Гошо Резбаря беше душата на чаршията

Изпод талантливите ръце на резбаря се раждат много прекрасни творби – копия на иконастаси на старите тревненски майстори, част от които са притежание на видни политици и държавници, тавани и обзавеждания за резиденции и ритуални зали в страната, в съавторство с колеги от ателието, както и бутикови мебели, декоративни кутии, албуми и табели за някои от знаковите музейни обекти в Трявна – Музей на азиатското и африканско изкуство, галерия «Казаков» и др. Георги Райков е в екипа, изработил вратата на Ритуалната зала и обзавеждането на кметския кабинет в Община Трявна. Но най-големия му шедьовър е копие на част от владишкия трон в църквата «Св. Успение Богородично» в с. Енчовци. Оригиналът е дело на поп Кою Витанов, а Гошо несъмнено е постигнал съвършенството в ажурната резба на стария майстор…

„Дървото е топъл, мек, жив материал и само ти подсказва как да работиш с него. Иска тънък усет и лека ръка, за да измайсториш най-доброто”. С тези думи най-често започваха разговорите ни, когато изразявах възхищението си от чудесата, сътворени от резбарските длета. „Погледни този иконостас - казваше той. - Виж какво въображение са имали старите майстори. Правили са ги без проекти, без да чертаят някъде. Виж как листенцата не си приличат едно с друго, виж какви интересни гарги (б.а. всички птици с обич наричаше „гарги”). Ето, на това му казвам аз майсторлък!”. Можехме с часове да си говорим на всякакви теми, сигурно защото и двамата четяхме едновременно по няколко книги и често те ни затрупваха и възглавниците. За всички ни той беше просто „Гошо Резбаря”. Спомням си, че често разказваше един интересен случай - някакъв стар познат му праща писмо, адресирано по следния начин: „Трявна, Гошо Резбаря”. И той го получил. Смеехме се, че тук и да иска, няма как да се скрие, защото всеки може да те упъти къде да го намериш и къде са му видели колата.

За него резбоването не беше просто обикновена работа, с която си вадиш хляба, то беше начин на живот. И нямаше как да е иначе. Въпреки здравословните си проблеми, той беше творец и като всички творци не вместваше в рамки нито майсторлъка си, нито живота си. Имаше едно тънко разбиране за случващото се около него, както и невероятното здравомислие да приема хората такива, каквито са, без да проявява и най-малките предразсъдъци. В ателието му винаги беше претъпкано с хора, така че няма къде и копче да хвърлиш. Много редки са били моментите, когато съм го намирала гневен или тъжен.

През годините Гошо се радваше и на изключителната подкрепа на съпругата си Даниела Райкова, която с обич наричаше "Нелка"...

Като всеки човек от по-друга мая, беше непреклонен към безумията на властниците и не се страхуваше открито да заявява това, дори и в „онова време”. Покрай него винаги струеше една атмосфера на ведрост, шегобийство и дълбока, чисто човешка мъдрост. Върволицата от приятели и познати запълваше ежедневието му, въпреки, че често беше отрупан с работа от ”днес за утре”. Резбата и присъствието на всякаква шарения от хора, дори и в празнични дни определяха битието му: ”Ако не мога да резбовам, няма защо да живея!”. А откакто се помня, той винаги е резбовал. Просто ни свързва една кръв – първи братовчеди сме и целият ми живот малко или много е свързан с неговото присъствие. Дългогодишните ни отношения са ми носили удоволствие от късмета да го познавам. От страстта към кактусите, фотографията, автомобилите, котките, та до манията му към музиката. Кактусите ги въдеше от години. В ателието му имаше една саксия с червено мушкато и няколко с „тръни”. Същото бе и в дома му. Със смях ми е споделял, че негови приятели често са ставали жертва на бодлите им. На въпроса ми - защо са му, ми отговаряше къде на шега, къде на сериозно, че „цветовете им си струват премеждията” и през смях добавяше, че „който му е отишъл на гости, да си гледал в краката”. Фотографията беше едно от хобитата му. И не така, заради желанието да покаже себе си, а просто защото било „интересно да запечаташ момента”. Своего рода консервиране на мига, което му носеше искрена радост. Когато човек влезеше в двора му, го посрещаха сюрия котки, котенца и котараци. Подаряваше животинче само на хора, за които беше сигурен, че ще го гледат добре. Обичаше компанията им и особено се забавляваше с подвизите на котешкото си домочадие. А когато ставаше дума за музика…. Може би най-точното определение за любовта му към нея беше - неизлечима болест. Върл рокаджия, поклонник на групите от 70-те и 80-те, не можеше да стои някъде, ако не му „бръмчи нещо” на главата. В дома си бе събрал всякакви касетофони, радия и дори архаичен магнетофон. И всеки път, когато го видех, имах чувството, че времето прелита около нас, като онези резбованите „гарги”. Препускахме от тема в тема, влизаха и излизаха покрай нас в ателието „образи” и „козяци” всякакви. Шегуваше се, че кинаджиите го обичали, ама и той ги „обичал”. И нали ателието му беше на чаршията, току го навестяваха от телевизията. Националната. Пък тя по онова време беше само една и ставаше цяло събитие… Само Гошо дето не се трогваше и казваше: ”Голяма работа! Идват само да ми губят времето!”. А когато влезеше някой непознат с брада, като се чудеха как се е погодил с него отговаряше: ”Ами той с брада и аз с брада, та как да не се разберем.”. Пристъпех ли прага на ателието с въпроса: „Как си брат’чет?”, той винаги отговаряше: „Смятам я.”. „Каква пак я смяташ?” - питах го аз. А отговорът му винаги беше: ”Ами как да не работя, пък да изкарам много пари”. Истината е, че много работи, а много пари не изкара. Останаха да ни напомнят за него работите му и оня великолепен фриз от Владишкия трон в Енчовската църква. И с право демонстрираше майсторлъка си, сочейки го: ”Ей го на, виждаш ли го? - казваше той. - Аз съм се доказал, който успее да направи това, тогава да говори!”...

А за голямото сърце на балканджията Гошо, най-добре могат да кажат хората, които научи на тънкостите в резбата... С мъка и носталгия си спомням за онези времена, когато душата на чаршията беше в резбарското ателие, където почти всеки минувач се отбиваше на майтапчийска раздумка. А образът на Гошо, който пуши неизменната си цигара под лозницата, подпрян на прозореца пред ателието още навестява спомените на всички, които го познаваха и обичаха. Тези спомени ще останат в сърцата им като длето, дълбаещо оная хубост, която Гошо Резбаря боготвореше.

Калинка Пашова

***

Георги Райков е роден на 12 март 1952 г. в тревненското село Фъревци. Отива си от този свят, преди 14 години, навръх Димитровден – 26 октомври.

Резбарят Георги Райков

Талантливите ръце на резбаря...

Един от най-добрите приятели на Гошо бе художникът Цветан Колев

На снимката отляво-надясно: Георги Райков, Цанко Минчев, Антон Николов,
Цаньо Дончев, Цанко Маринов (на преден план) в дърводелската работилница
към Музея. Гошо е в екипа, изработил копие на трапезния шкаф (на заден план),
чийто оригинал се намира в Ракова къща

Копие на една от страниците на Владишкия трон в
църквата "Св. Успение Богородично" в с. Енчовци,
дело на Георги Райков

Резбованата табела на галерия "Казаков"
в Трявна, изработена от Георги Райков
по проект на неговия голям приятел –
художникът Цветан Колев