Из миналото на село Стайновци

До ж.п. спирката, на четири километра от Трявна, се намира село Стайновци. Къщите му са осемнадесет /б.а. през 1978 г., когато е писан този материал/. Толкова са и студените планински извори, които бликат наоколо. Стайновчани се гордеят със спирката. Чрез нея понякога се гражданеят. Не случайно, шегобийците я наричат „Трявна – север“. Тук идват да се качат на влака жителите от всички околни колиби, както някога са идвали да си мелят житото на четирите стайновски воденици. Но най-много се гордеят с историята на своето село, разказвана от дядовци на внуци. На изток от Стайновци се издига голям баир, наречен „Странето“. Сега най-горе е обрасъл с клечетак, но разходим ли се из него, намираме останките на шест пътя и каменни кариери от пясъчници, построени на повече от 500 метра. Преди повече от шест века там работел дядо Стайно с тримата си синове – Димитър, Петър и Миньо, и с Никола – мъж на дъщеря му Кера. Всички били опитни каменари. Камъните дялали с гарганачки, подобни по форма на сегашните кирки, но много по-тънки и леки, дълги около 30 см. с къси дръжки. Правели щерни /съд за събиране на дъждовна или друга вода/ и корита за герани и кладенци, камъни за воденици и за ромели /предците ни са смилали зърно хилядолетия наред между два камъка (ромел)/, паметници, вадели плочи за покриване на къщите. Извозвали ги на особени, ниски коли с малки колелета, теглени от два чифта биволи. Стоката им през Килифарево достигала чак до Търновград. Когато дошли турците, дядо Стайно със синовете си, направил къща отсам реката, на мястото, което сега наричаме „Лозето“. Той поставил началото на село Стайновци. Дъщеря му Кера овдовяла и заедно с двамата си сина се заселила на върха на отсрещния баир. От нея произлязло село Керени. След заселването долу, край реката, дядо Стайно добивал дървени въглища и клепел гарганачките. Синовете му продължили каменарството, защото занаятът им се ценял. Разправят, че търновският бей им заръчал да му направят две големи „тави“. За награда им дал да владеят целия баир „Странето“. И наистина, до наше време /б.а. 1978 г./, там има места само потомците на каменарския род. Много места на „Странето“ се обработвали, което личи от запазените и до днес наименования: „Голямата нива“, „Широката нива“, „Дългото“, „Горните копачи“. Най-горе едно място се нарича „Тавата“. Една от „тавите“, която дялали каменарите, се спукала. Оставили я недовършена и започнали друга. Спуканата „тава“, широка три метра в диаметър, се е запазила и до наши дни /б.а. 1978 г./. За жалост, половината от нея е счупена от иманярите на три парчета, които са търкулнати 150 метра надолу. Но това не пречи този уникален паметник на бита на средновековните българи да бъде съхранен за поколенията. Вероятно тези „тави“ са били използвани във Велико Търново, като щерни. И друг паметник е съхранен от времето на дядо Стайно. В гората, срещу мястото, където някога е била неговата къща, оттатък „Мечата дупка“, природата е пощадила кладенец, направен от цели плочи, забити в земята и покрит също с плоча. В наше време той не е потребен на никого, защото селото се е изместило малко по-надолу, където има други извори. По спомени на Пенчо Колев в началото на този век /б.а. миналия/ настанала голяма суша. „Всички извори пресъхнаха, пресъхна и реката – споделя той. - Тогава дядо ти Генчо се сети за този кладенец, извлече драките, направи пътека до него, изчисти го. Водата му течеше, като някога – бистра и студена. Така се спасихме от сушата…“. И по нататък Пенчо Колев разказва: „“Лозето“, където е живял дядо Стайно, беше собственост на баща ми. Аз помня зидовете. Ние ги развалихме и направихме дувари, с които обградихме мястото. После с камъните от тези дувари бяха направени основите на читалището и ракиджийницата… Колкото до името на самото място, чувал съм, че като дошли от полето, където виреели лозите, дядо Стайно и синовете му и тук направили лозе. Но не излязло нищо…“.

В Стайновци до днес е запазена най-старата къща в Тревненско /б.а. към 1978 г./ - на Лазар Митев, която според арх. Тодор Златев „има много общо с къщите от времето на Второто българско царство“ /Златев, Тодор – „Българската къща през епохата на Възраждането“, 1955 г., с. 10/. Стари и интересни в архитектурно отношение са още къщите на Тодор Денев, Васил Белчев Чифликов, Христо Косев – Попето и Стефан Минев Петров.

През всичките векове стайновчани са били каменари и строители.

Последните майстори-каменари в селото са Слав Цанев, починал през тридесетте и Миньо Демиев – носител на орден и много други отличия, който по времето, когато писах този материал, наближаваше 90 г. Той знаеше много неща за миналото на селото и със желание ги разказваше:

„Един от правнуците на каменарите – Слав Тодоров Иванов, рекъл на своите: „Ще отида, ей там, насреща, да си направя един чифлик“. От това нашата махала се нарича „Чифлика“. През турско тук е нямало линия и шосе. Пътят минавал по стария мост през реката и нагоре през „Странето“, водел към равнината. По Гергьовден мъжете от околните села се събирали в Стайновци и оттук тръгвали по дюлгерлък. Връщали се чак по Димитровден. Провиквали се горе от „Странето“ и додето слязат, при реката се събирали жените и децата, писвали гайди, извивали се хора. Случвало се някои да не се завърнат. До тунела има едно място, което се нарича „Симеонови гробове“. Двама братя се връщали болни от чума и не ги пуснали в селото. Умрели и ги заровили там“.

Друг поминък на старите стайновчани било воденичарството. Тук идвали да смилат житото си селяните между селата Скорците и Радовци, Трявна и Царева ливада. Първата воденица се намирала на местността „Лъгът“. Нашите старци не я помнят. От нея е запазена само водата и някои натрошени воденични камъни. Втората воденица на „Маньов лаг“ била селска – в нея всяко семейство имало дял. Надживяла десетилетия, тя беше съборена в наше време заради плочите. Друга воденица е имало в местността „Чисто буче“. От нея е запазен язът, прокаран в канарите и част от вадата /б.а. към 1978 г./. Най-голямата воденица – на дядо Тодор, иззидана изцяло от камък, на два ката, стои и досега, но с пропаднал покрив /б.а. към 1978 г./.

При „Маньов лаг“ има мост, който е на няколко века. Завличан е от реката и поправян много пъти, но основите му са останали непокътнати /б.а. към 1978 г./. Пътя е минавал през него и оттав е вървял отатък реката през „Долната стърна“ и „Горната стърна“ в посока към Добревци и Трявна. Срещу Стайновци, през „Странето“ се е отделял път за Килифарево и Търново. В старо време общината ни е била в с. Черновръх.

По пътя през „Странето“ често минавала за Килифарево и Търново хазната със събраните данъци от близки и далечни колиби. Съблазнителна е била и печалбата на завръщащите се жътварки и дюлгери. Ето защо, времето е съхранило много легенди за обири и заровени съкровища. „Имане“ се търси в язът на „Миньов лаг“, в чумавия гроб, под гърбавата круша, под кривата киселица, в „Стената“, „Мечата дупка“, „Неделчовия кладенец“, край „Квачката“ – кокошка с пилета, издялана на една канара, край „Купена“ – триметров камък, издялан във вид на купен /купчина/. И днес /б.а. 1978 г./ често се срещат пресните следи на иманярската кирка. Не е пощадена дори и „тавата“. Както и тракийската могила, непосредствено над „Странето“. Обаче, точните места, където са заровени съкровищата, знаят само кореняците – стайновчани. Те се подсмиват под мустак на иманярите, когато им показват карти с тайнствени знаци. Защото завещаното от дедите ни, не е написано никъде. То се помни.

 

Иван Денев

30 октомври 1978 г.

 

Из „Краеведчески сборник“, посветен на 1300-та годишнина на България, 1981 г.