„По-добре любовта на людете, нежели сребро и злато“

Първият пролетен ден на 1948 година. Топлата тревненска утрин разлива усмивки по лицата. Ветрецът шумоли в кокетните рокли от бял шантунг. А колко са красиви гимназистките в тях – нали е празник! Но не са строени учениците като за парад. Скупчили са се на камарки около акордеоните и пеят. Днес е техният ден, денят на тяхното училище.

Но изсвистява свирката на учителя по физическо Венко Минчев: „Всички по класните стаи! Днес ще учим!“.

Секва песента. За миг става съвсем тихо. Как така, нали всяка година този ден е празник? Люшва се недоволен ропот, но нито крачка към стаите. Стефан Брънеков грабва акордеона. Свири, заглушава молбите и заканите на учителките. Прибират му акордеона, но той взема друг. После следващ. Докато старият физкултурен салон не се изпълни с акордеони. „Защо“ кръжи наоколо.

Ето го най-после директорът. „Деца, така е решило министерството. От тази година имаме право само на един ден за празник на училището. А ние вече празнувахме през ноември“. Почти не доизказва. Грабват го на ръце гимназистите, хвърлят го нагоре. Докато е във въздуха казва „добре“, когато го пуснат отново настоява. И така доста време. Очакват или да го ядосат, или да го омилостивят. Но Ангел Анчев /1903 -1961 г./ никога не изпуска нервите си. „Едва ли ще ви е приятно, да кажат някъде – тревненските ученици са неразумни и несериозни хора и не заслужават уважение“. Как да не те досрамее, когато човекът пред теб не крещи и заповядва. Мирясали. И учили през първия пролетен ден на 1948 година.

Било е отдавна. Има една снимка на този човек. Спокойно и мило гледат очите му. Сериозност и благородство излъчва лицето му. Но все не можех да си представя как върви между чиновете, как посочва кой да отговори, как преподава и ръководи училището. Почти бях се отказала, докато учителката Къна Дамянова не ми разказа тази случка. Защо точно тя ми го разкри, не знам. Но в едно съм сигурна: учениците не обичат да ги подкарват като стадо със свирката. Те искат да ги смятат за големи и достойни да носят отговорност, да разговарят и се отнасят с тях като с възрастни. Знаел го е и Ангел Анчев. Уважавал е децата. Всеки поотделно, като човек.

Как го е постигнал и трудно ли му е било, това само в себе си го е пазел. „Нито се хвалеше, нито се жалеше – спомня си синът му д-р Иван Анчев от Габрово. – Може с майка да е споделял, но нас никога не ни занимаваше с проблемите си. Уважаваше и пазеше спокойствието на другите“.

Родил се в село Русаля, Великотърновско през 1903 г. Завършва търновската мъжка гимназия. Оженва се, но това не е сигнал да потъне зад стените на семейната крепост. Докато учи философия и педагогика в Софийския университет, жена му работи и гледа двамата им синове. За него учението не е самоцел или път към кариера. То е неговата изначална същност, в прекрасно съжителство с природен интелект и вродена толерантност. Връща се в къщи, да отмени съпругата си, да може и тя да се откъсне от прането и готвенето, да осъществи девическите си мечти – учи в софийското училище за акушерки. Тяхното, може би никога неизказано обещание винаги да си помагат, като неписан, но скрепен с обич семеен закон, остава докрай. След години, когато в дома над някогашния магазин „Плевен“ в Габрово звънва посред нощ един от първите телефони в града, чевръстата жена тръгва нанякъде, а Ангел остава да донаготви, да простре прането, да нагледа децата. Защото там някъде, в ръцете на неговата жена проплаква нов живот.

И книги, много книги има в този дом. Още в Русаля той ги е купувал и подреждал с присъщата му, почти невероятна педантичност и любов. До късно е светила лампата над страниците на Геомилевото списание, над „Нов живот“ и „Нова светлина“. Препрочитани са много пъти Толстой, Достоевски, Тургенев, Кирил Христов. И едно искрено преклонение пред българската литература, оставило в наследство на децата богата библиотека. Съприкосновението с голямата литература, щастието да бъде ученик на Димитър Михалчев, проф. Михаил Арнаудов и проф. Казанджиев, любовта към децата и хората, са съградили един прекрасен учител и педагог. „Всичко хубаво, което може да се напише за един човек, напишете го за Анчев! – каза ми д-р Донка Ненова. – Неговият талант роди хора“.

През 1932 г. е назначен за околийски училищен инспектор в Габрово. Само той и един секретар, без щаб от сътрудници, се грижат за училищата в Габровска и Дряновска околия. Честен, интелигентен и коректен, той е единственият инспектор в бившата Плевенска област, който остава на работа и след Девети септември. Обикалял училищата във всяко село. Да види, да послуша как колегите му учат и възпитават децата. Купил си и фотоапарат, да снима училищата, да ги остави като документ в историята. И през зимата, обувал голфа и туристическите обувки и поемал.

„Имахме урок по български – разказва Къна Дамянова. - Другарката Пинтева предаваше за буквата „ъ“, старата, която вече не се учи и използва. Попита ме как се пише „зъби“. Като всяко първолаче и аз се разтреперах, а имаше и инспектор. Отговорих си, но другарката никога не ни хвалеше. Обърнах се към инспектора. Колко мил и топъл бе погледът му! Разбрах, че отговорът ми е верен. Бях му благодарна. И по-късно, когато той вече беше директор на гимназията и мой учител по логика и психология, много пъти съм имала повод да се възхищавам от него“.

Решили момичетата да отрежат дългите стегнати плитки, заради модата. Но на една от тях бухнали къдри. Изгонила я учителката да измие навитото от машата. Зима било, студено. Мокрите кичури поледенявали. Стои и плаче пред вратата, не смее да влезе. Обидно й е, нали не се е навивала. И отново Анчев, спокоен и добър. „Влез, помоли другарката и от свое, и от мое име. Обясни й, тя ще те разбере“. Така и станало. Само дето от топлината на печката къдрите станали още повече.

Преди Девети писали анонимни доноси против него, че събирал около себе си комунисти. След Девети отново започват да пишат. Този път, че хората край него са фашистки елементи. А той просто е събирал кадърните и умните. Били са съмишленици в хуманното учителско дело. Наказали го и го изпратили в Трявна. Но за него, където и да е, работата с децата не може да бъде наказание.

Помни учителката Мара Минева кабинета, в който директорът на прогимназията Борис Попалександров и първият директор на гимназията Ангел Анчев са работили заедно. Времето, когато е утвърждавала името си тревненската гимназия. „Да работиш с него беше истинско щастие. Създаде колектив от предани на професията си хора. Той ни даваше пример, но без заповеди и убеждения. Увличаше ни с примера си, караше ни да се замисляме, че учениците не са просто възпитаници, а хора. Индивидуалности и личности със свой характер и интереси. Създаваше обстановка за творческа работа. Човек с изключително висока култура, знания и интелект, той култивираше у децата качества, той ги създаваше и градеше. Професионализъм, за който днес говорим“.

„Нашата образователна система е една от най-прогресивните в света“ – е казвал неведнъж Анчев. С уважение е споменавал името на Тодор Самодумов, нейният създател. И също като него, независимо от друго, е помагал на надарените, призвани да бъдат учители и новатори. Да бъдат творци.

Обичал е всичките си деца, съобразявал се е с темперамента и странностите им. И като че ли малко с пристрастие, но е вземал под крилото си беладжиите, немирниците. Вярвал е, че в тях, а не в преклонените главици, е жилчицата на промените и на новото.

Дали е имало министерска заповед, дали Ангел Анчев сам е утвърдил такава практика в гимназията, но никога имената на провинилите се, не са звучали по училищната радиоредба. Не ги е строявал пред всички, не е чел нравоучения. Разбирал е, че не бива да прави „героите“ по герои. Не е нашамарил всички, за да разбере кой е поправил оценките в бележника на учителката. Провел разследване. Как е разпознал виновника, никой не се е досетил, но успял. В дългите, спокойни разговори с директора сигурно виновникът сам се е разкаял.

В часовете по психология и логика винаги е било тихо и интересно. Не защото учителят е демонстрирал големите си знания, а защото е намирал верния път, отключвал е вратичката на всяко сърце. С примери от живота и литературата, без да остава и минута след часа, всичко е било казано и ясно. А това сигурно е палило искрици за по-нататък, за живота и бъдещето на всеки. И е така, защото много от учениците на Ангел Анчев са станали хора, уважавани и авторитетни. И може негова да е заслугата за това.

Колко от тях е стоплил с вниманието си, на колко е помогнал да се изправят, на колко е оправял завивката в общежитието в Габрово за деца на пострадали от съпротивата и Отечествената война, или в създадените с негова помощ колонии за бедни деца? Това те помнят. И са запазили в сърцето си обичта към него и топлината от неговата ласка. Неговото наследство.

Много, много е чакал пенсионирането си. За да дочете недочетеното, да открие още много неща. Но болестта не го пощадила, изпреварила го. „Директорът, за когото може да мечтае всяко училище“. Искал е и децата му да тръгнат по неговия път. Но не настоявал, не се налагал. А те са лекари. Също толкова човешка и истинска професия, но само ако я обичаш.

Прочетох на една църковна плоча надпис: „По-добре обичта на людете, нежели сребро и злато“. С човешка обич са пълни спомените за Ангел Анчев, с човешка обич е бил пълен и неговият живот.

 

Галина Стоянова

Из книжката „Почитание към учители и истини“, посветена на 150-та годишнина на училище „П. Р. Славейков“, Трявна, 1989 г.