Кратки сведения за няколко селца от Фъревския край

Селата Павлевци, Миховци, Крътовци, Никачковци и Велково се намират на 3-4 км. от с. Фъревци и на около километър едно от друго. Къртовци, като административна единица, се води заедно със с. Миховци, като едно населено място, под наименованието с. Миховци. Тези селца са разположени в дълбока падина, оградени от хълмове и възвишения, от които извират няколко планински потока, които служат за граница между отделните селища.  Потоците протичат в южна посока, събират се в района на с. Мечовци и се вливат в р. Белица.

Според преданията на „Рашова поляна“ турците заклали и заровили една мома на име Раша, която била най-хубавата в този край.

Най-голямото от тези селища е Миховци, което в началото на 80-те години на миналия век, наброявало 9 къщи, Къртовци – 6 къщи /обединено с Миховци – общо 15 къщи/, Павлевци – 11 къщи, Велково – 9 и 5 жители и Никачковци – 4 и 1 жител. Към посочения период останалите селца нямали постоянни жители, само през летния период в тях се завръщали възрастни хора, които живеели при синовете и дъщерите си в градовете.

Имената си селцата дължат на първите си заселници. Почти всички те, дошли от района на с. Килифарево /с. Нацовци/. Първоначално се установили в района на с. Вонеща вода, но близостта на околните пътища, ги принудила да се преместят на северозапад по планинските склонове.

Първи при преселването били основоположниците на с. Никачковци – дядо Пенчо Големина и дядо Кънчо. Те се установили в най-южната част на планинския склон и рекли на събратята си по съдба: „Ей, тук ще се закачим“, затова започнали да им викат „закачковци“. Дълго време селището им се наричало така, но понеже в него не се заселили други хора, освен потомците на дядо Пенчо и дядо Кънчо, започнали да го наричат Никачковци /“никой не се закачи“/.

Основоположникът на Крътовци бил дядо Христо. Той се установил на север от Никачковци, по дефилето на планинския поток. Бил много работен, но и алчен човек. Купувал и присвоявал чужди земи. Имал толкова много земи, че наследниците му не им знаели границите. За да обработва тази огромна площ дядо Христо се трудил ден и нощ, а съседите му казвали: „Работи в тъмното като крът“ и започнали да му викат „дядо Христо Кръта“, а на селището – Крътовци.

Село Царето се формирало като селище от две фамилии – Царете и Пришлите. Първият заселник дядо Слави бил едър и снажен българин, с широки плещи, облечен в потури, с калпак и засукан мустак. Движел се с бавни и тежки стъпки, в високо вдигната глава, сериозен и мълчалив, той рядко разговарял със съседите си от околните селища. Поради това те често казвали за него: „Надул се като цар“ и започнали да му викат дядо Слави Царя, а селището нарекли Царето. След 9 септември 1944 г. то било преименувано на Велково, на името на К. Велков от същото селище, участвал във Втората Световна война и загинал през 1945 г. в Унгария.

Хората от втората фамилия във въпросното село, се заселили по-късно на това място. Когато дошли първите, ги нарекли „пришлите“ /придошлите/.

Основатели на селата Миховци и Павлевци са дядо Михо и дядо Павли. Те се преселили най-късно, поради което се установили в най-северните части по дефилетата на планинските потоци.

Село Миховци се е образувало от четири фамилии – Михови, Драгошинови, Острите и бабините Гунини.

Представителите на рода Острите били много конфликтни личности: сприхави, груби, капризни, за които съседите им често казвали: „Какво сте се наострили“ и започнали да ги наричат Острите.

Село Павлевци било формирано от следните родове: Султани, Чобани, Сбирнаци и Дармони.

Дядо Иван Султана се преселва от с. Стражата. За него Рачо Михайлов разказва: „На един сбор във Фъревци, наред с другите народни веселия, имало организиран и пехливанлък /борба/. Излязъл наш Иван да се бори. Тръшнал един, тръшнал втори и трети не се наемал да излезе насреща му. Накрая излязъл един турчин от временно-пребиваващите на тържеството, дошли да събират беглика. Наш Иван тръшнал и турчина, и то така, че той повече не станал. Изплашил се юначния българин и избягал, а турците подире му. Скрил се Иван в една плевня. Турците обикаляли района ден-два и като не го открили си тръгнали. През това време близките на Иван му носели тайно храна и му казвали: „Яж, Иване, наш Султане“, защото през това време Иван не работел, а наготово ядял като Султан“.

Чобаните се преселили с голямо стадо овце и, когато пристигнали на това място, старите заселници рекли: „Тези са големи чобани“ и започнали да ги наричат така.

Заслужено и справедливо получили фамилните си имена и Сбирнаците и Дармоните. Петко Сбирнака, където ходил, все по земята гледал и все нещо събирал, а дядо Иван си направил сам „дармон“ /веялка/, за да си вее житото от плявата и станал за съседите си „дядо Иван Дармона“. Той дори си построил сам и воденичка – караджейка, която вместо с вода да върти на ръка /планинските потоци в района пресъхвали през лятото/. По този начин задоволявал не само собствените си нужди, но и тези на съселяните си.

„Ех, да знаеш какви жита се люлееха тук“ – си спомни Димитър Митев от Велково, а Димо Пенчев от Павлевци добави: „Само от нашето село сме давали по 2-3 тона зърно държавни доставки и за нас имаше достатъчно, а сега – нито жито, нито хора има“…

 

Ирина Каменкина

Из „Краеведски сборник“ на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна, 1989 г.