Спомен за един вековен човек

Лесно намирам дома на дядо Колю Русинов в „ромската махала” в Трявна. Кацнала на доста стръмния склон в квартала, голямата неизмазана къща с масивни подпорни стени и поддържана градинка се забелязва отдалеч. Дъщеря му Мария и правнучката Мирослава вече ме чакат на двора и, извинявайки се, че не е кой знае колко подредено, ме канят вътре, където в една от стаите на първия етаж живее столетникът дядо Колю. Още като прекрачих прага на жилището му се озовах в един друг свят, където времето сякаш беше спряло. В един от двата метални кревата кротичко спеше старецът, а над него мълчаливо бдяха ковьорчето, вероятно везано от покойната му съпруга, две картини и снимка на стената, запечатала скъп спомен от младостта му с колеги пчелари. Неудобно ми беше да прекъсвам съня му, но се оказа, че старецът доста често си подрямвал и с непривична за годините си пъргавина стана от леглото и седна край масата да си поговорим. Отказах се да го мъча с интервюта на втория въпрос, тъй като, както ме предупредиха близките му „доста тежко чувал”. Пък и старческата умора беше изписана на лицето му. Едвам дочувах думите, които с мъка се отронваха от устата му. Видно беше, че за дядо Колю годините вече са бреме, особено след скорошната загуба на съпругата му Иванка, с която ги свързват 70 години семеен живот. Направих няколко снимки, пожелах му да е в добро здраве за 100-годишния юбилей, тъй като срещата ни се състоя близо седмица преди значимата годишнина и излязох на двора с дъщеря му и правнучката да си поговорим.

„В добро здраве е, но старостта много му тежи – сподели Мария. - Като чуе, че е починал някой млад човек, все вика: „Ей, защо не съм аз, а то, младото, замина. Ама се радва за юбилея”. Оказва се обаче, че най-голямата радост и утеха за дядо Колю днес, е семейството и особено децата – 4 внуци, 9 правнуци и 2 праправнуци.

„Дъщеря ми Катя е кръстена на баща ми и много милее за него – разказва Мария. - Той е спокоен човек, въпреки че не е живял лек живот. Работил е много. Но никога не е боледувал и не е пил хапчета. А пък ние не можем без лекарства. Неговите родители и те са дълголетници, може и ген да е. Баща му почина на 99 г., майка му на 97, а сестра му на 93. Но старостта го съсипва. Тежко чува. Заслабна. А откакто падна наскоро, трудно се придвижва. Иначе често излизаше да поседи на въздух на пейката в двора. Обича да си пийва вино с лимонада, по малко ракийка, хапва луканка, а сутрин задължително пие липов чай. Много харесва и сладко – вафлички, домашен крем... Някога, докато имахме пчелни кошери, с майка ми всяка сутрин на гладно изяждаха по лъжица мед, но откакто спря да се занимава с пчелите, не го яде”. 

За моя изненада и вероятно - за негова радост, дядо Колю тъне в пълно неведение за случващото се отвъд четирите стени на стаята му. Откакто починала жена му Иванка спрял да гледа и телевизия, не слуша и радио. Наскоро изпаднал в недоумение от цената на захарта, която в неговите спомени все още струвала „жълти стотинки”.

Дядо Колю е родом от някогашното село Стойчевци, днес Томчевци, уточнява дъщеря му Мария. След като завършил училището в Черновръх започнал работа като калфа при майстори-строители и постепенно изучил тънкостите на занаята. Дълги години се занимавал със строителство, работил на различни обекти в България. Докато строил училището в разградското село Малък Поровец, се запознал с бъдещата си съпруга Иванка. Оженили се и след време им се родили две деца – дъщеря и син. Дядо Колю запретнал ръкави и построил голяма къща, започнал да се занимава и с пчеларство, имали доста кошери. „Дълги години живяхме на село – споделя Мария. - Когато завърших училище обаче, нямаше къде да работя. Обадих се на сестрата на татко, която живееше в Трявна и дойдох тук да си диря късмета. Започнах работа в бившия завод „Ангел Кънчев”. Годината беше 1966 г. По-късно пристигна и брат ми. След като разбра, че няма да се върнем в Малък Поровец, татко купи имот в Трявна и започна да строи нова къща. Виждате на какъв баир се намираме, колко подпорни стени е изградил, всичко сам е правил. Работи 11 години като строител в „Ангел Кънчев”, а майка ми беше в стола на завода. След това се посвети изцяло на пчеларството, докато не го налегна старостта. Продаваше мед и с това си изкарваше хляба. Докарахме кошерите от Малък Поровец на Стойчевци, а след като взе да закъсва, бяхме ги наредили тук в двора и горе на градината. Заради малкия стаж остана с ниска пенсия - 116 лв., към нея получава и вдовишка добавка, откакто почина майка, но се справяме, грижим се за него, радваме се, че доживя тези години”.

Питам Мария за някоя интересна семейна история, въпреки че много ми се искаше да я чуя от устата на дядо Колю. Но, тъй като „трудно чува”, решавам да не го безпокоя отново и се задоволявам с разказа на дъщеря му. Оказва се, че историята, която Мария ми разказа, е свързана с любимото му занимание – пчеларството.

„Аз така съм го запомнила от малка, като пчелар – сподели тя. - С брат ми често му помагахме за пчелите. Спомням си един ден при медобера майка ми беше в болницата, а аз бях с баща ми да му помагам. След като свършихме с пълненето на тенекиите, той натовари каруцата и тръгна за Трявна да предава меда. Като се върна, ние със съседката, играехме пред къщи. Взе той да стоварва празните тенекии и ни извика да му помогнем да ги внесе вътре. Носим ние, а една от тенекиите ми се стори доста по-тежка от другите. Викам си: „защо пък не го е предал този мед?”. Зададе се той и право у тази тенекия и като я отвори вътре пачки, пачки... На следващата сутрин се събуждам и гледам до леглото ми оставени пари. Помня, че бяха излезли на мода онези тънките шушляци, нали ги знаете, та беше ми оставил пари да си купя. Помня и една тъжна история. Навремето имахме катър. Спомням си, че бях на училище. Идва майка и ми вика: „катъра ухапа баща ти”, а той направо му беше отхапал пръста... Беше зло животно, по-късно се отървахме от него...”.

Слушам разказа на Мария и се опитвам да си представя крехкия наниз на дните, от които е изтъкан живота на този благ старец с увиснали под тежестта на годините рамене и угасналия поглед на един вековен човек. В главата ми все още отекваше отговора на онези два въпроса, които все пак успях да му задам в началото на нашата среща. Защото и аз като всички смъртни, се опитах да науча от столетника неписаната тайна на дълголетието. Като че ли недочул съвсем добре въпроса, дядо Колю ме погледна с неразбиращ поглед и тъкмо, когато се канех да му го задам отново, този път достатъчно високо, отрони с уморен и тих глас едно достатъчно категорично „няма”. Не знам защо, но останах с усещането, че именно в тази простичка дума се заключава съкровената тайна не само на дълголетието, но и на житието човешко. Навярно затова и дядо Колю пожела на тревненци „да стигнат неговите години” с ясното съзнание, че са бреме, което не всекиму е писано да носи. Защото със сигурност не е въпрос само на ген, но и на личен житейски избор, а може би и на предначертание...

 

 

Галина Иванова

в. „Тревненска седмица“, бр. 15/4 април 2012 г.

Дядо Колю по време на интервюто през 2012 г.

Дядо Колю (в средата)
с приятели

Дядо Колю (крайният вдясно
на първия ред) с приятели на
празника на Св. Никола

Дядо Колю като войник

Дядо Колю при любимите си пчелни кошери