Да не гоним сетне Михаля…

Видях някъде едно ковано конче, което повдига дъбовите цепеници в камината. Огънят го бе оксидирал, жаравата обгръщаше архаичното му великолепие. Завидях на майстора, зажалих за стародавните времена, когато с огъня и чука челяд се е хранила и име се е градило.

„Човекът е като семето в полето – въздъхнах на глас. – Духне вятър… и няма го, и мястото му няма. Ей като тоя майстор, дето си е оставил и душата, и сърцето. От него сигурно ни вест, ни кост…“.

-      С него и ракията си можеш да пиеш – изненада ме стопанинът и разля кафето от един изключително хубав меден филджан: линията сякаш гонеше снагата на мома от приказките. – И това е негова работа. Петьо Ковача. Работи в едно от ателиетата зад старата църква.

Човек се залисва – не отидох веднага. На друго място се запознах с Петър Девков – Даскала. На чаша, може би. Там ставаше въпрос за детската душа.

-      Всеки си има нещо навитичко. От дяда ли, от бога ли… - разпалено обясняваше той. – Стига да му намери дамара човек. Хората са нещо като металите: един е твърд като чугун – пробива като клин, но, пази боже, да го чукнеш отстрани… Друг е мек като бакър – гъне се, но може да изваеш от него каквото си искаш.

Взе да ме шашва със сравненията си този г-н Девков… и изведнъж прозрях: няма начин Даскала да не е и Ковача!

-      Слушай, ти ковач ли си, даскал ли си?

-      И едното, и другото съм. Даскал не е ли ковач?

Тука вече ми свали шапката. И ме покани в работилницата си. Убедих се, че най-доброто кафе става на ковашкия оджак. От глътка на глътка и от дума на дума – ето какво се избистри като кратка биография:

Годините му са малко над Христовата възраст /през 1991 г./. Роден е в. Морава, Великотърновско. Завършва СПТУ по машиностроене в Павликени – специалист по ковачество. След това завършва и Института за учители по практика в Габрово, специалност – също ковачество. Сега /1991 г./ е нощен възпитател в с. Късовци и следобедите са негови.

Сухи приказки, зад които трябваше да се търси човек. Търся го този човек, ама усещам, че е хитър и се изплъзва като мряна риба. Оставям го да работи и подпитвам оттук-оттам. Огънят хвърля хитри сенки върху лицето му, чукът подрежда тегелите си като песен на клепало, ковашките клещи извиват сецесионни завъртулки из въздуха… и на рогчето на наковалнята се появява разлато джезве. От един нищо и никакъв сив бакърен цилиндър. Почвам да питам как се прави шева, хваля му инструментите … и откривам пукнатина в индийската му защита.

-      Уважавам примитивния инструмент – признава си той. – Работата сама си го иска, сама си го намира. За мен остава сам да си го направя…

И ми показва невероятни приспособления, от невероятно прозаични неща, които всеки от нас би изхвърлил.

-      Хубаво, инструментът си е инструмент, но нали си иска майстора? Навитичко ли е, дето викаш, амбиция ли е?

-      А бе, може и да е амбиция. През 1975 г. видях една изложба на учителите – самодейци в Търново. Рекох си: Петьо, те имат ръце и ти имаш ръце… И на Третия национален събор на народното творчество в Копривщица вече спипах златния медал за ковано желязо. Оттогава не пропускам ежегодните изложения в Орешака, участвам и в международни изложби. Получавам поощрителни награди, станах член на задругата на майсторите.

-      Добре де, ами тези джезвета, филджани, сахани…

-      Ами и те до майстора, дето казваш. Медникарството го учих при бай Петър Паунов в Етъра. Цяла година. Аз, ако съм майстор, той е Баш Майстор. „Черни ръце, момче – казваше ми – бял хляб“. Не може без зрънцето. Нали гледам и моя син. Учи в Художественото училище в Трявна, резбар е, но го влече бакъра. Чука. Де формата го води, де той нея. Така става, ако има любов. Аз му викам гъдел – от нищо нещо да направиш. Пробвам технологии, уча се от практиката, бая му псувам, въздишам… Може и някоя ракия да му перна. Тъй става.

-      От всеки циганин ковач не ставало, викат…

-      Не става. От бързаците не става. От алчните и злобните не става. Ти виждал ли си грозна и злобна жена добре да готви? Фантазия трябва драги, усет.

-      Фантазията била детска дума…

-      Може. Детето може да закачи на сврака медал или да нарисува цвете да плаче. Затова казвам, че човек трябва да е добър.

-      Виждаш ли го този занаят в бъдещето?

-      Виждам го. Хората имат нужда от топлина, от красота, от автентичност. Защото много изкуствени неща направихме. Даже и изкуствени чаршии в Айтос, Асеновград… В Трявна го имаме всичкото. Ако имаме умни хора – ще увардят чаршията и занаятчиите. Щото, ако изпуснат питомното, сетне ще гонят Михаля. Нека си спомним какво направи Лазар Донков, лека му пръст, в Етъра. Чаршията в Трявна може да сипе пари утре, ако днес се инвестира. С хора, разбира се. Трявна ще я оправят занаятите и мющериите. Красотата ще я оправи.

Каза ми, каквото искаше да ми каже Петър Девков. И като Даскал, и като Ковач. Дано не гоним сетне Михаля.

 

 

Стоян Цонев

в. „Тревненски зов“, бр. 23/6 юни 1991 г.