и есен, зер хубави волове има…

Та нея сутрин де, довтасал сестренникът му и казал: „Вуйчо, вика – Юсуф ага е побеснял. Разправя на кладенеца, че три дни ти остават живот. По пладне щял да ти прати хабер, че заминава да гонят чобани /овчари/, дето не са си дали юруша, а тирнали стадата по баирите. След три дни се връща. Не намери ли воловете ти в обора си, нямало място и за главата ти на раменете. Мама плаче, вика да бягаме някъде…

-      Да бягаме, къде да бягаме? Вуйна ти е болна, ще я карам днеска към Ловеч на хикамина /доктор/, пък добър е Господ после. Де да бягам по чужди край…“.

Едно говорел дядо Гочо, а друго си мислел. Душа свидна, Боже, млад бил тогаз, не му се мряло, та и на свои не се доверил. Влязъл вътре в дома си, пошушнал набързо на стопанката си, метнали децата в колата, легнала и жена му до тях, хвърлил две-три черги да ги завие и право на запад към Ловеч. Скрил под чергите само един медник, брадвата и веригата от огнището. Втъкнал теслата в пояс, че златни ръце имал, всичко му лепнело. Къде ти без тесла! Всичко друго в скромния български дом било по мястото си. По нищо не трябвало да личи, че домът е напуснат. Карал до нейде изплашеният баща воловците си на запад, па изведнъж кривнал на изток. И бързат, колкото могат, бързат да замръкнат по-далеч от Батошево да не се узнае бягството им. Към икиндия /надвечер/ по пътя ги застигнало кучето им Караман, изплезило език, влачи синджир. Хвърляло се, лаяло от радост, ближело ги по ръцете.

-      Чиба, чиба! – пъдил го дядо Ви Гочо: нямало с какво да го хранят. То отскачало встрани и пак се връщало след волската кола. По едно време рекъл: „Ех, Караман, Караман, ние от хора бягаме, а ти си по-добро от човек, остани с нас, ако има хляб за нас, ще има и за тебе, ако гладуваме ние, ще гладуваш и ти“. Мръкнало се. Спрели сред гората. Приспали децата в колата. Изпрегнали волчетата да отскубят някоя тревица, а бащата и майката будували по ред до сутринта. Сутрин по-тъмно тръгвали, заобикаляли села, избягвали широките пътища. Вървели повечето през гора. На седмия ден вечерта, току-що навлезли в дъбова гора и чули петел пей, кучета лаят. Нямало накъде. Назад открито място, напред непознато село. Решили там да нощуват, накрая в гората. Сутринта рано дядо Гочо намерил мухтара /селски старейшина преди Освобождението/.

-      Аман, дядо Бижо, българин съм, бежанец, тук в селото има ли турци?

-      Не, синко, чисто е.

-      Тогаз, дядо Бижо, кабул струваш ли ме да остана при Вас. С жената, с децата, с два вола съм тука. Седем дена бягаме, отдалече сме, откъде не питай!

И никой никога не го запитал, такъв бил неписаният закон по това време.

-      Остани, остани при нас, ако ний братя не те приемем, ме кой, те ли?

След малко десетина мъже с брадви и търнокопи надошли при колата. Екнала гората. Отсекли по-големите дървета, направили изкоп, насекли тръни, оградили двайсет мъжки крачки на шир и трийсет надлъж – стигало му на ябанджията за двор. Вечерта дядовата Гочова челяд спала в своя землянка: светнал огън, окачили медника, спали спокойно при българи и под своя стряха. На другата сутрин дошли жените: една носела кълчищна чергица, друга стар кожух, трета цървули, паница леща, боб, картофи, бакърче брашно и всяка по лъжица сол. Успокоила се землянката, никога децата не легнали гладни. Златни ръце имал дядо Гочо за всичко се отплащал с труд. Отделил му дядо Бижо от общата мера малко юрт /бащиния/ хванал се и в земица, а на късна есен влезли в собствен дом. Със зимник за воловете от камък, с пруст, къще и соба, изплетен бил от пръти домът, измазан с мекина и глина, покрит с плочи…“

Хубаво разказва дядо, баба и тя седнала до нас с хурка в ръка. От песента на вретеното ли, от сладката приказка на дядо ли, ние със Сийка вече дремем и пред очите ни се мяркат ту Караман, ту двата вола – ангели, ту новата къща с пруста. Кога съм заспала, незнам.

Ще допълня дядовия разказ с това, което знам от баща си, от чичо си Гочо и братовчед си Павли. След двайсетина години дядо Гочо се замогнал и дигнал нова къща сред селото. Помня я! Тя беше двукатна. Долният кат – зимници, горе – стаи за живеене. Голяма, широка, разлата с чардаци и капаци на прозорците. Рухнала, наклонена на една страна от тежестта на годините и плочите, служеше за втора плевня за многобройния добитък на моя дядо Павли. Под широките й стрехи и озъбени прозорци се подаваше сено, слама, папуреница. На нейно място днес, братовчед ми Павли си построи нов дом. Колко деца е довел дядо Гочо, тъй и не научих, те оставаха все в сянка. Като малка не попитах, а сега, когато всичко ве интересува, няма никой жив: ни дядо, ни баба, ни баща, ни чичовци, ни лелини. Но колкото и да са били, до мен са достигнали имената на Тихол и Кольо и споменът за още един син, чието име не знам. Чувала съм и за някои дъщери. Той, неизвестният, се провинил нещо пред баща си, започнал да се напива и дядо Гочо го изгонил. Не се оженил, работил по водениците, поправял камъните на караджейките /малки воденици/, така се откъснал от близки и се загубили следите му. Тихол бил ловец и джамбазин /търговец на добитък/. Умрял рано, вследствие на простуда при ловуване. Третият Кольо – баща на моя дядо Павли, зарадвал старините на баща си. Вдовицата на Тихол и децата й останали при дядо Гочо, а син му Кольо си построил нов дом срещу голямата стара къща през пътя. В този дом се ражда и умира моя дядо Павли Колев Павлов. Дядо ми имал двама братя: Ганчо, изселил се в Стара Загора и Никола – в Лясковец и една сестра Дона, оженила се в Куманите. Защо ли се рових толкова надълго в рода на дядо Павли? Защото дядо е заслужил пред род и Родина. Ако някои с оръжие в ръка са се борили по това време за свободен живот, то дядо с чук и длето в ръка строил черкви и училища – да е светло в душата на българина, да се пробуди от робския сън. А след Освобождението, както се кичи млада булка, тъй дядо кичил със строежите си младата държава. Дядо Павли е един от добрите строители от Тревненско преди Освобождението. И не напразно името му е записано на паметната плоча на площада, пред гарата в града ни, наред с имената на други известни майстори-строители. Роден е през 1838 г. На младини учил дюлгерлък /строителство и зидарство/ при баща си Кольо Гочев, при Уста Кольо Кряката и най-дълго при Уста Генчо Кънев от с. Генчовци. Тридесет и три годишен, през 1871 г., е вече признат за Уста. Самостоятелен, повел надничари, виждаме го да строи църквата „Св. Троица“ в Котел. И днес вековната сграда е непокътната, пернала стрехи, стои строга, скромна, солидна, сякаш сраснала се с родната земя. След привършването на такава черква, в такова голямо и прочуто село, като Котел, криле му поникнали на дядо. Литнал духът му бодър и щастлив. Така до дълбоки старини. Помня го как чукаше, дялкаше, майстореше нещо и все си тананикаше. Весел и доволен бил дядо по време на активния си творчески живот. Но често посърнала ходела баба, защото свекър и свекърва, дребни деца, къща, имот, всичко чакало на нея. Но не посрамила майстора жена му, понесла всичко, не охкала, макар много дълги да били за нея и пролетите, и летата, и есените. Само зиме се радвала баба на стопанина си, а той все за чужди краища й говори и все зает, все унесен, все за бял камък, за бигор, за мермер й приказва. Дядо строил из Габровско, Ловешко, Севлиевско, Русенско, Врачанско, шуменско, Сливенско и Търновско. Двадесет и две на брой, за сега уточнени, но това не е всичко. Неизвестни за нас остават още много църкви и училища. Така твърдят чичовците ни, така твърди и проф. Асен Василиев.

Безписмената ръка на дядо крепко държала чука и длетото, а се бояла от калема. Той се научил да се подписва, да пише цифрите и да чете печатно, когато по-дребните му деца тръгнали на училище…

Към 1911 г. дядо се наел да строи църквата „Света Троица“ в старопрестолния град Търново (б.а. кратката справка в интернет обаче, показва че въпросната църква е строена от майстор Иван Денчев от Дряново и била осветена на 19 юли 1881 г. Той бил осветен на 19 юли 1881г. Храмът обаче силно пострадал от катастрофалното земетресение през 1913 г. И предполагам, че майсторът се е заел с повторното й строителство. Но няма как да знам подробностите, тъй като не разполагам с исторически сведения за храма. Въпреки това, публикувам спомените на г-жа Резачева, тъй като са доста интересни и рисуват детайлно картината на едно отдавна отминала епоха. В текста открих и други разминавания, затова премахнах абзаците, които бяха в противоречие с неопровержими, доказани с документи сведения и факти. Така например, по сведения на г-жа Резачева - църквата „Св. Преображение Господне” в село Белица е строена от Уста Павли Колев – Стария. Но по данни от Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство, майстор на градежа е Кольо Денев Касев от Генчовци…

Така, че доуточняването на детайлите, както и проучванията на делото на този именит тревненски майстор, оставям на специалистите).

Това било голяма чест за стария, вече 73-годишен майстор. Заел се с мерак, зер туй не е селска черква, в град е и не в кой да е, а в Търново. Добре си правел сметката дядо, никога не бил сбърквал до сега. Подписали контракт с черковното настоятелство и чуковете задялали лютия камък. Хубаво нещо искал да изпипа майсторът, за радост на окото и сърцето да бъде. Като, че ли предчувствал, че това ще да е завършек на строежите му. Работил що работил, усетил, че парите се изнизват от ръцете му. Надниците отхвръкнали, материалите поскъпнали и още месец преди предаването на готовата сграда дядо останал без грош от получените пари. Ами сега накъде? Да не довърши църквата не може. Да вземе пари в заем – не са лев, не са два. Да не плати на работниците, не е за помисляне, грехота и срамота. Награбил дисагите и право на Бижевци, при баба, да търси опора и съвет. Мислили, мислили и двамата и накрая решили: 30 декара от нивите си, които цял живот събирали, ще продадат. „Ниви се купуват, Павле – тешила го баба – име и чест не! Продавай и заминавай при усталъка си!“. Тъй и сторил дядо, стиснал парите от нивите си в ръка, решил още веднъж да опита, да разясни на църковните настоятели, че се извъртели времената, че настъпила скъпотия /готвела се Балканската война – 1912 г./, но никой не го пожалил. Контрактът си е контракт! „За толкоз сме говорили, за толкоз ще ни я предадеш. Ни грош повече!“.

Харчил парите от имота си и завършил навреме църквата, но нещо се пречупило у дядо. Още същия ден, след предаването й, се разплатил с работниците и дал клетва, че вече чук няма да вдигне, щом има толкова неразбиране у хората. „Не от усталък – рекъл дядо – от земята ще вадя хляба си вече!“. И удържал на думата си. Цели 25 години след това дядо Павли все на земята се надявал. На стари години обори правил, плевни постегнал и заедно със синовете си Кольо, Гочо и Ганчо се заловили за ралото. Затова си спомням старата Дядогочова къща, пълна със сено, слама и папуреница. По 15 глави едър добитък влизали у дядовите дворове и стадо от 50-тина овце.

До дълбоки старини дядо не се откъснал от труда. Почина през 1936 г., на 98 години. Почти столетник! Погребан е в родното си село Бижовци. Обичах го, като мой дядо, но не съм го разбирала и ценила, както днес. Макар дълги години безкнижен, дядо пак е оставил някои документи във връзка със строежите си. Една част са запазени от учител от Техникума и някой софиянец, навярно Асен Василиев – минал по нашия край за събиране материал за книгата си „Български възрожденски майстори“. Мисля, че това е тъй нареченият архив на Уста Павли Колев в нашия музей. Дядовите книжа са били водени от чичо ми Гочо, който най-често го придружавал. Една друга част е безвъзвратно изгубена, тъй като при една акция на ОФ за събиране на стара хартия, стринка ми изсипала цялата ракла с дядовите книжа, като мислела, че щом дядо не е жив и книгите му не ще са нужни…

 

Кина Резачева

Из „Краеведчески сборник“, посветен на 1300-та годишнина на България, 1981 г.

Кина Резачева 

Паметната плоча с името на Уста Павли Колев, която се намира в близост до
паметника на възрожденските майстори-строители в Трявна 

Църквата "Св. Троица" в Котел, която според изследователите,
е градена от Уста Генчо Кънев, който е бил предприемач на обекта,
а главният майстор е Уста Павли Колев