Накратко за тревненското село Дръндари

Малкото село Дръндари се намира близо до кметство Белица. Сгушило се е в полите на Стара планина, от южната страна на едно хълмче, до едно долче, където има изворчета с бистра вода. Началото му е поставено от две семейства, преди повече от 200 години. Голям кураж са имали тези първи заселници да се установят със семействата си на това място, вероятно бягайки от тежкия гнет в годините на турското робство. Те оставили някъде имот, родна стряха, покъщнина и се скрили тук, във вековната гора, без никакви условия за живот. Мястото им допаднало най-вече, защото било далече от големите населени места, от пътища. Тихо било то, затулено от ветровете, обърнато към слънцето и близо до изворна вода. Тук решили те да създадат свой дом, който в началото бил съвсем примитивен – дървени колиби, покрити с папрат, а по-късно построили стабилни двукатови къщи с каменни зидове, дървени стени или такива с плет, измазани от двете страни с кал, загладени с глина или вар, покрити с тежки каменни плочи. На първия етаж домували животните, а на втория – хората. Първият заселник бил Васю Цанев. Той напуснал родното си село Вълнаре, Казанлъшко след 1800-та година и се установил тук. Животът на цели пет поколения от неговия род преминал в Дръндарите. Вторият заселник бил Стоян и дошъл от Тракия, пак след 1800-та година. Направил си колиба на около сто метра от Васю. Неговите наследници живели в селото до 1960 г. В този род са се родили 64 деца. В семействата на първите заселници се раждали от 4 до 10 деца. По онова време хората изкарвали поминъка си със земеделие и скотовъдство. Имали по 40-50 дка ниви, ливади и гори и всички дружно, вкл. и децата с упорит труд изкарвали прехраната си. Старците се грижели за добитъка, а младите поемали тежката работа по орането, жетвата, вършитбата, снабдяването с дърва за огрев и отопление, меленето на зърното, месенето на хляба… Всички тези дейности се извършвали на ръка. Дрехите си тъчели на дървени станове, каквито имало във всяка къща. Имало и пещи за печене на хляба. Осветлението било със свещи или газени лампи. Селото беше електрифицирано през 1950 г.

През лятото някои от младите се хващали на работа, като строители или градинари в градовете, други ходели на гурбет в Румъния, за да осигурят доход и издръжка на семействата си. Децата, още от малки, помагали в работата на възрастните, най-вече в грижите за животните. Младежите се задомявали, строели свои къщи. Някои от тях оставали да живеят в градовете, след като си намерели добра работа. А, че хората в селото живеели задружно е видно и от това, което са създали. Сами построили две мелници – караджейки, които мелели житото, заедно с триците. Тези мелници работели до 1930 г. За всяка къща имаше определени дни за ползване на мелниците, но едновременно с това се извършваха услуги и на външни хора. Те бяха построени така, че след като задвижи първата мелница, водата влиза в улея на втората, за да задвижи и нея. Мелниците работеха, когато реката беше пълноводна – през есента, зимата и пролетта. Водата, която ги задвижваше, бе отбита от реката по изкуствен канал, дълъг около два километра. През есента този канал се почистваше с участието на всички жители на селото.

Религията заемаше важно място в живота на хората. Спазваха се църковните ритуали. Хората много работеха, но и се веселяха. През есента и зимата, всяка неделя и на голям празник се правеше хоро в село Белица. Виеха се народни хора под звуците на една или две гъдулки. Момите и ергените показваха новите си дрехи, умението в игрите, старите избираха бъдещите си снахи, а ергените – бъдещите си съпруги. Във всяко село момите правеха седенки - събираха се на определено място, като си носеха работа, обикновено за плетене. Ергените от нашето село и от другите села посещаваха седенките и си набелязваха по някоя мома за бъдеща булка…

При такива условия живели нашите прадеди. Въпреки трудния живот, оцелели и отгледали свое многолюдно потомство. Били достойни и честни хора, да ги поменем с добро…

 

Димо Димов