Любопитни сведения за родното село на Филип Тотю

Някога днешната махала Гърците край Вонеща вода била самостоятелно село. Тя се намира източно от района на кметство Фъревци. Основоположник на селището бил някой си Буро Гъбенчанина от севлиевското село Гъбене. Когато еничарите стигнали до селото, Буро сформирал малка чета и неколкократно отблъсквал нашествениците, не допуснал да ограбят селото. След време някои от четниците се отказали да участват в битките с еничарите и четата се разпада. Буро останал сам и предпочел да напусне селото. Облечен в обикновени дрехи, с цървули и запретнати до лакът ръкави, едър и снажен българин, с широки, яки плещи, въоръжен с чифт пищови, един ден той напуснал родното си село и заминал нанякъде си.

След десетдневно скитане из гъстите и непроходими гори той пристигнал в живописна долина, наречена „Осинарска“. Огледал се надлъж и шир, обърнал се към изгряващото в този момент слънце, прекръстил се и казал: „Тук ще бъде!“. Мястото било затулно и далеч от друмищата на кърджалиите и еничарите. Имало много извори и чучури, река… Наоколо растели орехи, сливи, круши, ягоди, малини, различни билки, имало и камъни за строеж на дом, гора… След няколко дни Буро довел и тримата си сина: Ангел, Буро и Станчо. За кратко време сред девствената гора израснала нова селска къща, а около нея – кошари за овцете и обори за говедата.

След известно време до Буровата къща се появила и втора – на гръка Кириос Томадис от с. Арбанаси, Великотърновско. Двете семейства започнали мирен, съвместен живот. Само, че жената на гърка не харесвала Бурови и не искала да говори на български. Този език за нея бил „варварски“, а да говори на него било падение и простотия. Не могла да се примири със съдбата си, но на външен вид показвала, че е доволна. Двете къщи, една срещу друга, всъщност били два враждебни лагера. В Буровата царяла светлина, откровеност, искреност, а в другата къща – мрак, лицемерие и завист. При освещаването на дома си гъркът поканил планинци от района. Щом видели гръцки поп, чули гръцко четмо и реч, хората започнали да казват: „гърците“, „в гръцката махала“ и така останало названието на селището – Гърците.

Семейството на Буро било нападнато от турци и в борбата той бил ранен в главата и умирял от раната си. Синовете му Ангел и Буро убили турците, но били издадени от комшията си грък на турската власт. За да се спасят, синовете на дядо Буро и съпругата му се скрили в една пещера, като пуснали слух, че заминават на поклонение на Рилския манастир.

После Ангел и Буро убили гърка и семейството му, и запалили двете къщи. Баба Буровица и Станчо се върнали в с. Гъбене, а Ангел и Буро станали хайдути. В един бой с турците Буро бил тежко ранен. Известно време се лекувал от раните си в с. Дрента, но почувствал края си, по негово настояване, бил оставен в най-гъстите гори. Простил се с брат си Ангел, който заминал с четата си в планината. Дълго време Ангел войвода върлувал из района и името му се прочуло. По-късно минал Балкана на юг и продължил хайдушкия живот. Тежко ранен бил заловен жив в горите край Одрин и бил обесен от турците.

Когато кърджалийските и еничарските нападения позатихнали, Станчо Буров се върнал на мястото, където някога се издигал бащиния му дом и върху пепелищата вдигнал нова къща, в която заживял. Около нея се заселили още няколко семейства. Така, за втори път била основана днешната махала, която запазила същото име „Гърците“.

Станчо Буров имал трима сина: Продан, който бил и най-големия, Тодор и Колю. Тодор Станчев учил кожухарство в Търново. После се върнал в родното си село и се оженил за Иванка Вълчева, която била братова дъщеря на прочутия търновски търговец Велчо Атанасов Джамджията – главен организатор на Велчовата завера. На 10 април 1830 г. в семейството на Тодор и Иванка, се родил Тодор Тодоров Станчев - легендарният войвода Филип Тотю. Той имал двама братя и две сестри – Кольо, Вълчо, Рада и Аглика.

 

Ирина Каменкина

 

Из „Краеведчески сборник“ /Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна/, 1989 г.

* Филип Тотю сформира малка чета през 1854 г., с която извършва наказателни операции срещу османските власти. През 1866 – 1867 г., оглавявани от него чети преминават р. Дунав и водят тежки сражения с турски военни части. Участва с голям отряд от български доброволци в Сръбско-турската война от 1876 г. По време на Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г. оказва помощ на руското военно командване и взема участие в боевете при гр. Свищов. Той умира на 22 март 1907 г. в Две могили.

**В друга своя публикация, за историята на с. Радневци, публикувана в същия Краеведчески сборник, г-жа И. Каменкина разказва интересна история, свързана с житейската биография на юначния български хайдутин. Тя е по предание, достигнало до наши дни, благодарение на баба Иванка – внучка, по майчина линия, на дядо Туню. По нейните сведения, първата жена на Филип Тотю се казвала Минка и била родом от Радневци. От нея той имал син Тодор. Когато Филип Тотю станал хайдутин, жена му останала сама и й било трудно да се грижи за дома, имота, детето. Със сълзи на очи Минка молела Тотю да се откаже от „този пусти хайдутлук“, но той бил непреклонен – „От теб мога да се откажа, от хайдутлука – никога“. След време из селото започнали да се носят страшни слухове, че е убит, обесен и т.н. По това време в Радневци живеел Туню – мъж на средна възраст, останал вдовец с 8 деца. Тежко му било да ги гледа. Един ден Туню и Минка решили да се съберат и да споделят грижите по домакинството, земеделието, децата…

Един ден, след дълго скитане по гори и села, Филип Тотю се завърнал в родния си край. Щом чула, че той е из района, Минка се уплашила, че може да я заколи, заради измяната и накарала втория си мъж да я зарови в житото в хамбара.

Дошъл Филип Тотю – едър, снажен, на бял кон и намерил до огнището Туню - седнал, дълбоко замислен, мълчалив, пуши лулата си. Двамата помълчали. Пръв Туню нарушил тишината. „Тотю, седни“ – рекъл той и започнал да му разказва за трудностите, които срещали с Минка, когато били по сами. „Та, затова решихме да се съберем… А сега прави, каквото знаеш“ – казал му той.

„Нищо няма да правя и не за това съм дошъл – рекъл Тотю. – Минка искам да видя, къде е тя? Пред нея аз съм виновен“.

Извикали Минка. Тримата побъбрили край огнището за туй-онуй. Тотю разпитал за местните чорбаджии и турските изедници. После извадил от пояса си кесия жълтици, сграбил две шепи от тях, без да ги чете и ги сложил на Минка в престилката, като добавил:

„Вземи, това ти е за издръжка, а третата е за Тодор. Ако ти е трудно да го гледаш, дай го на сестра ми в с. Присово“. На прощаване Филип Тотю завещал на Минка воденичката си на Осинарската река…

Според преданието, не след дълго Филип Тотю се върнал отново в Радневци и се срещнал с Туню. След като се разговорили за различни неща, накрая той иронично отбелязал: „Е, Тотю, каква стана тя? Взех ти женичката, взех ти и воденичката…“. Тези думи засегнали достойнството и честта на гордия балканджия и той продал воденицата, след което заминал в Балкана.

Дядо Туню починал на 102 години…

 

***Интересна е житейската биография на юначния българин. Повече за неговия, изпълнен с приключения живот, можете да прочетете в статията на Боян Драганов - дългогодишния журналист и писател с десетилетни проучвания на исторически личности и събития от родната история - https://utroruse.com/article/773061/

Родната къща на Филип Тотю в махала Гърците

Филип Тотю по време на Втората легия, 1868 г.

Филип Тотю